Светът се сбогува с един от най-големите си мечтатели. На 5 декември т.г., точно 10 дни преди да навърши 105 години, в родния си Рио де Жанейро затвори очи завинаги виртуозният създател на футуристичната столица Бразилия, най-вдъхновеният трубадур на вълнистата линия и на социалния дух в архитектурата Оскар Ниемайер. Легендарният бразилец, потомък на португалци, араби и немци, бе погребан с почести като за държавен глава. Бразилия потъна в национален траур. Край ковчега до вдовицата му Вера Лусия Кабрейра и многобройните му внуци, правнуци и праправнуци застана и президентката Дилма Русеф.
Уви, Анна Мария, единствената дъщеря на Ниемайер от неговия първи брак с итало-бразилката Анита Балдо, сключен през далечната 1928 г., го изпревари в отвъдното. Анна Мария, която също бе архитектка и дизайнерка и работеше в сътрудничество с баща си, почина през юни т.г. на 82-годишна възраст. Майка й Анита Балдо си отиде от този свят през 2004 г. на 93 г. след 76-годишен щастлив брак с Оскар. През 2006 г., малко преди да навърши 99 г., той се ожени отново – за дългогодишната си секретарка Вера Лусия Кабрейра, доста по-млада от дъщеря му. Смъртта на Ниемайер сега оставя безутешни и неговите петима внуци, тринайсет правнуци и седем праправнуци.
Скърбят и всички привърженици на левите идеи по света. Ниемайер остана убеден комунист до последните си дни, а от 1992 до 1996 г. (тоест между 85 и 89-годишна възраст) дори бе председател на Бразилската комунистическа партия. През 1995 г. тогавашният кубински лидер Фидел Кастро подхвърли на шега и бе цитиран от АФП: „На света останаха двама комунисти – аз и Оскар”. Идеалът на Ниемайер е свят на социално равенство, без бедни и богати, с еднакъв достъп на всички до здравеопазване, образование, култура.
Убеден е, че архитектурата трябва да бъде не само естетска, но и демократична, да допринася за социалния баланс и за духовното извисяване. Държи да е човечна, да повтаря извивките на природата – и затова е ревностен радетел на вълнистата линия в силуета на сградите. Вгражда я например в емблематичните S-образните снаги на блока „Копан” в Сао Пауло или на централата на Френската компартия в Париж. Никога не е проектирал банки или търговски обекти. Театри, културни центрове и музеи са сред най-прочутите от общо около 600-те му творби, пръснати из американския континент, Европа и Африка. Ниемайер заедно с французина Льо Корбюзие е и сред водещите автори на комплекса на ООН в Ню Йорк. Твори активно почти до сетния си дъх, проектира и един от новите стадиони, предвидени за световното футболно първенство в Бразилия през 2014 г. Един от последните му най-големи проекти, който той дарява на град Авилес в испанската провинция Астуриас, е тамошният мащабен културен център „Ниемайер”, открит миналата година. Испанската криза поставя строежа под въпрос, но той все пак е завършен.
Най-внушителното дело на Ниемайер в сътрудничество с Лусио Коста си остава изграждането на новата столица на Бразилия – едноименния със страната „град-мечта”, който изниква „насред нищото” на високо плато в географския център на федералната република между 1958 и 1960 г. Силуетът му, гледан от въздуха, напомня излитаща птица или самолет. „Крилата” са жилищните комлекси – изчистени от всякакви социални неравенства, а в основния корпус са административните сгради. Град Бразилия има и трети „баща” – управляващият по онова време президент реформатор и мечтател Жуселину Кубичек, възхитен от таланта на Ниемайер. През 1964 г. обаче в страната е извършен военен преврат и се спуска мракът на диктатурата. Ниемайер заминава в изгнание и живее в Куба, СССР и Франция в продължение на 20 г. Връща се в Бразилия чак след възстановяването на демокрацията в средата на 80-те. Междувременно не спира да твори и става носител на всички най-висши международни отличия по архитектура. Навръх 100-годишнината си през 2007-а получава и руският орден „Дружба”.
„ТЕМА” бе единствената българска медия, на която големият архитект и хуманист даде ексклузивно интервю по повод вековния си юбилей. То бе публикувано в бр. 50 за 2007 г. Ето някои от откровенията на Оскар Ниемайер пред нашето списание:
...
Като архитект смятам, че политическите въпроси, свързани с бедността и насилието, са по-важни от архитектурата.
...
Льо Корбюзие написа поема за правия ъгъл, а аз за - вълнистата линия. Тя винаги ме е привличала и преобладава в моите проекти. В поемата си казвам: „Не ме запленява правият ъгъл, нито правата линия, твърда, неподвижна, изкуствена. Запленява ме чувствената, свободна линия, която откривам в планините на моята страна, в реките и морските вълни, в тялото на любимата жена...”
...
Архитектурата се развива успоредно с техническия и социалния прогрес. Когато балансът между тях се наруши, архитектурата, която е връзката между изкуството и хората в тяхното ежедневие, също се накърнява.
...
За съжаление никога не съм идвал в България. Винаги си спомням с голямо уважение за Георги Димитров, един от героите на световното революционно движение.
...
В този огромен свят аз се чувствам прекалено малък: всеки идва, разказва своята история и отива в небитието.