Природата организира собствено изпращане на великия колумбиец, склопил очи в Мексико. След като часове наред слънцето жулеше с неистов пек множеството край Двореца на изящните изкуства в мексиканската столица, дошло да се сбогува с Габриел Гарсия Маркес, внезапно се изви мощен вятър и завъртя във вихрушка облаци прахоляк. Накрая се разрази мощна буря с пороен дъжд и електрически искри. „Също като в Макондо,” припомни магическото селище от „Сто години самота” кореспондентът на Би Би Си.
Отпечатаният и тутакси разграбен през 1967 г. „Сто години самота” си остава най-четеният по света роман на родения преди 87 години в колумбийското градче Аракатака син на телеграфист, който бе удостоен през 1982 г. с Нобелова награда за литература. Самият Маркес дълго твърди, че повече си харесва „Няма кой да пише на полковника”. След пробива на „Сто години...” никой негов следващ роман не се задържа на рафтовете в книжарниците. Така е и с „Есента на партиарха”, с „Хроника на една предизвестена смърт”, с „Любов по време на холера”, с „Генералът в неговия лабиринт” и т.н.
В края на 70-те и началото на 80-те години има една „дупка” в романистиката му – тогава винаги силно ангажираният с политическите страсти Маркес се зарича, че няма да пише романи, докато в Чили властва кървавият превратаджия генерал Аугусто Пиночет. Но после сам се отмята, защото си дава сметка, че напротив, тъкмо пишейки, ще допринесе по-добре за надделяването на хуманизма над тиранията. Увлечен и по журналистиката – неговата първа любов, Габо не спира да прави и уникални репортажи, някои от които пряко влияят на политическите промени в Латинска Америка. Така става например с репортажа му за превземането на парламента в никарагуанската столица Манагуа от група партизани сандинисти през август 1978 г. Именно от Маркес светът научава какво се случва в малката централноамериканска република, смазана от диктаторския клан Сомоса. Това е и прелюдията за победилата след няколко месеца Сандинистка революция, която прогонва Сомоса.
Дълго лично приятелство свързва Маркес с лидера на Кубинската революция Фидел Кастро. Писателят не крие обичта си и към целия Остров на свободата, заради което неспирно е атакуван от идейни опоненти. По „кубинска линия” е и разривът му с отишлия надясно перуански писател и негов някогашен приятел Марио Варгас Льоса – вече единственият жив от общо петимата латиноамериканци, получили Нобел за литература.
Политическите пристрастия на Маркес станаха повод и за грозната фраза, произнесена по негов адрес в родната му Колумбия веднага след смъртта му: „Да върви в ада и да се събере там с Кастро”. Скандалните думи са на младата депутатка от дясната формация Демократичен център Мари Фернанда Кабал. Тя бе обявена за персона нон грата в Аракатака и срещу нея бе повдигнато съдебно обвинение за подклаждане на вражда въз основа на расови, верски или идейни различия.
Едва ли е чудно, че семейството на Маркес – неговата вярна спътница Меседес Барча и синовете им Гонсало и Родриго, предпочитат праха на писателя да остане в къде по-толерантното Мексико, приютявало го над 50 години.

Презденти в преклонение

Формалната власт сведе глава пред истинската – магията на словото и таланта. Двама президенти – мексиканският Енрике Пеня Нието и колумбийският Мануел Сантос, отдадоха почит пред големия писател по време на тържественото възпоменание в Двореца на изящните изкуства в град Мексико. Въпреки че бе роден в Колумбия, Маркес избра да живее със семейството си в Мексико, където и почина на 17 април т.г.
Завръщайки се в Богота, Мануел Сантос, който високо ценеше личното си приятелство с Маркес и написа в Туитър след кончината на писателя, че идат „хиляда години самота” за всички осиротели почитатели на дарбата му, се постара да организира възпоменателна служба и в главната катедрала на колумбийската столица. Вътре бе препълнено – събраха се многобройни официални лица начело със самия Сантос и семейството му. Но навън, на дъждовния площад, оборудван с видеостени и с клапи, откъдето да изхвърчат любимите на Габо жълти пеперуди, публиката бе крайно рехава. Мнозина го отдадоха на лошото време и на факта, че денят е работен. Но се чуха и подмятания, че надменната Богота никога не е ценяла достатъчно колоритния и емоционален син на колумбийското карибско крайбрежие, вдъхновило го за романите му. Президентът Сантос все пак не пропусна да подчертае, че „именно Маркес прослави името на Колумбия по света”. В интервю пред Би Би Си той припомни също приноса на писателя за мирния процес в страната, раздирана десетилетия наред от кървав вътрешен конфликт.

Никола Инджов, първият българин в живота на Габо

Известният писател Никола Инджов реагира на смъртта на колумбийския нобелист със следния спомен:
„Ето какво искам да припомня на себе си и на всички в памет на Габриел Гарсия Маркес. На млади години бохемствах из кръчмите на Хавана в компанията на журналисти от информационната агенция Пренса Латина. Чисто по латиноамерикански се знаехме само по малките имена и народността. Пиехме коктейли с много лед и тъмен селски ром "в движение и на крак" из малките заведения към крайбрежния булевард "Малекон" - "El gato tuerto", "Oloucu", "El Siboney". Имаше в нашата компания и един колумбиец, когото наричахме Габо. Обичаше да пие червено вино. Казваше, че неговите странности се дължат на най-рядкото расово смешение, на което самият той е продукт - кастилски евреин и андинска индианка от племето аймара. Почти винаги носеше свитък европейски вестници под мишница, на които бе кореспондент на четири езика - испански, английски, португалски и френски. Един ден се появи с цял сак книги и на всекиго от нас подари свой роман, току-що издаден от знаменития културен център Casa de las Americas. На екземпляра за мене бе сложил следния автограф: "На Никола - първия българин в живота ми. Габо". А на корицата на книгата му пишеше: "Габриел Гарсия Маркес. СТО ГОДИНИ САМОТА". Това бе първата ми среща с Гарсия Маркес. По-късно живяхме в един и същи град – Мексико, и понякога се виждахме в дома му на ул. Calle de fuego, 82... Именно в този град в хотел „Камино реал” през 1980-а по време на посещението на българския държавен глава Тодор Живков на големия писател бе връчена Международната Димитровска награда. На старата снимка сме той и аз миг преди тържествения акт.”
(тук – снимката)

Румен Стоянов, преводачът на „Сто години самота”

След като превежда на български емблематичния роман на Маркес „Сто години самота”, испанистът, португалистът, поетът, дипломатът Румен Стоянов продължава нататък из живота си с неизменния етикет „преводачът на Маркес”. Книгата попада у Румен през 1968 г. в Хавана, където той учи. Донесена е от Мексико, от пристигналата на гости сестра на негов мексикански състудент. Румен тръгва да се прибира в България след дипломирането си и взема романа, за да го чете по време на дългия презокеански полет до Прага. Остава в столицата на тогавашната ЧССР няколко дни. Наумил си е да гледа представление на нашумялата театрална трупа „Латерна Магика”. Но сварва Прага необичайно притихнала. Няма спектакли на „Латерна Магика”. Затова пък под ръка му е томчето на Маркес и той потъва в магията на Макондо. При кацането в София не получава веднага пълния си с книги куфар. Подлагат го на обстойна провекра преди да го пуснат. Чак по-късно, когато започва нахлуването на Варшавския договор в Чехословакия, Румен съобразява, че са го тарашили, за да не внесе случайно някакъв идеен „бацил” от Пражката пролет. „Тогава се бояха от социализма с човешко лице. Днес пък живеем в глобализъм с човешки задник,” обобщава преводачът на Маркес. Той смята, че всички тези обстоятелства около попадането на „Сто години самота” в България са били като знак свише, че трябва да преведе книгата. И днес тя си остава сред 10-те най-четени от българите заглавия. Първото й издание излиза на български през 1971 г., а година по-късно Румен се среща с Маркес в Барселона. По време на работата над превода двамата са водили оживена кореспонденция и съветът на писателя е: „По-важното е да се запази поезията на изказа, отколкото граматическата точност”.
През 1979 г. на Маркес е присъдена Димитровска награда за литература и Тодор Живков му я връчва в Мексико, където живее колумбийският автор. През 80-те той и лично отскача до България след едно свое гостуване в Париж. Още на летището в София пита официалните посрещачи: „Къде е Румен?” И УБО закарва преводача в Бояна за среща с госта.
Срещите на всички ни с Габо отдавна са извън власти и разпоредби – той винаги ще ни чака в книгите си.