Поетесата, която живее в Мадрид и пише и на български, и на испански, е озаглавила най-новата си книга „В безезичието”.

Когато се случва да бъда в Мадрид, гледам да не пропускам да се срещна с установилите се там от десетилетия мои скъпи приятели Йосиф Давидов и Живка Балтаджиева – асът на международната журналистика и поетесата, която твори и на български, и на испански, и не се уморява да превежда и популяризира българска поезия, макар и без никаква подкрепа от българската държава...

Всяка среща с Йосиф и Живка е и неизменно свърхплътен разговор за всички пулсации на все по-аритмичното ни време. Така стана и сега, когато се видяхме в тях в едно от кафенетата на емблематичния мадридски площад „Санта Ана”. Почти обхванахме необятното, обсъждайки какви ли не тъмни и тревожни петна в битието и небитието на полуделия ни свят. Йосиф – с бръснача на острия журналистически анализ. Живка – с пронизващото ясновидство на поетите. Почти забравена наслада от сложен, дълбок, дори болезнен разговор с хора, разпалващи духа ти не с намирането на отговори, с търсенето на безкрайните им разклонения.

Живка ми направи и специален подарък – най-новата ѝ поетична книга. Двуезична е (на български и испански), но заглавието ѝ е „В безезичното”.

В посвещението си Живка засили още повече посланието: „Издън безезичното време”.

Чак когато се върнах в България и успях да открадна от въртележката на всекидневието един цял ден, за да се потопя истински във Вселената на тази книга, ме удари електричеството на това безезичие, способно да граничи и със самоунищожението, и с възнесението.  

Кратки, накъсани откоси от думи светкавици, грабващи от тъмата само откъслечни картини. Езикът е в сянката. Силуетът на чувствата заслепява.

Така е във всички глави (поеми?) на книгата: „Писмо до Анна Ахматова”, „Браунов архив”, „Под дъба на Додона”, „След пламтящия метеорит”, „когато един ден се върна”, „Вечният мит за Нарцис”, „Гласът”.

 

Космическо разстояние от два метра дели ни

от самите себе си.

 

Ужасени думи на нежност покълват от време на време

в смаляващата се реалност и автоматичния

дигитален живот. Сред войни, глад и пандемии

 

вирусни или на нелюбов. Процепи вакуум

в чувството. Самоизтриваща се памет. Сили, изтръгващи

аортата на времената. Автоимунн

торнадо. Стени, маски, оръжия, смърт

 

срещу ближното и обичното, срещу това, от което се възхищаваш.

 

Скоропреходни форми, представи, създания, атоми,

хора. Свят зашеметен

във времевия кристал. Действителността закрита. Закрита.

 

(Из „Писмо до Анна Ахматова”)

 

Къде съм? Къде си? Вън.

 

Вън от физическия свят, химическата и психическата

безчувственост, фракталите материя, матриците

нетърпимост, органично – неорганични, подземията

на антителата, имунологични или убийствени, бункерите

на смозащитата, бърлогите на страховете,

където похитихме

 

добротата.

 

(Из „Браунов архив”)

 

...И чувам автоматиката на простора

като приспивна песен без въпроси

в поточната си вечност

 

как смълчава

душата ми.

 

И с нея сглъхва всичко.

 

(Из „Под дъба на Додона”)

 

В безезичното тъмно.

Без ключ за нереалността.

Несигурност, неизвестност и смайване.

 

(Из „След пламтящия метеорит”)

 

„Скеле на бездната” е заглавието на пролога към книгата на Живка, написан от известния испански поет и издател и Хосе Луис Гайер, който изтъква: „Достатъчно е да споменем името на роднияѝ град и годината на нейното раждане, за да добием представа за историческия и биографичен кръстопът на Живка Балтаджиев. Филолог, преводач, двуезичен поет – не само на два езика, но и на две азбуки: кирилица и латиница – нейното творчество с право с вписва в най-плодотворната лирическа традиция на Източна Европа, озвездена от имена като Рилке, Ахматова, Пастернак, Манделщам, Цветаела, Холан, Милош, Целан, Димитрова, Шимборска, Бродски...”

Живка е носителка на няколко испански престижни литературни награди. „В безезичното” е шестата ѝ двуезична поетична книга, която излиза в Испания. Но в България не е издавана от години – защото нашите издателства искат пари от авторите, а Живка се е зарекла, че ще пази авторското си достойнство и никога няма да плаща, за да я издават. Макар да не получава никаква подкрепа от България, не спира да добавя още и още имена на български автори към вече преведените от нея и издадени от различни испански издателства Христо Ботев, Блага Димитрова, Антон Дончев, Николай Кънчев...

Вместо финал искам да припомня нещо, което Живка ми каза в едно интервю, което през 2015 г. взех за БНР: „Най-вече ни липсва съчувствие и съпричастие. Трябва да участваш в съдбата на другия. Всеки е нещо уникално, но мисля, че всичко в тая Вселена е един общ организъм. Една обща памет. И когато ние изтриваме нашите способности да чувстваме, да мислим, да вникваме в другия, унищожаваме много повече неща, отколкото самите себе си. Нямаме друг избор освен съпричастието. Да си отворим душите и очите, и сърцата, и всичко. Мисля, че Ян Амос Коменски е казал - да мисля със сърцето и да чувствам с ума. Така би трябвало да бъде. Това ни е спасението.”