Помните ли годините след Втората световна война? Тогава в ООН действаше „машинката за гласуване” в подкрепа на САЩ. Днес тази машинка е ръждясала. Доказват го неотдавнашните президентски избори в Боливия.
Боливия е странна страна. Столицата й – Ла Пас, най-високата в света – се намира сред високо плато, на надморска височина по-висока от връх Мусала, а върховете на Кордилиерите се забиват в небесата на над 6 хиляди метра височина. Голяма е колкото десет Българии, но населението й, главно индианско, е по-малко от българското. Досега то нямаше свой представител във върховната власт поради един хитър капан – ако никой от кандидатите не успееше да събере половината от гласовете на първи тур, президентът беше избиран не на втори тур, а от парламента, а в него от десетилетия мнозинство има десницата. Сега за първи път един индианец, Ево Моралес, при това ръководител на една социалистическа партия – МАS (Движение към социализма) – събра още на първия тур 51 процента, а неговият главен конкурент – Хорхе Туто Кирога – трябваше да се задоволи с 31 процента. Моралес, производител на кока, сам се определя като трън за САЩ, защото защитава другите производители на тази суровина за кокаин, като твърди, че изкореняването на коката трябва да бъде предшествано от осигуряването на друга селскостопанска култура, която да им осигури достойно препитание. За него победата му е успех на всички негови сънародници, на грижата за безработните, за образованието и здравеопазването. За конкурента му изборите са победа на демокрацията, до неотдавна най-дефицитен продукт в Южна Америка.
Боливия не е сама по новия си път. САЩ опитаха всички средства, от стачки, преврат, манифестации и изборен бойкот – за да свалят новия Фидел Кастро – президента на Венецуела Уго Чавес. За разлика от кубинския лидер, той успя да съхрани многопартийната система и парламентарната демокрация, отне монопола на олигархията в петролната индустрия (Венецуела е една от страните с най-големи резерви на течно злато), направи грамотни над един милион души (с помощта на кубински учители), доведе здравеопазването до най-отдалечените селца (отново с кубинска помощ), обеща десет милиарда долара от печалбите си от петрола на бедните държави от континента.
Най-голямата страна в Латинска Америка – Бразилия – е управлявана от ляв президент, Лула да Силва. Нещо повече, за своя помощничка като премиер той назначи не друг, а бившата партизанка Дилма Русеф, от български произход, до неотдавна министър на Мините и енергетиката.
Особено важна за нас е съдбата на Аржентина – един от гигантите на континента. Вързана от правилата на Международния валутен фонд, тя преживя тежка финансова криза, след като нейният съсед и най-голям търговски партньор Бразилия девалвира валутата си. В резултат аржентинските стоки станаха по-скъпи и неконкурентоспособни и Аржентина банкрутира. Избирането на Кирхнер за президент не само постави под въпрос правилата на МВФ, но и послушанието на страната на международната сцена. Подобно е положението и в Уругвай, седалището на МЕРКОСУР, където след тежка политическа криза левицата е отново на власт, и в Панама, Барбадос и други страни от Централна Америка, и в Еквадор, и в... А какво да кажем за Куба, която тези дни отбелязва 47 години от победата на своята революция, една страна с три пъти по-ниска детска смъртност, отколкото в България, и със средна продължителност на живота 77 години, една от най-високите в света, да не говорим за успехите й в образованието, спорта, науката, културата.
Та така с бившата „машинка за гласуване” в ООН.