На Гарибалдийския хълм в Рим, където съвсем наскоро България издигна бюст и на нашенския гарибалдиец капитан Петко Войвода, двата най-внушителни паметника са на самия Джузепе Гарибалди и на най-любимата му от трите негови съпруги – бразилката Анита. Освободителят и обединител на Италия е застинал в камъка, яхнал кон със сведена глава и отправил замислен, дори тъжен поглед към разстлания под хълма Рим. Любимата му Анита обаче е увековечена върху издигнат на задните си крака жребец, с развята коса и борбено протегната нагоре ръка с пистолет. Защото и в краткия си живот – тя загива на 28 години – е била точно такава: вихрена, пламенна, всеотдайна, препускаща в битките редом до мъжа си, вдъхновяваща цялата му войска.
Пълното име на тази удивителна жена е Ана Мария Рибейро да Силва. Гарибалди я среща по време на 13-годишната си – от 1835 до 1848 г. - епопея на моряк, бунтовник и военачалник в обзетата от войни за независимост и антидиктаторски въстания Южна Америка. Когато открива жената на живота си в бразилското пристанище Лагуна през 1839 г., красивата креолка Анита е едва 18-годишна, но вече омъжена за консервативен и властен обущар, който вижда мястото на жената единствено край огнището и коритото. Русият и мъжествен Гарибалди, тогава 31-годишен, превзема градчето с войската си, която се сражава на страната на републиканците срещу Бразилската империя. Превзема и сърцата на всички представителки на нежния пол в Лагуна. Но самият той е покорен само от Анита и я откарва със себе си след бой с наети от мъжа й пазачи.
Роденият в Ница през 1807 г. в семейството на италиански моряк Джузепе Гарибалди попада в Южна Америка, бягайки от преследване за революционна дейност в родната си Италия. Още 15-годишен той поема професията на баща си и започва да плава като юнга на различни търговски кораби. Проявява и жив интерес към идеите за освобождение на потиснатите народи. Особено харесва възгледите на Сен Симон за свобода, братство, равенство. Това предопределя избора му да се присъедини през 1833 г. към споделящата тези възгледи тайна революционна организация на адаша му Джузепе Мадзини “Младата Италия”. Включва се и в подготовката на въстание в Пиемонт, но заговорът е разкрит и Гарибалди, който успява да избяга, задочно е осъден на смърт.
Така, спасявайки се от преследване, дръзкият италианец попада в Южна Америка – там, където се събират Аржентина, Уругвай и Бразилия, все страни с многобройни италиански колонии. Първоначално се захваща с познатия му моряшки занаят, дори извършва пътешествие с бразилски кораб до португалската колония Макао в Китай. Но буйният му нрав не издържа и бързо се включва в революционните кипежи, обзели Южна Бразилия. С кораба си, красноречиво кръстен “Мадзини”, Гарибалди започва да се сражава на страната на тогавашната Република Риу Гранди, а когато се налага, слиза и на сушата начело на конен отряд. Именно в този период пламва и любовта между него и Анита.
Огнената хубавица е редом до него навсякъде, споделяйки всички несгоди на походния живот. Язди през джунглите, форсира реки, превзема укрепления, превързва ранените. И между другото ражда три деца – двама синове и една дъщеря. Когато през 1940 г. се ражда първото им дете – Меноти, не се намират дори пелени, за да го повият и се налага за целта да се използва червената кърпа, която Гарибалди носи около врата си. Родилката и бебето са оставени уж на сигурно място, докато отрядът отстъпва, но врагът наближава убежището им. Затова, 12 дни след раждането, Анита слага младенеца на седлото пред себе си и препуска с верния кон далеч от преследвачите.
Двамата с Джузепе официално сключват брак през 1842 г. Две години по-късно се ражда второто им дете – дъщерята Терезита, а след още две идва и третото – синът Ричоти. Семейството постоянно живее в недоимък, често нямат дори свещи, но идеалистът Гарибалди гордо отказва предлаганите му от Република Риу Гранди парични помощи и имоти. И Анита нито веднъж не се изкушава от ролята на мърмореща съпруга.
Мъжът й все пак прави известно усилие да заживее мирно и по семейному – оттегля се от военната служба за приятеля си, президента на Република Риу Гранди Бенто Гонсалвиш, и се установява с фамилията в Монтевидео, Уругвай. Между другото, с Гонсалвиш са го свързвали не само бойните задачи, но и фактът, че именно покрай него Гарибалди става масон. В онези времена подобен избор са правели много бунтовни натури, изразявайки така желанието си да скъсат с папската власт, която поддържала статуквото на упраляващите.
В Монтевидео Гарибалди се опитва да издържа семейството си, изпробвайки професии от търговски агент до учител, но така и не успява да се адаптира към несвойствения му начин на живот. И отново започва да воюва – този път на страната на Уругвай срещу аржентинския диктатор Хуан Мигел де Росас. Става командир на италиански легион, наричан “алените яки” – заради цвета на кърпите, които всички бойци носят около врата си по примера на своя водач. По време на отбраната на Монтевидео Гарибалди се запознава с Александър Дюма-баща, който по-късно го прославя с романите си.
Славата на борбения италианец, вече станал герой на Южна Америка, достига и до родната му Италия, където започват да го чакат с нетърпение, за да подеме и там освободителна битка и да остане в историята като “Героят на двата свята”.
През бунтовната 1848 г., когато революции избухват из цяла Европа, Гарибалди се връща в родината си. С него са 60 бойци от “алените яки”, обединени в движението “Рисорджименто” (“Възраждане”) – и също, разбира се, вихрената Анита с трите им деца. Децата са оставени в Ница, на баба им – майката на Гарибалди Роза Раймонди. А Анита тръгва с мъжа си и бойците му към Алпите. Милано е обхванато от въстание, във Венеция е провъзгласена република, Рим и Тоскана също са пламнали, Сардинското кралство става конституционна монархия, Пиемонт обявява война на Австрия.
Гарибалди събира отряд доброволци и започва да се бие с австрийците в Алпите. Австрийците надделяват и той се прехвърля в Тоскана, а после в Рим, където избухва въстание срещу папската власт. Френските войски обаче, изпратени на помощ на папата от Луи Наполеон, разбиват гарибалдийците през юли 1849 г. и на тях им се налага да си пробиват с бой път към Венецианската република. Едва около 200 от тях успяват да достигнат до планините на Сан Марино. Спускат се към устието на река По, за да се опитат да се изтеглят с лодки, но са атакувани от австрийците. При тази атака вярната Анита е ранена смъртоносно. Гарибалди я изнася на ръце на брега, но така и не успява да я спаси – тя умира в прегръдките му.
Ударът за него е жесток и го оставя съкрушен и разбит. Противно на обичайната си непримиримост, той не успява да мобилизира силите и бойците си, опитва се да се крие в Сардинското кралство, но е арестуван. Славата му обаче е толкова голяма и натискът на обществеността - толкова силен, че Гарибалди е освободен и изпратен в изгнание.
Следват още години на скитничество по света, а после и отново завръщане в родината, новите битки, походът на “Хилядата”, освобождението и обединението на Италия, разочарованието от изкривяването на идеалите, погнусата от политическите интриги...
Героичният ореол и харизматичното му излъчване обграждат Гарибалди с още много почитателки от най-различни слоеве на обществото. Харесван и ухажван, той никога не остава без женско внимание. Но никоя следваща връзка не затъмнява в сърцето му любовта към Анита и не може да се доближи до емоционалното сливане и взаимното допълване, изживяно с огнената бразилка.
През 1860 г. Гарибалди се решава на нов брак – с младата аристократка Дзузепина Раймонди. Под сводовете на храма, където ги венчават, тя обаче му признава, че е влюбена в друг – офицер от неговата армия – и дори от пет е бременна от него. Гарибалди зарязва булката насред церемонията, скача на коня си и не се връща. Макар и неизконсумиран, този брак остава в сила още много години и му пречи да узакони доста следващи връзки.
През 1864 г. италианският герой отива в Англия, където за сърцето му си съперничат леди Ема Робъртс и младата италианска графиня Мария Мартиника делла Торе. Печели обаче трета – 22-годишната журналистка Джеси Уайт Марино, която става и биограф на Гарибалди. Междувременно той изживява бурна връзка и с друга писателка – Мария Есперанса фон Шварц.
Никоя от тях обаче така и не става негова трета съпруга. Тази чест се пада на Франческа Армозино, която първоначално живее в дома му на остров Карпера като прислужничка. Тя му ражда още три деца, едно от които умира. Двамата сключват официален брак чак 3 г. преди смъртта на Гарибалди – през 1879 г., защото едва тогава той най-после успява да получи развод от Джузепина Раймонди.
Мястото на Анита в сърцето му обаче така и остава свещено и недокоснато от ничие друго женско присъствие.
През 2004 г. се навършиха 155 г. от гибелта на Анита Гарибалди. Днес тя е любима героиня и на бразилците, и на италианците. За нея снимат филми, пишат книги, използват лика й дори за търговска реклама, а любовта й с Гарибалди е вдъхновение за всички романтици по света.