Те са на всяка крачка в Буенос Айрес – гледат ви от всяка улична сергия, от туристически картички, от тениски и плакати, превъплътени са в рекламни кукли край заведения и танцови зали, греят от корици на книги. Евита, Гардел, Че и Марадона се търгуват отлично, но не само заради пазарното търсене, а и защото наистина продължават да вдъхновяват аржентинците.
Евита Перон - останалата в легендата като закрилница на бедните президентша, навремето е извоювала толкова права и авторитет на перонистките профсъюзи, че те и до днес стопанисват такива почивни комплекси за трудещите се из зелените поля между летището и Буенос Айрес, за каквито у нас дори по социалистическо време никой не би и мечтал.
Карлос Гардел - потомъкът на френски емигранти, превърнал тангото в аржентинска национална гордост, залива с чувствания си глас улици и “тангерии” /заведения, в които се слуша и танцува само танго/, а страстната му музика, вече дори и в техно вариант, извира от всеки уважаващ себе си магазин за дискове, където вратите и разни други ограничения за звуците са обидна непотребност.
Ернесто Че Гевара – кумирът на всички бунтовни латиноамериканци, продължава да зарежда с енергия винаги готовите да протестират за всичко аржентинци, които всеки ден допълват колорита на столицата си с шумни демонстрации с барабани, песни, пламенни политически спорове и брадати огнени младежи, доказващи че Че просто не би могъл да се роди другаде, освен в Аржентина.
Диего Марадона – виртуозният футболист, с когото аржентинците се гордеят не по-малко, отколкото бразилците с Пеле, все още помага на жителите на бедняшкия и емигрантски квартал Ла Бока в столицата /където е и стадионът “Бока Хуниорс”/ да вярват, че футболното игрище е най-близкият път към славата.
Аржентина, разбира се, е много повече от Буенос Айрес. Съвсем различни са лицата й в района на разделящите я от Чили величествени Анди, в плодородните северните равнини с безбрежни реки, в безкрайните пампаси, пълни с крави и гаучоси, в глетчерите на Патагония. Но от 13 милиона от общо около 38-милионното й население живеят тъкмо в столицата – магическия град, наричан с пълно право “латиноамериканския Париж”.
Жителите му се наричат портенъос – от порт, пристанище. Защото бурния си разцвет в мегаполисът, разположен в устието на Рио де Ла Плата /Сребърната река/, дължи тъкмо на оживеното си пристанище. Не само заради търговията, но главно защото именно оттам към Аржентина са заприиждали вълните европейски емигранти, които са гръбнакът на нацията. Предимно испанци и италианци, но също ирландци, французи, германци, украинци и не на последно място българи. Днес аржентинците с българска жилка са най-многобройни в провинциите Берисо и Чако, поддържат активни връзки с България, имат свои вестници, радиостанции, културни центрове.
Аржентинците обичат да повтарят следната поговорка: “Мексиканците са произлезли от ацтеките, перуанците – от инките, а ние – от корабите”. Смесицата от националности е развила у тях не само един изключително разкрепостен и космополитен дух, но и изтънчена чувствителност, артистизъм, откритост в общуването, пиетет към литературата и културата изобщо, изострени социални рефлекси. С когото и да заговорите – продавач, шофьор на такси, изпълнител на танго – всеки има свое ясно мнение по всички въпроси, които могат да ви хрумнат: от времето, през политиката на правителството, та чак до последната нашумяла книга или спектакъл.
Културният живот в Буенос Айрес е значително по-впечатляващ, отколкото в доста европейски столици. По улица “Кориентес” /нещо като местния “Бродуей”/ доминират гигантски реклами за най-популярното масово развлечение – шоу-програми с комици и шеметни красавици, които между песните, танците и еротичните закачки си разменят лютиви епиграми за кривиците на управляващите. Улицата е препълнена и от книжарници, които пък от своя страна са пълни от жадни за интересни книги читатели – феномен, който из други ширини вече наистина рядко се среща.
Съвсем уникална е книжарницата от веригата “Ел Атенео”, разположена в… бивш театър. Театърът бил закрит, но прекрасната зала със златисто избродирани балкони сега е пълна с рафтове с книги, чак до “ангелчетата”. А на сцената пък има кафене. Човек може да си седи цял ден там на едно кафе, към което задължително му дават и безплатни бисквити или кифлички, и да си прелиства книгите, които го интересуват, на воля. Дори и нищо да не купи накрая.
Вечерите на портеньосите са задължително за концерти, спектакли, танци – въобще, живот. В много от елегантните и артистични ресторанти и кафенета, с които е прочут градът им, също, разбира се, звучи танго. Такова е например кафе “Тортони”, където на масичка в един ъгъл са приседнали восъчните фигури на самия Гардел и на литературния класик Хорхе Луис Борхес, често отбивал се приживе в кафето. В отделна зала певци, музиканти и танцьори изнасят фантастични танго-спектакли, за които трудно се намират билети. Между другото, цената включва и питие по избор. Публиката обикновено е разноезична – “Тортони” е омайно място за досег към аржентинския колорит за туристи от цял свят.
Неизменна туристическа атракция е и кварталът Ла Бока – там, където се смята, че е родено тангото и където със сигурност е роден Марадона. Шарените тенекии и дъски, от които като с “лего” са сглобени къщите по легендарната уличка “Каминито”, днес са ярки и красиви точно толкова, колкото за да стане хубава снимка за спомен. Навремето обаче са били доста по-олющени и са ги лепили така безразборно, просто за да се сдобият с още една ниша за поредния емигрирал отвъд океана и закъсал роднина. Именно сред беднотията, авантюристичния дух и носталгията на тези хора се е родило тангото, отхвърляно в началото като скандално и просташко заради силния му еротизъм. Чак когато танцът бил харесан в Париж в началото на 20-и век, го приела и аржентинската аристокрация. И станал истинска общонационална емблема.
Аржентинците и днес са луди по любимия си ритъм. Карибските страсти може и да доминират днес в музиката на останалия латиносвят, но не и в Аржентина – тук салсата и меренгето са в “пета глуха”.
Страстното танго може и да звучи старомодно из други части на света, но който го чуе в Буенос Айрес, няма как да не попадне под магията му. Може би и затова в този град най-добре се чувстват влюбените, артистите и революционерите. За първите – ясно защо. За вторите – също, заради изострените сензори на всички хора на изкуството към красивото и чувственото. И за третите е логично – какво по-стимулиращо към революционно поведение от разкрепостения танго-дух?
В Аржентина има и доста скрити кървящи рани от близкото минало, които също събуждат политически страсти. Най-оголената от тях е трагедията с близо 30-е хиляди "безследно изчезнали" по време на военната диктатура, управлявала между 1976 и 1983 г. Техни близки, предимно майки, са обединени в организация, която се бори за изясняване на съдбата им и за възмездие. Известна е под името “Майките от площад “Май” – защото тези жени всеки четвъртък демонстрират на площад “Май” пред президентския дворец, наричан Каса Росада /Розовата къща/ заради цвета на фасадата. Майките вече са постигнали някои от военните палачи да бъдат осъдени, но все още много драстични престъпления срещу човешките права не са получили своето наказание. В лицето на сегашния президент на страната Нестор Кирчнер – ляв перонист, сам навремето преминал през затворите на диктатурата – те определено срещат повече разбиране, отколкото при предишните управляващи.
Впрочем, управлението на Кирчнер радва всички аржентинци. Без да посяга на социалните им права той успя въведе такива стимули за националната икономика, които не само я извадиха от тежката криза, преживяна през 2001 г., но и доведоха до 9 на сто растеж през 2005 г. При това аржентинците се радват и на поне 3-4 пъти по-евтин живот, отколкото в съседно Чили, примерно.
Така че сега останалите латиноамериканци, които винаги са се дразнели от прекалено “европейските” сънародници на Евита, Гардел, Че и Марадона, имат още една причина да ги гледат накриво. Не че аржентинците и сами не си го просят де – сами си признават, че умират да се хвалят като най-велики и недостижими. Примерно, ще ви проглушат ушите, че централната артерия на Буенос Айрес – булевард “9 юли” с прочутия обелиск в средата му в чест на основаването на града – е най-широката улица в света. Тя наистина е впечатляваща с нейните по 10 ленти във всяко платно плюс две локални платна с обща ширина над 200 метра. Но най-симпатичното е, че след като аржентинецът, който ви разказва за нея, ви я представи като рекордсменка, ще ви намигне и ще ви пошушне: "Всъщност май послъгвам, но нали е красиво?”