Фернанду Паулу Нагле Габейра е роден през 1941 г.
След завършване на училище се преселва в Рио де Жанейро и работи като журналист във в. “Жорнал ду Бразил”.


През 1969 г. напуска работа и минава в нелегалност. Става градски партизанин и един от лидерите на Революционното движение “8 октомври”, борещо се срещу военната хунта в Бразилия.
Името на Габейра нашумява през септември 1969 г., когато той участва в отвличането на американския посланик Чарлз Бърк Елбрик.
Няколко месеца след драмата партизанинът е заловен. Освободен по-късно, емигрира в чужбина.


След завръщането си в Бразилия през 1979 г. се включва в политиката. Основава Зелената партия и се кандидатира за президент през 1994 г., но губи изборите.
След това минава в Работническата партия, в момента е независим депутат в Конгреса.
Габейра защитава околната среда, бори се за правата на хомосексуалистите и дори е участвал в техните голи маршове. Той иска да бъде разрешено и отглеждането на марихуана.
Бразилският конгресмен даде интервю за “Труд” по телефона от Рио де Жанейро.

- Г-Н ГАБЕЙРА, КОЙ И ЗАЩО ДАДЕ ИДЕЯТА ЗА ОТВЛИЧАНЕТО НА АМЕРИКАНСКИЯ ПОСЛАНИК ПРЕДИ 35 ГОДИНИ?
- Предложението бе на Жозе Роберту Сплиц - един от нашите другари в Революционното движение “8 октомври”, или МР-8. По-късно той беше убит. Движението бе създадено, за да се бори срещу военната хунта, дошла на власт през 1964 г. Ние искахме хунтата да освободи наши съратници, които бяха арестувани и жестоко измъчвани само защото участваха в улични демонстрации. Някои бяха убити. Трябваше и светът да узнае какво става в Бразилия. А и Съединените щати подкрепяха режима. Лично аз не участвах в нападението. Чаках в къщата, която бяхме наели.
- КАК СТАНА САМОТО ОТВЛИЧАНЕ?
- Готвихме го няколко месеца. Една от нашите другарки - Клара, отиде при пазача на резиденцията на Елбрик. Забаламоса го, уж търси работа. Онзи бе простодушен и, без да го питат, разказал какво ли не. И така научихме маршрута, по който Чарлз Бърк Елбрик минава всеки ден от резиденцията си до посолството в Рио де Жанейро (по онова време Рио е столица на Бразилия - б. р.) . Отвличането стана на 4 септември 1969 г. Нашите хора бяха с две коли, те инсценираха автомобилна катастрофа. Когато колата на посланика спря, тя бе обкръжена. Елбрик бе измъкнат, дори бе ранен с удар с пистолет в главата и откаран в онази къща.
- И КАКВО СТАНА СЛЕД ТОВА?
- Дадохме ултиматум на властите, че ако не освободят до една седмица нашите другари, ще убием посланика. За техен късмет властите реагираха много бързо. Даваха си сметка, че ще изпълним нашата закана. И те изпълниха исканията ни.
- НАИСТИНА ЛИ БЯХТЕ ГОТОВИ ДА УБИЕТЕ ПОСЛАНИКА?
- Психологически - да, бяхме готови на това. Ние го охранявахме. На всеки два часа се сменяхме. Щеше да го застреля този, който го пази в момента, в който изтича ултиматумът. Дори и аз бях готов, макар да смятах убийството като последно средство. Но хунтата побърза да освободи хората ни предсрочно - още на 7 септември, така че не се стигна до най-лошото. Не ме питайте обаче какво би станало, ако военните не бяха отстъпили. Днес дори не искам да си мисля, че щяхме да убием американския посланик.
- КАК СЕ ДЪРЖЕШЕ САМИЯТ ПОСЛАНИК В ПЛЕН?
- През цялото време, докато бе заложник, той бе с вързани очи и не видя никого от нас. Трябва да ви кажа, че посланикът се оказа изключително достоен човек. Знаеше какво може да му се случи. Въпреки това не трепна. Разрешихме му да напише писмо до жена си. Освен това Елбрик наистина не знаеше какво в действителност става в Бразилия. За това знаеха агентите на ЦРУ. И като чу от нас какви ги върши хунтата, му се изправиха косите. Смяташе, че САЩ не са прави, като подкрепят военните.
- КАК СТАНА ОСВОБОЖДАВАНЕТО МУ?
- Избрахме много подходящ момент. 7 септември е национален празник, освен това по същото време на стадион “Маракана” имаше футболен мач. Натоварихме посланика на микробус и отпрашихме към стадиона. Стигнахме там, когато мачът тъкмо бе свършил. Слязохме един по един и се изпарихме в тълпата. Чак по-късно, когато ме заловиха, разбрах, че агенти на службите са ни следвали по петите, но не са искали да рискуват живота на дипломата. Още на втория ден са разбрали къде се крием, защото един от съседите алармирал, че в нашата къща става нещо нередно.
- А КАК ВИ ЗАЛОВИХА?
- Хванаха ме през януари 1970 г. Заминах нелегално за Сао Паулу, където се включих в местните групировки на МР-8. Един ден арестували един от нашите и той изпял всичко. Обкръжиха къщата, където се криех. Тръгнах да бягам, но ме раниха в гърба. Затова прекарах осем месеца в болница, но се отървах от изтезанията. Между другото, от периода в Сао Паулу познавам Дилма Русеф - тя е от български произход. Русеф бе от съюза за национално освобождение - също една от големите леви партизански групировки. В момента госпожата е министър на енергетиката и мините.
- КАК ИЗЛЯЗОХТЕ ОТ ЗАТВОРА?
- Пак срещу един посланик - този път на ФРГ. Другарите ни, които бяха на свобода, отвлякоха през пролетта на 1970 г. посланик Енхерфрид фон Холебен и поискаха нашето освобождаване. Пуснаха 40 души, сред които бях и аз. Дори ни предоставиха самолет, защото искаха по-бързо да се отърват от нас.
- КЪДЕ ОТИДОХТЕ?
- Първо в Алжир. По онова време там намериха убежище левичари от целия свят, включително членове на американските “Черни пантери”. След няколко месеца заминахме за Куба. Там преминахме военно обучение и бяхме готови да се върнем в Бразилия. Но отидохме първо в Боливия, после - в Перу, откъдето ни изпъдиха. Аз се установих в Чили. Преживях преврата на Аугусто Пиночет през 1973 г. Скрих се в аржентинското посолство и емигрирах в Швеция. Живях там до завръщането ми през 1979 г. В Швеция работих какво ли не - чистач, гробар, дори карах влак в метрото. И между другото участвах в предаванията на местното радио на португалски език. Все пак аз съм журналист. Завърнахме се, след като тогавашният президент - генерал Жоао Фигейреду, ни амнистира. Хунтата обаче остана чак до 1985 г.
- СРЕЩАЛИ ЛИ СТЕ СЕ С ПОСЛАНИК ЕЛБРИК СЛЕД ДРАМАТА?
- Не, така и не успях, и то по вина на американците. Докато бях в изгнание, по идея на бразилски журналисти бе организирана среща между нас двамата - похитителя и похитения, в Канада. Но Държавният департамент на САЩ посъветвал Елбрик да не ходи. Той почина през 1983 г. Между другото, заради миналото ми и до днес ми е забранено да стъпвам в Съединените щати.
- ЗА ТЕРОРИСТ ЛИ ВИ СМЯТАТ ТАМ?
- В началото - да. Но аз много съм се променил. Вече не водя въоръжена борба, предпочитам мирните средства. Ама янките смятат, че не съм се разкаял достатъчно за това, което съм направил с техния посланик. Но какъв терорист съм аз? Не беше ли терористична хунтата в Бразилия, която избиваше хората и която тогава беше подкрепяна от янките?
- А НЕ СМЯТАТЕ ЛИ ЗА ТЕРОРИСТИ СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ, КОИТО НАПАДНАХА ИРАК?
- Винаги съм бил против тази война. По същия начин бях и против нахлуването на Варшавския договор в Чехословакия през 1968 г. Не може една страна да налага насила един режим в друга. И Америка трябва да си дава сметка за това. Със своето поведение след 11 септември 2001 г. Съединените щати правят така, че на човек просто не му се иска да стъпи там.

БЯХ ПРИВЪРЖЕНИК НА ФИДЕЛ КАСТРО
“Някога симпатизирах на комунистите, но се разочаровах от тях”, казва Фернанду Габейра.
“От привърженик на Фидел Кастро станах негов противник. В Куба карахме военно обучение. Смятахме, че там се изгражда справедливото общество. Но не можеш да преследваш и да хвърляш в затвора някого само защото не споделя мнението ти”, смята бразилският конгресмен.
По убеждения той се определя като социалдемократ. Затова преди два месеца напуснал управляващата Работническа партия, от която е президентът Инасиу Лула. Тя вървяла към комунизъм.
“По-добре вечно в опозиция, отколкото да си трая”, завършва Габейра.