Днес вече никой не се учудва колко много българи са се разпилели къде ли не по света и как са оформили една „Друга България”, внесла и български багри в толкова различни култури. Но някога, през 90-те, когато този феномен едва се оформяше, си беше истинска журналистическа находка да се обърне поглед натам, към българите в чужбина. Да се разкаже как живеят и какво постигат. Да ги видят на екрана и да им се зарадват останалите тук родители и други роднини, които още не разполагаха с днешните технологии – и живите образи и разкази на скъпите им същества носеха силна емоция.

Всичко това в края на 90-те и началото на 2000-те превръща в зрителски хит документалната поредица „Другата България”, задържала се на телевизионния екран в продължение на още доста години. А онзи, който я измисля, сам вече 20 години е част от „Другата България”.

Това е журналистът, писателят и университетският преподавател Владимир Стоичков, пуснал корени в Еквадор преди две десетилетия. Там е семейството му, което създава с талантливата еквадорка Соледад Мора, там преподава журналистика – в един от университетите на град Лоха, там излизат книгите му, повечето писани направо на испански (някои после превежда на български, за да излязат и у нас).

Заради тези книги друг един българин, от 35 години установил се в Чили – режисьорът Иван Цибулка, нарича Владимир Стоичков „най-добрият писател сред българите в Латинска Америка”. Тези книги станаха и повод през 2021 г. авторът им да е сред поканените в осъществилата се онлайн заради пандемията инициатива на вицепрезидентката Илияна Йотова „Народността не пада там, дето знаньето живей”, която събра творци с български произход от различни части на света.

А заради цялостната си дейност и като журналист, и като преподавател, и като писател Владимир Стоичков бе удостоен с отличието „Обединител на култури” в конкурса „Светове и цветове” за 2021 г., който се провежда ежегодно от Сдружението на испаноговорещите журналисти в България (СИЖБ).

Той го получи, когато бе в България по-рано тази година за защитата на доктората си във Факултета по журналистика и масова комуникация в СУ „Св. Кл. Охридски” на тема „Латиноамериканската разказваща журналистика от бума ѝ до днес”.

Тогава се видяхме и разговаряхме надълго и нашироко с Владимир. Иска ми се сега да разкажа за него и да предам на читателите позитивизма му на обичащия живота човек, способен да буди доброто около себе си – нещо толкова съзвучно с настъпващото коледно настроение.

Преди твърдо да реши, че мястото му е в Латинска Америка, която неудържимо го привлича още от най-ранна възраст покрай изчетените книги на любимите му латиноамерикански автори, Владимир завършва журналистика в София. Категоричен е в избора на профила „Печат”, защото винаги му е харесвало писането и е безразличен към устрема на повечето си състуденти да се видят или чуят като репортери на екрана или в радиоефира.

Влиза в професията практически заедно с „избухването” на демокрацията – и отива да работи именно във вестник „Демокрация”. Не е изкушен от политиката и политиканстването, предпочита спортния отдел на вестника. А голямото му желание е да пътува и опознава широкия свят. Колегата и приятелят му Степан Поляков го навива да тръгнат и да обикалят с велосипеди. Но Владимир предпочита да обмисля как да създадат такава журналистическа форма, която да съчетае полезното с приятното – хем да обикалят света, хем това да им е работата. Така се ражда идеята за серийно телевизионно предаване за българите, установили се в чужбина. Наближава новото хилядолетие и това е поводът да лансират посланието за телемост между българите „вътре” и българите „навън”. Намират си и оператор на техния акъл. Решават да правят предаването като външна продукция, която да предложат на съвсем младата по онова време Нова телевизия. И успяват.

Годината на старта е 1998-ма. А името на предаването, станало негова емблема, хрумва на Владимир, когато са на път. „Другата България” се оказва много сполучливо попадение, което печели огромен зрителски интерес.

Когато през 2000-та тръгва и bTV, прехвърлят към нея „Другата България” – и предаването остава второ по рейтинг в програмата ѝ години наред.

Но през 2002-ра Владимир решава, че това занимание се е изчерпало за него. Влязло е в рутината на известното. Вече не му носи онова предизвикателство, което търси за живота си. Предпочита да заложи на промяната. А и окончателно се е убедил, че ще се чувства най-добре, ако живее в Латинска Америка, която вече е обиколил няколко пъти. Разделя се с най-добри чувства с екипа на предаването (чийто водещ е станал Георги Тошев) и с продуцентката от телевизията – и потегля към любимия си континент.

Първо иска да се установи в очаровалата го Коста Рика, където има близък приятел, но животът сътворява собствени сценарии – и в крайна сметка Владимир избира за своя нова родина Еквадор. Точно от там, от столицата Кито, е жената, която става любовта на живота му, негова съпруга и майка на втория му син Амадео – еквадорката Соледад Мора, вдъхновена художник-фотографка. И тя е с неговия творчески и откривателски дух. Заради обучението ѝ в престижна школа по фотография в Барселона, живеят известно време в каталунската столица. Соледад има и диплома по визуални изкуства от Университета „Сан Франсиско” в Кито. А магистратурата си по същата специалност прави в най-доброто висше учебно заведение в тази сфера в Латинска Америка – Националния университет по изкуствата в Буенос Айрес, Аржентина. Затова живеят с Владимир две години и в Сребърната страна, станала и родина на сина им Амадео, който се ражда там преди 7 години.

Когато се връщат обратно в Еквадор, решават, че пренаселеният Кито, удвоил само за броени години обитателите си от 1,5 милиона на 3 милиона и разяждан от жестока улична престъпност, не е доброто място, където да расте детето им. И решават да заживеят в разположения в южната част на страната 180-хиляден спокоен и известен с богатия си културен живот университетски град Лоха.

Има и допълнителен стимул да го изберат – оттам произхожда семейството на Соледад. Дядо ѝ е първият кмет на Лоха. Там е роден и баща ѝ Освалдо Мора – първият витражист в Еквадор с ярка следа в изкуството на родината си, а и на други латиноамерикански страни, за съжаление отишъл си преди три години. Оке докато е още жив, Соледад и Владимир създават съвместно (тя снима, той пише) посветената му биографична книга „ОМ”, по инициалите на името му – Освалдо Мора.

Двамата по начало често работят заедно по съвместни проекти – например, преподават по училища из бедни общности в Еквадор, където семействата нямат финансова възможност да записват децата си на допълнителни курсове по изкуства, примерно. И затова съществуват правителствени програми, които осигуряват преподаватели като Владимир и Соледад.

Днес Владимир е преподавател по журналистика в частния Технически университет на Лоха, а Соледад преподава дистанционно от Лоха в Университета „Сан Франсиско” в Кито. Радват се на своя Амадео, който скоро ще навърши 8 години.

Владимир не спира да пише. Някои от книгите му са издавани и у нас – „Последна спирка Барселона”, „Ачупая”, „Отвъд рая” (чието оригинално заглавие на испански е „Плажът Палестина” по името на известен плаж в Еквадор, но българските издатели основателно са решили, че за наша публика то няма да породи търсените асоциации, а други). Като автор е бил представян на литературни прояви в Аржентина и на Международния панаир на книгата в Хавана, Куба.

Новата творба, която подготвя в два варианта – и на испански, и на български, е пиеса под заглавието „Гласувай красиво”. В това заглавие пак има асоциативна игра – този път с известния бразилски израз „Играй красиво”. В Еквадор вече е договорена постановката ѝ на сцена. Има планове тя да бъде поставена и в България. В проекта е включен и синът на Владимир от първия му брак – Юлиян Стоичков, който е джаз-музикант и запален планински катерач, а в момента работи в Народния театър „Иван Вазов”.

В разговора ни с Владимир нямаше как да пропуснем неговото виждане за обстановката във втората му родина Еквадор, за която широката публика у нас знае малко. И ето какво разказа той:

„В Еквадор се развиват същите процеси, които виждаме и по цял свят, включително в Европа – средната класа изчезва или се приплъзва към бедността, обществото се обособява в двата полюса на богатите и бедните. По-специфичното, което е характерно и за други президентски републики в Латинска Америка, е, че смяната на държавния глава оказва силно влияние върху живота на хората. Щом се смени той, всичко става различно.

Политическите настроения в латиноамериканските общества са отзвук от десните диктатури през 60-те и 70-те години на миналия век, извършили драстични престъпления срещу човешките права. Като знак на отрицание за преживяното,  при демократични избори следва гласуване наляво. Но пък след леви управления махалото залита обратно. Винаги има недоволни.

В момента в Еквадор управлява една невъзможна коалиция, издигнала за президент един от най-богатите хора в държавата – Гийермо Ласо, който, впрочем, е замесен и в офшорни афери, името му фигурира в Панамските досиета. А това е страна с огромен разрив между бедни и богати. И с вертикален расизъм – не етнически, а именно между бедни и богати.

80% от населението в Еквадор са метиси. Индианците са малцинство, но са силна общност, техните движения правят големите протести. Те са и най-бедните. А, както казах, там няма допирни точки между бедните и богатите. Но сега управляващата коалиция е между партията на банкера Ласо и на част от организациите на индианците. По-невъзможно няма. Индианските формации са разединени, друга част са против президента. Тези, които са с него, го правят срещу съответните обещания. Но мисля, че и това е отражение на подобни процеси, които се развиват навсякъде по света.”

На въпроса как в Еквадор бе преживяна пандемията от Ковид-19 Владимир отговаря:

„Това е друга голяма тема. Всичко беше и е много по-строго, отколкото в България. Там и досега не можеш да видиш хора без маски. Имаше период, в който изведоха армията по улиците, като при военно положение. Налагаха се забрани въобще да се излиза от домовете, с цели дни. Като цяло се опитват да копират това, което се прави в САЩ и ЕС. Но го докарват до крайности. Да кажем, че му слагат печата на Макондо, на магическия реализъм”.

За избора, който правят със Соледад, сменяйки еквадорската столица с Лоха, Владимир обяснява:

„Кито е пренаселен, не е приспособен за толкова много хора, колкото живеят сега там. Там, където по-рано имаше къща на един етаж, сега се издигат сгради по на 10-12 етажа. Улиците са задръстени от коли. Властите решиха, както и на много други места по света, да разпределят движението на автомобилите по номера в различни дни. Само че онези, които могат да си го позволят, взеха да си купуват по две коли – и стана още по-зле.

Освен това има голяма престъпност. Аз харесвам европейския начин на живот, обичам спокойно да се движа по улиците. Но това там е невъзможно. Престъпността е навсякъде, не само в определени опасни квартали, и е направо абсурдна. Както си спрял на светофара посред бял ден, могат да ти тропнат на стъклото и да ти опрат пистолет в главата. И да те гръмнат за едното нищо. Примерно – за да ти вземат маратонките.

А Лоха е спокоен град. Жена ми може да излезе в десет и половина вечерта с детето – и аз няма да се боя за тях. Това е най-важното. Плюс е, разбира се, и фактът, че семейството на жена ми произхожда оттам. В интернет ще видите, че наричат Лоха и „музикалната столица на Еквадор”. Малко е пресилено, но да, има активен културен живот, музей на музиката, всеки четвъртък се провеждат безплатни концерти на открито.”

Разбира се, стана дума и за работата на Владимир като преподавател по журналистика. Какво мисли за тази професия днес, на какво учи студентите си? Ето отговора му:

„Често разказвам на студентите какво каза на една конференция в Мексико през 1997 г. Томас Елой Мартинес, известен и у нас с книгата си „Света Евита”. Още тогава той видя журналистите на XXI век като технически много подготвени, но лишени от страст, от емоция – без сърце, без душа. Точно това виждаме днес. Налице е отлична технология, съвременните журналисти снимат и правят каквото и както си искат, медийният пазар е залят, но излизат бездушни неща. Така е навсякъде. Срив в медиите. Изчезва печатната преса, но дори и онази, която оцелява, не е стойностна. Аз съм от онези, които още обичат да си пият кафето и да четат сутрешния вестник. Но не намирам страстта, душата. Всичко се прави набързо, през пръсти, повърхностно. Така че посланието ми и към студентите, и въобще към младите хора е да влагат чувства в това, което правят. Независимо като какви работят – журналисти, хлебари, футболисти, певци... Ако не влагате страст, дори и да вършите всичко съвсем правилно, то остава кухо, без душа”.

И за финал ще си позволя да предложа тук онова, което написа Владимир Стоичков на своя профил във Фейсбук (където не е много активен) по повод победата на националния отбор на Аржентина на Световното първенство по футбол в Катар. Придружил е текста си с подборка на публикации на различни издания по света за аржентинската победа:

„Ето няколко начина (и езика) да се каже благодаря за спектакъла, за преживяването, за емоцията, за страстта...

Съхраних тези и още много първи страници на вестници от цял свят заради Амадео, втория ми син. На 7-годишна възраст той изгледа първия си мундиал в живота. Седнал до мен, с фланелка на родната му Аржентина, с номер 10 на гърба и напълно убеден, че неговият-нашият отбор ще спечели. Накрая плака от радост.

На същата възраст, 7-годишен, за първи път гледах финал на световно първенство (ГФР-Холандия 2:1). Седнал до баща ми, с импровизирана екипировка (тогава не се продаваха фланелки на отбори по магазините), напълно убеден, че Холандия ще спечели, защото именно тя беше елиминирала България, съответно беше непобедима в моите очи. Пък и за Холандия играеше Кройф – тогавашният Меси. Накрая плаках от разочарование.

Почти всичко се е променило от онези времена, но страстта и щастието да гледаш финал на световното заедно с невръстен син, са си същите (и никога няма да се променят, поне докато мундиалите се играят от хора).

Така че, благодаря ти, Аржентина, за сълзите от радост на Амадео и за пробудения спомен от онази 1974-та.”