Четири дни преди да навърши 89 години световноизвестният бразилски писател Жоржи Амаду почина в болницата на обезсмъртения в книгите му град Салвадор де Баия. През 1993 г. Амаду преживя инфаркт, а тази година на два пъти - през юни и юли, постъпва в болница заради изостряне на дългогодишния му диабет. На 6 август той отново се почувствал зле и бил приет в реанимацията, където скоро след това издъхнал.
Това сигурно бе най-тъжният ден за любимата му земя на Баия, от която той се зареждаше с онези магия и виталност, просмукали и над 30-те му книги. Жителите на Баия, зашеметяващи в романите на Амаду с неповторима смесица на раси, уникален хумор и пламенна чувственост, посрещнаха новината като лична драма. Разплакани фенове на писателя отрупаха с цветя къщата му на улица "Синия гущер".
"Бразилия загуби един от най-великите си художници. За всички бразилци Амаду бе пример за боец. Той винаги бе на страната на справедливостта, винаги помагаше на онеправданите," заяви в обръщение към нацията по повод загубата президентът на страната Фернандо Енрике Кардозу.
Книгите на Амаду, сред които най-известни са "Какао и кръв", "Доня Флор и нейните двама мъже", "Габриела, карамфил и канела", "Жуибаба", "Капитани на пясъка", "Тереза Батиста уморена от война", са издадени в над 20-милионен тираж на 48 езика, включително, разбира се, и на български.

АМАДУ МНОГОКРАТНО Е ИДВАЛ В БЪЛГАРИЯ,

участвал е в международните писателски срещи за мир, които се провеждаха през 70-те и 80-те години в София, а през 1986 г. бе удостоен и с международната награда "Георги Димитров", която му бе връчена не само за писателската му дарба, но и за активната му политическа дейност като член на Бразилската комунистическа партия. Пак по тази линия той бе отличен и с подобната Ленинска награда "За укрепване на мира между народите". Бе също член на Световния съвет на мира.
Политическите убеждения на Амаду преминават през различни периоди на лъкатушения, но неизменно си остават леви. Заради тях многократно е бил и в затвора, където за първи път попада през 1935 г. През 1946 г., след завръщане от емиграция в Париж, е избран за депутат от легализираната Бразилска компартия.
През 30-те и 40-те години той е убеден привърженик на Сталин. По това време пише и вдъхновена "Песен за Съветската земя". Но когато през 1956 г. се разкриват извършените от съветския вожд престъпления, Амаду преживява шок и се отдръпва за известно време от активна политическа дейност. Той съсредоточава усилията си върху литературата, в която въплъщава и убежденията си за нуждата от нов и по-достоен живот за бразилските бедняци, от чийто непобедим дух и жизненост е омагьосан още като дете.
Както сам признава в едно интервю, Амаду

БЯГА ОТ ЙЕЗУИТСКИ КОЛЕЖ ОЩЕ 13-ГОДИШЕН

и обикаля пеша цяла Североизточна Бразилия. "Израснах сред обикновените хора, възпитавах се не край народа, а от самия народ. Много научих за моя роден щат Баия. Иначе нямаше да ги има книгите ми, защото аз не умея да пиша за онова, което не съм преживял, изпитал, видял," казва Амаду.
На 15 години младият Жоржи става вестникарски репортер, а на 19 издава първата си книга - "Земята на карнавала". Вторият му роман "Какао", е конфискуван през 1933 г. от политическата полиция на тогавашния диктатор Жетулио Варгас. Малко по-късно 1700 копия на първите му 6 романи са изгорени на клада в центъра на Салвадор де Баия. До 1943 г. действа забрана за публикуване на негови книги в Бразилия.
С течение на годините стилът му се избистря и преминава

ОТ ДИРЕКТНИТЕ СОЦИАЛНИ ПОСЛАНИЯ КЪМ ПО-ИЗТЪНЧЕНАТА ИРОНИЯ.

Той сам признава: "Хуморът е много по-мощно клеймо, отколкото философстванията, които ще намерите в по-ранните ми книги". А след като написва "Униформи, тоги и нощници", не се стърпява да се похвали пред "Нюзуик": "Здравата поработих над тази книга. Написах 100 страници без нито една ругатня!"
Амаду получава европейска, а после и световна известност покрай неколкократните си емигрирания в Париж след всеки пореден преврат в Бразилия. Пак в Париж той става и кавалер на Ордена на Почетния легион за литературното си творчество.
Около 40 филма са снимани в различни краища на света по негови творби. Освен със социалните си мотиви, книгите му са много привлекателни за кинаджиите и със силното присъствие в тях на афро-американски поверия, притчи и митове, както и с автентичните описания на вуду-ритуали и магии. Залитането по по-екзотичните мотиви в екранизациите на романите му кара самият Амаду да недоволства от много от тях.
Когато го избират за член на бразилската Академия за литература, Амаду обяснява: "Аз търсех много неудобен път - пътя на човек, задължен пред бедните и угнетените, пред тези, които не ползват благата на света. Аз искам според силите си да творя за тях,

ДА БЪДА ГЛАСЪТ НА ТЯХНАТА БОЛКА,

на техните копнежи и надежди. От тяхната глина искам да замеся хуманизма на моите книги".
В годините си на активно творчество писателят почти не допуска журналисти в своята "лаборатория" - в къщата си в Салвадор де Баия. Но затова пък неведнъж изненадва любопитния си съсед, който често наднича през оградата, за да позяпа прочутия писател. Веднъж съседът го видял да се излежава върху хамака в градината си. "Почивате ли?", попитал досадникът. "Не, работя," отговорил Амаду. Друг път комшията забелязал, че писателят окопава плодовите си дръвчета и пак се провикнал: "Работите ли?". "Не, почивам," ошашавил го Амаду.
Писателят имал навик да става в 5,30 ч. сутринта и да отива на близкия до къщата му бряг на Атлантика, за да срещне изгрева на слънцето. После сядал в работния си кабинет на втория етаж на къщата, наричан "гълъбарника", работел един час, после пиел едно кафе, работел пак до 14 ч., когато обядвал, после продължавал с писането още докъм 21 ч. През тези часове той обявявал, че "не е вкъщи".
Когато не работел така усилно, се отдавал на другата си страст -

РАЗГОВОРИТЕ С ПРИЯТЕЛИ, РИБАРИ ИЛИ ОБИКНОВЕНИ СКИТНИЦИ,

които го зареждали с нови идеи и емоции за книгите му. "Моите книги са изтъкани от мириса, вкуса и кръвта на страната ми. Аз съм тълкувател на бразилския живот," обича да казва Амаду.
Неизменна спътничка и опора на писателя от 1950 г. е съпругата му Зелия Гатай, потомка на италиански имигранти. "Той пише на машина с два пръста. После коригира и ми дава текста да го препиша. Всеки път, когато се залавя с нова книга, заминаваме - само ние двамата, на ново място, което държим в тайна," разказваше навремето пред журналистите доня Зелия. Самата тя покрай мъжа си прописва и публикува автобиографинта си книга "Шапка за пътешествия", в която описва първите си срещи с Амаду, политическите и личните премеждия, изживяни край него. Когато на премиерата на книгата й през 1985 г. репортери я запитват какво означава за нея прочутият й мъж, 68-годишната тогава Зелия отговаря: "Сегашната ми любов".
Амаду през целия си бурен живот много държи на семейството си, а през последните години - особено. Тъкмо сред близките си той намира опора и любов, след като здравето му се разклаща и вече не му позволява да пише книги с някогашната енергия. Когато през 1997 г. цяла Бразилия чества 85-годишнината му, той обяви, пред в. "Фоля ди Сао Паулу", че не желае да пише автобиография, като поясни: "Защото в романите ми е намерило място всичко, което съм преживял, всичко, което преживяха приятелите ми." И вместо заключение добави: "Старостта е голяма свинщина."
Смъртта, която го отнесе вчера, също.