Латинска Америка преживява конвулсивни дни, които бележат исторически обрат в обществените нагласи и политическите тенденции на континента. Левицата гръмко се завръща, но не „отгоре” – с харизматични водачи или революционни манифести, а „отдолу” – като масово надигане на народите с искания за отхвърляне на антихуманните неолиберални политики и за ангажиране на държавите със социалните права и интересите на гражданите. Последните събития в Еквадор и особено в Чили ярко очертаха тази реалност.
А сега дойде и очакваният ред на Аржентина – най-„европейската” страна на Латинска Америка. (Според популярен виц мексиканците са произлезли от маите, перуанците – от инките, а аржентинците – от корабите с европейски емигранти…)
Както се и прогнозираше от сондажите и от предварителните избори през август, аржентинците нанесоха знаков удар върху неолиберализма при гласуването за нов президент на 27 октомври. Досегашният десен държавен глава Маурисио Макри, отново довел МВФ във вече нееднократно страдалата от рецептите на Фонда южноамериканска държава, претърпя загуба от победилия перонист Алберто Фернандес, който избра за своя вице експрезидентката Кристина Фернандес де Киршнер. Перонисткото дуо взе 48% от гласовете, а Макри 40%.
Според аржентинската конституция победа още на първия тур се постига с 45% от гласовете или поне с 40% плюс 10% разлика от най-близкия съперник. Така че с 48-те си процента Алберто Фернандес стана новоизбраният държавен глава на Аржентина.
Зад него стои обединението Frente de Todos, чието име означава хем „Пред всички”, тоест символизира откритост, хем „Фронт на всички”, тоест въплъщава обединение.
Събралото се да приветства победата множество пред централата в Буенос Айрес на Frente de Todos изпълни нощта след вота с много сълзи на радост, прегръдки и танци, тържествувайки, че се слага край на оставилото аржентинците без дъх от затегнати колани 4-годишно управление на Макри. „Надвихме тумора!” – скандираха празнуващите.
Двамата Фернандес на сцената – бъдещият президент и вицепрезидентката, както и избраният нов губернатор на провинция Буенос Айрес Аксел Кисильоф, отбелязаха един след друг, че се извършва историческо преобръщане на страницата. Не демонстрираха обаче прекомерна еуфория. Алберто Фернандес подчерта: „Единственото важно е, че аржентинците ще престанат да страдат”. Обеща, че ще управлява в името на всички. Но изрично изтъкна: „Идват много трудни времена”.
Той наследява от Макри силно пострадала от досегашното неолиберално третиране икономика – със спад от около 40% в оползотворяването на индустриалните мощности в страната, със срив в потреблението, с орязана наполовина минимална заплата (от 600 на 290 долара), с 55-процентна инфлация, с 514-процентно обезценяване на песото (от 9,7 песо за долар през 2015-та до 60 песо сега), с високи нива на скрита безработица и над 10% явна и т.н.
Това са последствията от рецептите на МВФ, които Макри отново започна да прилага в Аржентина след дълго прекъсване при предходните правителства. Най-отровното му „наследство” за Алберто Фернандес е взетият от Фонда заем от 57 милиарда долара. Тази космическа сума ще увисне като воденичен камък на шията на новото правителство, което ще поеме официално властта на 10 декември. И още първата му задача ще трябва да е повеждането на преговори с МВФ за преструктуриране на дълга. Но при какви ли условия? Ще видим ли опит Аржентина да бъде превърната в „латиноамериканската Гърция” на Алексис Ципрас?…
Новата шефка на Фонда – българката Кристалина Георгиева, не закъсня да се обади в Буенос Айрес незабавно след обявяването на резултатите от изборите и да изрази увереност, че и новите власти ще продължат „да си сътрудничат” с нейната институция. Преведено на практичен език, тя даде да се разбере, че ще държи траншовете по погасяването на дълга да се изплащат редовно и спусканите рецепти да продължат да се изпълняват. Само че това никак не се връзва с желанието, демонстрирано на сегашните избори от мнозинството от аржентинците – да се сложи край именно на обвързването с МВФ и с неолибералните канони.
„Не плачи за мен, Аржентина!” – пее отиващата си от рак легендарна закрилница на бедняците и икона на перонистите Евита Перон в прочутия мюзикъл на Ендрю Лойд Уебър.
„Плачи, Аржентина, и не мърдай от примката на МВФ!” – сякаш контрира със сегашното си послание Кристалина Георгиева.
А дали може да стане обратното – Аржентина да разплаче Кристалина? Може, ако се повтори кошмарът на МВФ от управлението между 2003 и 2007 г. на перониста Нестор Киршнер. Той пое страната в разруха, съпроводила банкрута от 2000-2001 г., който пък бе причинен от дотогавашните рецепти пак на МВФ. Киршнер върна под контрола на държавата водещи индустриални мощности, направи ги печеливши, докара инвестиции от други „растящи икономики” – особено от Китай, вдигна националния икономически растеж до 8-9% годишно, реструктурира дълга към МВФ и други международни кредитори и през 2006 г. практически си разчисти сметките с тях, прекъсвайки по-нататъшното „сътрудничество”. Междувременно изгради широка мрежа от социални програми, част от които бяха насочени към стимулиране на дребни и средни предприятия.
Току-що избраният за нов президент Алберто Фернандес бе един от най-близките съратници на Киршнер при управлението му, ръководейки и правителството по онова време. А пък новата вице – Кристина Фернандес, бе съпруга на Киршнер. Сегашните избори бяха на същата дата – 27 октомври, на която през 2010 г. Киршнер изненадващо си отиде от сърдечен удар, докато в президентското кресло вече седеше жена му, продължила и развила неговия курс. След оповестяването на резултатите Алберто Фернандес посвети на Киршнер победата си и наблегна: „Той винаги е тук”.
Така че Кристалина Георгиева има сериозни основания да се притеснява кой предстои пак да плаче – Аржентина или МВФ…
Разбира се, никога не е възможно да се влезе в една и съща река. Обстановката днес е различна. Латинска Америка и светът са различни. Дори МВФ е различен – поне Кристин Лагард, предшественичката на Кристалина Георгиева начело на Фонда, непрестанно говореше за необходимостта от преодоляване на социалните неравенства по света като ключово условие за икономическа стабилизация. Вярно, практическите рецепти на МВФ към прибягващите до него правителства си остават далеч от тези пожелания.
В случая с даваните на Макри съвети от Фонда те се оказаха пагубни, дори когато касаеха само финансови механизми за овладяване на инфлацията – цел, която така и не бе постигната, но затова пък бе предизвикан убийствен за икономическата активност скок на лихвите до 70%. Става дума за боновете Leliq – името е съкращение от „писма за ликвидност от Централната банка”. Чрез тези бонове Централната банка ползва вид заеми от частните банки в рамките на седем дни, които после връща с лихва от 68%. Операциите целяха така да се изземват големи количества песос от циркулация, за да се пречи на растящото закупуване на долари, пришпорващо инфлацията. Но резултатът бе, че всички лихви се вдигнаха до 70% и това смрази компаниите, които при такива условия вече не могат да си позволяват кредити. Стигна се и до сериозно задлъжняване на Централната банка.
Именно затова Алберто Фернандес още по време на кампанията обеща за съживяване на икономиката да отмени въпросните Leliq и да преструктурира и държавния дълг по тях. Стремежът му е да свали лихвите под нивото на 55-процентната инфлация и да стимулира потреблението.
Тъй като тези негови намерения обаче могат допълнително да ескалират инфлацията и да влошат положението, още веднага след победата му в изборите Централната банка въведе лимит върху закупуването на долари – до 200 долара на месец вместо досегашните 10 000. Това на практика означава замразяване на курса на песото.
Макри се срещна с Фернандес също на следващия ден след вота и двамата се договориха цивилизовано да си сътрудничат, за да осигурят спокоен и щадящ икономиката преход на властта в оставащото до 10 декември време, когато все още ще управлява настоящият президент.
Впрочем, тази приятелска среща доста ядоса левичарските кръгове в Аржентина, които на вота подкрепиха Фернандес с надеждата, че той ще е отчетлива алтернатива на Макри. И сега се възмутиха, че между двамата се установява мирно сътрудничество, което веднага породи подозрения, че Фернандес ще остане в статуквото и нищо особено няма да промени. Тези тревоги се подхранват и от близкия опит на други латиноамерикански страни – например, Еквадор.
Там през 2017-та за президент бе избран Ленин Морено – дотогавашен левичар и съратник на президента от „лявата вълна” Рафаел Кореа. Но щом пое властта, той се изметна на 180 градуса, стана първи враг и преследвач на Кореа и съмишлениците му, поведе неолиберална и проамериканска политика, прегърна се с МВФ и започна да претворяла програмите му, довели наскоро и до социален взрив. Ето защо сега аржентинските левичари следят с такова заострено внимание и безпокойство всеки ход на Алберто Фернандес.
Но ситуацията в Аржентина никак не е еднозначна. На фона на тежката и несигурна икономическа обстановка, и след 10 декември едва ли от бъдещия държавен глава Фернандес могат да се очакват бързи и радикални ходове за съществена промяна на системата, каквато несъмнено желаят неговите избиратели. Предстои му да се справи не само с МВФ, но и непрестанно да лавира в една враждебна Камара на депутатите, в която, за разлика от Сената, перонистите не разполагат с мнозинство.
Също така трябва да се има предвид, че Хустисиалистката партия (от justicia – справедливост), както е официалното наименование на перонисткото движение, далеч не е еднозначно и еднородно лява. В нея има най-разнообразни крила, залитащи дори и в крайнодясно. Като лична политическа траектория Алберто Фернандес е по-скоро десноцентрист. Той дълго бе в непримирим конфликт с левеещата Кристина Фернандес де Киршнер. Скоро след като стана президентка през 2007-ма, тя го освободи от ръководството на правителството, макар да го бе „наследила” от екипа на мъжа си. Алберто Фернандес стана един от най-острите критици на нейното управление през двата ѝ мандата до 2015-та, когато на власт дойде Макри. Впрочем, самият Макри пък даде зелена светлина на многобройни обвинения за корупция и злоупотреби срещу експрезидентката, които тя неизменно определя като политическо преследване.
Студената война между Кристина Фернандес и Алберто Фернандес продължи до началото на тази година, когато пред лицето на задаващите се избори стана ясно, че поне основните крила на перонистите трябва спешно да се обединят, за да надвият Макри на вота. Необходим бе и достатъчно разпознаваем и позитивен кандидат от техните редици, способен да постигне такова обединение. Кристина Фернандес изненада всички наблюдатели, когато през май т. г. прекрачи през собственото си его, сама се обади на Алберто Фернандес и му каза: „Ти си на ред!”
Двамата се помириха и се разбраха за също удивилата наблюдателите формула – Алберто кандидат за прездент, а Кристина за вицепрезидент. Със случайното съвпадение на фамилиите им се получи допълнителен стимулиращ единението ефект. Дуото им започна да привлича най-широк кръг симпатизанти – всички, които искаха Марки да си ходи заедно с МВФ и с „оздравителните” социални орязвания. Издигналото двамата Фернандес обединение Frente de Todos наистина се превърна във „Фронт на всички”, поляризирайки вота до „за” или „против” Макри.
Резултатът пролича още на състоялите се през август т.г. първични избори – една своеобразна форма на проверка „на живо” на обществените нагласи в навечерието на същинския вот, която бе въведена в Аржентина през 2011 г. Дуото Фернандес получи 47%, а Макри – 32%.
Това августовско съотношение очерта недвусмислена тенденция. И във Frente de Todos възприеха задаващото се официално гласуване на 27 октомври като вече предрешено. Кампанията им беше съвсем скромна, а Алберто Фернандес започна да се държи като вече избран президент – посвети се повече на експертни срещи и на изграждане на бъдещ екип, отколкото на митинги и агитация.
За сметка на това пък Макри се хвърли в яростна предизборна битка с надеждата на „чудо” (по собствените му думи) – не толкова, за да обърне резултата на 27-ми, а поне да загуби с по-малка разлика. Първото, което направи, бе да започне щедро да ръси социални бонуси – повиши заплати и пенсии, вдигна редица помощи, замрази цени на услуги, кле се, че е „разбрал посланието” на обществото и вече всичко ще бъде по новому. Ако беше спечелил, щеше после да си избие тези непосилни за икономиката разходи от бъдещи орязвания. А при загуба – все едно, нататък да му мислят перонистите, те да се оправят с допълнително зейналите дефицити…
В крайна сметка Макри така успя да скъси изоставането си от 15% през август на 8% сега. Освен това, тъй като сега се гласуваше и за губернатори, и за кметове, а и частично за парламент, чрез този уж социален „завой” и чрез масиран пропаганден натиск от услужливите водещи медии отборът на Макри от неговото обединение „Заедно за промяна” съумя да спечели губернаторски и кметски постове във водещи градове и провинции, включително кметския пост в столицата Буенос Айрес.
В същото време обаче пък губернатор на най-важната за страната в икономическо отношение провинция Буенос Айрес с над 16 милиона жители ( при общо 44 милиона население в цяла Аржентина) става представителят на Frente de Todos Аксел Кисильоф – младеещият бивш министър на икономиката при президентстването на Кристина Фернандес, смятан за „звезда” в аржентинската икономическа мисъл, почитател на Кейнс и Маркс. Той бе заедно с двамата Фернандес на сцената в нощта след вота и определи победата на кандидатите на Frente de Todos като „провал на неолиберализма”.
Обратът в Аржентина е емблематичен и с много силен отзвук из цяла Латинска Америка, защото преди 4 години именно с идването на власт в Буенос Айрес на неолиберала Макри започна опитът за десен реванш из целия известен допреди това със своята „лява вълна” континент. След Макри в съседна Бразилия дойде и институционалният преврат, спретнат срещу Дилма Русеф, а после и хвърлянето в затвора на Лула да Силва по и до днес недоказани обвинения в корупция, само и само да му се попречи да спечели президентските избори пред 2018-та – и така в тях да победи ултрадесният Жаир Болсонаро.
Тези събития бяха допълнени и от споменатото преобръщане на 180 градуса на поелия юздите в Еквадор през 2017 г. Ленин Морено.
През 2018-та Чили също получи десен президент – вече управлявалия по-рано Себастиан Пиниера, верен бранител на внедрения в тази страна още при диктатурата на Пиночет и не пипнат оттогава неолберален модел.
Така се оформи десният „реванш”. Водещи в него все пак бяха Аржентина и Бразилия – тясно свързани икономически и внушителни с размерите си, те винаги са оказвали силно влияние върху процесите общо на континента. Връщането на най-откровените неолиберални политики най-вече в тези две държави създаде впечатлението, че десницата, която в този регион винаги е и проамериканска, отново влиза в апогей. На политическо ниво този обрат се изрази и в ескалацията във външния натиск над Венесуела и нейната боливарска ориентация – натиск, при който САЩ се опряха именно на десните правителства в региона с много важната роля за това на Колумбия, Бразилия и Аржентина плюс поддържащите усилия и на Перу, Чили, Еквадор заедно с някои други десни ръководства от Централна Америка.
От аржентинеца Макри дойде и инициативата за изключването на Венесуела от южноамериканския общ пазар „Меркосур” – пореден болезнен удар по венесуелската икономика, задушавана от американските санкции. Така че Аржентина е много важен рубеж. Както в налагането на неолибералния модел като единствено допустим, така и на геополитическо ниво – за смазване на алтернативния модел за развитие, чийто дълго време много успешен и затова „опасен” пример във Венесуела трябваше да бъде сведен чрез безогледна финансово-икономическа война до „плашило”.
Но ето, че сега Аржентина изглежда ще смени кардинално облика и ориентацията си. Поне такова е ясното желание на избирателите. Както през 2015-та тогавашната победа на Макри над перонистите се превърна в стимулатор за десния „реванш” в Латинска Америка, така сегашното му поражение бележи нов вододел. Придава категоричност на един вече налагащ се от самите обществени процеси нов период – на отхвърляне на неолибералните канони, на завръщане към социалните ангажименти на държавите. Аржентинските избори са ясен и демократичен глас „отдолу” именно за такъв обрат. Макар на върха там сега да застава представител на перонистите – едно исторически „каудилистко” движение – съществена за промяната не е личността на Алберто Фернандес. А поривът на избирателите да бъде променен модела.
Същинските герои на тази промяна са на площадите, по несеквалите през 4-годишния мандат на Макри шествия и протести, много от които, също като в Чили сега, преминават с удряне на лъжици в изпразнени от социалното неравенство тенджери и тигани. Впрочем, аржентинците откликнаха най-активно на демонстрациите при съседите си и още с избухването на конфронтацията оттатък Андите организираха шествия, концерти, подписки в знак на солидарност с чилийската борба, която всъщност е обща.
В Чили, където сега минава най-откровеният фронт срещу неолиберализма, напрежението не спада, въпреки усърдието на президента Пиниера да представи конфликта едва ли не като решен и да лансира „нормализация” на обстановката. Както е известно, ескалацията там започна по-рано този месец по повод покачената с 30 песос (4 цента) цена на билета за метрото. Но същинските причини за разгърналата се масова протестна вълна с участието на милиони чилийци е социалното неравенство, пораждано от неолибералния модел, за първи път приложен именно в Чили под диктатурата на Пиночет и с нищо непроменен през 30-те години след куцата демократизация. Затова един от водещите лозунги на чилийските шествия е: „Не е заради 30-те песос, а заради 30-те години.”
Пиниера първо хвърли армията срещу народа, обяви, че е „във война” с демонстрантите, въведе извънредно положение и комендантски час. А после, когато площадите и булевардите се изпълниха с милиони възмутени от тази политика хора, изискващи оставката на неадекватния президент и нова, демократична конституция вместо все още действащата от времето на Пиночет, Пинера бързо даде на заден. Отмени извънредното положение и комендантския час, обнови правителството си, пришпори парламента да приема социални закони, не спря и той като Макри да повтаря, че е „чул посланието на обществото”. Но че нищо не е чул и не е разбрал, пролича от апелите му за „нормализация” – да се върнат демонстрантите по домовете си и на работа, да оставят политиците да прилагат социални реформи.
Явно нито Пиниера, нито присъдружната му политическа върхушка осъзнават, че това, което става в Чили и което някои вече нарекоха „великата чилийска октомврийска революция”, не е просто пореден избиващ социалното напрежение протест, а дълбок процес на гражданско надигане с категорична решимост не за козметични, а за същински промени във фундамента на системата. И то промени, които да се осъществят с прякото участие именно на гражданите, а не от все същите дискредитирали се политици от различни цветове.
В протестите от последните две седмици, разраствали се отначало съвсем спонтанно и стихийно, вече се роди координационното движение „Социално единство”, в което влизат над 100 граждански и правозащитни обединения. По кварталите активно работят народни асамблеи, на които се оформят конкретни предложения за нова конституция. Целта е тя да бъде узаконена от Конституционно събрание, а после приета с референдум.
Много дейни са и правозащитните организации, изваждащи на бял свят бруталните посегателства срещу протестиращите от страна на армията и карабинерите. Наред с 20-те жертви и над 1000-та ранени (много от които тежко – с извадени очи и други трайни увреждания), са установени и над 50 случаи на изтезания сред над 3000-те (има данни и за около 9000) арестувани.
Интересен детайл – върховната комисарка на ООН по човешките права и бивша чилийска президентка Мишел Бачелет, която отначало обеща бързо да изпрати в Чили своя мисия за проверка на такива нарушения, озадачаващо забави отпътуването на пратениците си…
Въпреки „разсейването” на големите световни медии в отразяването на чилийските протести, те не секват и интензивността им не спада. Не омеква и бруталността на силите на реда в атаките срещу демонстрантите. Въпреки репресиите обаче, на 30 октомври се състоя втора обща стачка, парализирала страната.
Себастиян Пиниера продължава да е в стрес и да усеща, че губи контрол над народа. Същия 30 октомври той обяви, че Чили официално се отказва от домакинството си на два важни международни форума, които съвсем скоро трябваше да се съберат там – срещата на върха на Азиатско-тихоокенаското сътрудничество (АРЕС) през ноември и 25-ата конференция на ООН за климатичните промени (COP 25) през декември. Пиниера се помъчи да се представи като „баща”, загрижен за „семейството” – обясни, че макар това решение да удря по международния авторитет на страната, то било необходимо, защото чилийците няма да приемат допълнителните разходи за тези форуми, а волята на народа била над всичко за него… Нищо не каза обаче по един пряко свързан с АРЕС и все още висящ въпрос – ще ратифицира ли Чили сключения между 11 държави договор за свободна търговия, известен като Транстихоокеанско партньорство и остро критикуван заради фаворизирането на едрия транснационален капитал?…
Улицата, разбира се, взе Пиниера на подбив – как няма да отмени тези срещи, на които освен официалните лица винаги се събират и демонстранти срещу неолиберализма от цял свят. Само това му липсва сега – домашните размирици да се подсилят и от международни попълнения…
Чилийските протести и без това получават невиждана досега по мащаб и влияние международна подкрепа. Многобройни звезди от културния живот от различни страни не спират да изразяват гръмко своята солидарност с народа на Чили.
Рики Мартин например излезе в социалните мрежи с остри думи лично срещу Себастиян Пиниера, на когото натякна, че трябва да уважава народа си.
А Роджър Уотърс в специално обръщение до чилийците, качено в YouTube, им засвидетелства пълната си солидарност и се присъедини към тях, също удряйки с лъжица по празна тенджера.
Откатът от чилийските протести е особено силен в Латинска Америка. Освен, че са заразителни за народите, те нахъсват за отпор десните лидери. На тях веднага реагира Жаир Болсонаро в Бразилия, разпореждайки на своето военно министерство да държи под око политическите, синдикалните и социални организации, способни да му създадат главоболия с масови протести.
Болсонаро не пропусна да се изкаже и по изборите в Аржентина, като буквално се скара на жителите на съседната страна, че са направили „лош избор”. Ултрадесният бразилски лидер трудно понася Алберто Фернандес, който многократно е изразявал подкрепата си за намиращия се в затвора в Куритиба Лула да Силва, посещавал го е там и официално е отправял искания той да бъде освободен.
Денят на изборите в Аржентина – 27 октомври, съвпадна и с рождения на Лула, който пък предварително си поръча като най-добър подарък победа за Фернандес. И я получи – заедно с честитка за ЧРД от съседа перонист, допълнена с ново искане за освобождаването му.
Всичко това само долива масло в огъня на неприязънта на Болсонаро към победителя в аржентинските избори. Бразилският лидер специално извести, че няма да се обажда на Фернандес, за да го поздравява. Същевременно изсипа и куп закани как, ако не му хареса политиката на бъдещото ново ръководство в Буенос Айрес, може да задвижи механизми за изключване на Аржентина от „Меркосур” – същото, което направи по-рано Макри срещу Венесуела.
Болсонаро обаче няма къде много да ходи – Бразилия и Аржентина са обречени на сътрудничество, защото икономиките на двете съседни страни са силно взаимосвързани. Вярно, по-рано бяха още по-близки. А под ръководството на Болсонаро само за една година от първи търговски партньор на Бразилия сега Аржентина е станала чак четвърти – след Китай, САЩ и ЕС, макар че според други данни все пак е на трета позиция, преди ЕС. Факт е, че бразилският износ за южните съседи е паднал с 38%. Щом националистът Болсонаро е действал така спрямо страна, ръководена от негов идеен съмишленик като Макри, очевидно е, че към очертаващия се като дразнител Фернандес ще бъде още по-серт.
В плановете за евентуален бъдещ комплот срещу Буенос Айрес Болсонаро спомена, че може да си сътрудничи и с новата президентска власт в Уругвай, която се очертава да бъде дясна – и така предизвика официална протестна нота от Монтевидео.
Уругвайците гласуваха за държавен глава на същата дата, както и аржентинците – на 27 октомври. Но не успяха да го изберат от раз и ще ходят и на балотаж – на 24 ноември. На първия тур с 39% начело излезе кандидатът на управляващата от 2004 г. насам лява коалиция Широк фронт Даниел Мартинес. На 24 ноември той ще се състезава с втория по резултат – получилия 29% кандидат на дясната Национална партия Луис Лакайе.
Останалите двама кандидати, които също са десни и отпаднаха от надпреварата, веднага призоваха своите поддръжници на балотажа да прелеят гласовете си (общо около 23%) в полза на Лакайе – само и само да бъде свалена левицата от власт. Макар гласуванията да не докарват винаги точна сметка при подобни конфигурации, все пак повечето наблюдатели очакват наистина на втория тур да надделее десният кандидат.
Ситуацията дава основание на онези коментатори, според които сегашните турбуленции из различни латиноамерикански страни не са „леви” или „десни”, а са против дотегнало статукво, независимо от политическата му ориентация. Под такъв общ знаменател е лесно да се вкара и неблагоприятният за Широкия фронт вот в Уругвай, и спорът за резултатите от изборите в Боливия между левия Ево Моралес и десния Карлос Меса. Но подходът е опростенчески и слага на една плоскост доста различни реалности.
Спрямо Уругвай така се пропуска още едно важно гласуване, състояло се едновременно с президентските избори на 27 октомври – проведения по искане на дясната Национална партия плебисцит относно евентуално узаконяване на по-сили репресивни механизми с участието на армията. 53% от избирателите гласуваха против и така отхвърлиха този проект, който съдържаше сериозни рискове за гражданските права.
„Не на реформата, страхът не е формата” – това бе водещият лозунг на многохилядните демонстрации, предшествали гласуването в плебисцита. Резултатът му доказа, че уругвайците, които през 70-те и 80-те години на миналия век също преживяха жестока военна диктатура, не желаят да допускат отново сенките на милитаризиран режим в днешното си битие.
Що се отнася до резултатите от президентския вот, по-задълбочените коментатори отбелязват, че слабото представяне на Широкия фронт не е заради някакво „одесняване” на избирателите, а защото в практическите си действия през годините правителствата на Фронта не са излезли от неолибералния калъп и са оставили неговите противници да се чувстват непредставени. Това сполетява в момента и Социалистическата партия в Чили, която на два пъти бе управляваща в последното десетилетие и половина, но не промени модела, срещу който сега са се надигнали гневните на цялата политическа класа масови чилийски протести.
В Боливия пък ситуацията е съвсем специфична и дори абсурдистка. Всепризнатият като много успешен президент на страната си Ево Моралес, извел милиони хора от бедността и неграмотността, осигурил близо 4-процентен постоянен растеж на боливийската икономика, отлично сътрудничещ си с разнообразни чужди инвеститори и при това избягващ прангите на МВФ, беше преизбран отново на поста още на първи тур с гласуването в президентските избори на 20 октомври. Според боливийската конституция за победител на първия тур се признава постигналият или 50% плюс 1 глас, или минимум 40% плюс 10-процентна разлика с класиралия се втори.
По официални данни Моралес получи 47,07% , а основният му съперник – вицепрезиденствалият през 2002-2003 г. Карлос Меса, взе 36,51%. Тоест – Моралес бе избран още на първия тур. Освен това неговото Движение към социализъм (MAS) получи абсолютни мнозинства и в двете камари на парламента.
Меса обаче, който през цялата кампания подгряваше публиката, че ще има фалшификации, отказа да приеме резултатите и изведе поддръжниците си на бурни протести и пътни блокади с искания за провеждане на балотаж.
Боливийското външно министерство покани на одит Организацията на американските държави (ОАД) в лицето на нейния генерален секретар Луис Алмагро, крайно критичен и нападателен спрямо представителите на „лявата вълна” сред латиноамериканските лидери, към които принадлежи Моралес. ОАД прие и прати своя мисия за проверка на бюлетините. Но Меса изригна и срещу това, спекулирайки в социалните мрежи, че Алмагро е на страната на Моралес – нещо толкова невъзможно и гротескно, че щеше да е смешно, ако провокираните така от опозиционния претендент улични конфронтации не водеха до трагично нажежаване в тази до скоро спокойна държава.
Залогът тук, разбира се, е геополитическата игра на САЩ, която държи да разчисти латиноамериканския терен от съюзници на венесуелския президент Николас Мадуро, какъвто несъмнено е Моралес. Самият Моралес вече обвини Меса в осъществяването на превратаджийски план. Но пък от Вашингтон открито нарочиха за лош Моралес и също като Меса искат втори изборен тур, заплашвайки в противен случай със санкции. Тоест – подготвят изпробвания вече срещу Мадуро сценарий.
Венесуелската тема присъства неизменно в цялата латиноамериканска панорама. Тя бе активно разиграна и при кризата в Еквадор, чийто президент Ленин Морено се опита да припише на „агенти на Мадуро” кипналото масово недоволство срещу собствената му политика, обвързана с неолибералните рецепти на все същия МВФ. Въпреки че Морено съумя да измами с фалшив диалог лидерите на влиятелната Конфедерация на местните народи на Еквадор (CONAIE), станала основна движеща сила в развихрилите се през първите две седмици на октомври протести, ситуацията в страната остава заредена с напрежение. CONAIE прекъсна бутафорните преговори и се зае да изработва чрез Народен парламент собствена алтернатива за икономическия модел в страната. Не е ясно доколко реалистичен ще е подобен проект, но е очевидно, че след легендите за „венесуелска намеса”, след хвърлянето на армията срещу демонстрантите по време на кризата и след провала на диалога с индианците Ленин Морено трудно може да е спокоен за политическото си бъдеще. Вулканът на гнева срещу него и напътстващия го МВФ може да изригне отново всеки момент.
В сложна ситуация се оказа и предвождащото регионалната антивенесуелска офанзива дясно ръководство на Колумбия след претърпяната тежка загуба в местните избори, състояли се също на 27 октомври. Партията Демократичен център на ултрадесния бивш президент Алваро Урибе, който е и гуру на настоящия държавен глава Иван Дуке, беше буквално разгромена на този вот. Тя загуби много свои досегашни позиции в местната власт. Получи само две от общо 32-те губернаторски места в страната. Изплъзнаха ѝ се включително кметствата в двата най-важни града – столицата Богота и Меделин, смятан доскоро за „крепост” на Урибе.
Кметица на Богота стана една от най-върлите разобличителки на толерираните под крилото на Урбе и сие корупционни схеми – лидерката на Зеления алианс Клаудия Лопес, която скандализира десните и с анонсираната си нетрадиционна сексуална ориентация.
В Меделин пък кметските юзди бяха поети от Даниел Кинтеро – независим кандидат, утвърден софтуерен инженер, основател на Фондация „Зелено мислене” и на Партия на домата, критик на антиекологични бизнес-проекти и на високата престъпност, заради което е бил заплашван и със смърт.
Не стига това, ами дори и легализираната като политическа партия ФАРК, която е трън в очите на Урибе и Дуке, успя да се сдобие с двама собствени кметове. Вярно, в по-малки градове, но все пак пробивът е многозначителен, като се има предвид неспирното избиване от десни паравоенни групировки на бивши партизани и социални активисти. След сключването на мирното споразумение между колумбийската държава и ФАРК през 2016 г. жертви на такова насилие са станали вече над 700 души.
Все пак никой от двамата кметове, подкрепени от ФАРК, не е нейна пряка кандидатура – те са излъчени от коалиции.
По-колоритният от двамата е Гийермино Енрике Торес, най-прочут като „Певецът на ФАРК”, защото като партизанин наистина основно е съчинявал и пял социални песни. Той и сега продължава да го прави и навсякъде ходи с китарата си. Не обича прозвището си и казва, че всъщност е певец не на ФАРК, а на народа, защото пее за неговите болки и радости. Торес бе избран за кмет на 100-хилядния град Тубако на Карибското крайбрежие, като водещият от поетите от него ангажименти е да осигури най-после редовното водоснабдяване на града – нещо, което е проблем за местните хора от над четири десетилетия. Торес бе издигнат от левичарската коалиция „Хуманна Колумбия”-Патриотичен съюз, поддържана от ФАРК.
Другият кмет, за когото са подадени гласове на симпатизанти на бившите партизани и на левичарите, е социалният лидер Марино Груесо. Той застава начело на 30-хилядната община Гуапи на Тихоокеанското крайбрежие. Излъчва го коалиция с участието на ФАРК, „Хуманна Колумбия” и още две формации.
Според популярния колумбийски сенатор от левия Алтернативен демократичен полюс Иван Сепеда, който е завършил философия в София през 80-те години и който тези дни беше интервюиран в предаването по RT на бившия еквадорски президент Рафаел Кореа, Колумбия е страна с по-голямо социално неравенство и контрасти, отколкото кипналото сега именно заради тези причини Чили. „Има райони, които са в пълна забрава и мизерия,” казва Сепеда. Той отбелязва още, че въпреки така и неукрепения мир и въпреки належащата, но неизвършена аграрна реформа, Колумбия постоянно е хвалена за икономическата си политика от МВФ и Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), в която членува.
Така беше доскоро и в Чили. Но днес Чили е символ на пробуждането от неолибералния сън и на зова за нова обществена конструкция. Тепърва ще наблюдаваме доколко това е „заразно” за останалите латиноамерикански страни и кой път ще предпочете всяка от тях.
