Предпазливите вече се питат дали засилването вляво на латиноамериканското махало не носи всъщност скрит риск от бъдещ замах в противоположна посока. Законите ни физиката и историята на континента определено предразполагат към размисъл в тази посока.
За първи предвестник на обрата могат да се вземат изборите в Колумбия, които в края на миналата седмица излъчиха като победител с безапелационните 62% от гласовете досегашния президент Алваро Урибе – типичен представител на десния неолиберален подход към управлението и обществения модел. Смятат го също за най-верния съюзник на САЩ в региона. Урибе е ревностен защитник на инициативата на Вашингтон за създаване на единна общоамериканска зона за свободна търговия и вече подписа договор за присъединяване на Колумбия към този общ пазар. Сред противниците на идеята най-колоритно блести венецуелският президент Уго Чавес, но също и колегите му от Боливия Ево Моралес, от Бразилия Инасио Лула да Силва, от Аржентина Нестор Кирчнер и т.н. Те смятат, че американският проект, известен с абревиатурата си ALCA, е дискриминационен за латиноамериканските икономики и предпочитат да се подпомагат взаимно в рамките на други регионални съюзи като ветерана Меркосур или лансирания сега от Чавес ALBA.
Неолибералът Урибе, разбира се, драстично се разминава с тази компания. Но да се тълкува победата му в колумбийския вот като сигнал за реабилитация на десния контрапункт в Латинска Америка все пак е доста прибързано. Преди всичко защото Колумбия е доста специфичен случай. Една влиятелна част от

левицата там все още е обвързана с партизанското движение,

което има вече над 40-годишна история, и практически не участва в политически състезания като изборите. В същото време обществото е крайно изморено от несекващото насилие и си мечтае за умиротворяване както на левите партизани, така и на десните военизирани групировки, чието противопоставяне редовно свършва с кланета. А Урибе обещава точно мир. С точен PR, добре премерен от американските му приятели, той съумя да убеди колумбийците, че онова, което не е успял да направи през първия си мандат, ще го свърши през втория. Повярваха му. Може би и защото другите двама кандидати просто нямаше как да излъчват неговата енергичност и магнетизъм по чисто физически причини – белокосият Сесар Гавирия е на 69 г., а Орасио Серпа, дори и с бойко щръкналите си мустачки, е на 63. В страната на Шакира и Хуанес определено шансовете бяха на страната на младоликия 54-годишен Урибе.
Въпреки колумбийското трепване вдясно, в латиноамериканските настроения все пак продължава да е на мода лявото. Това особено си личи в Перу, което също ще гласува за президент тази неделя. И двамата кандидати там, излъчени след първия тур през април – бившият военен Олянта Умала и бившият президент Алан Гарсия, се смятат за леви. При това са емблематични точно за

двете левици, доминиращи в момента в Латинска Америка

– радикалната, олицетворявана от Фидел Кастро, Уго Чавес, Ево Моралес, и умерената, съставена от Лула, Кирчнер и колегите им от Уругвай и Чили Табаре Васкес и Мичел Бачелет. Представител на първата е Олянта, а на втората – Гарсия.
Най-общо казано, първата група залага на твърд антиамеркански курс и държи на структурните промени в управлението на националното богатство – национализации, социални програми, преразпределение на благата в полза на най-онеправданите. Втората група също се опитва да прилага социални реформи, но в рамките на заварената система и без остри конфликти с Международния валутен фонд и транснационалните компании.
Покрай национализацията на нефта и газа на Боливия, която засегна и собствеността на бразилска държавна компания, се заговори за конфликт на интереси именно между двете латиноамерикански левици в лицата на Ево Моралес и Лула да Силва. На спешна регионална среща тогава те двамата, заобиколени от Чавес, Кирчнер и Васкес, изиграха солидарност и разбирателство. Но разминаването на подходите и програмите е налице и то неизбежно тепърва ще поражда и други противоречия.
В конкретния случай с Перу страстите съвсем са оголени. Чавес открито и сърцато подкрепя кандидатурата на Олянта и клейми съперника му Гарсия. Дори се закани, че ако бившият президент, отишъл си от поста през 1990 г. с внушителна опашка от корупционни скандали, сега победи, Венецуела ще скъса отношенията си с Перу. Това бе доста мечешка услуга за Олянта, защото вдъхнови противниковия му отбор да го обвини в обвързване с безпардонния Чавес.
В състезанието между Олянта и Гарсия

проблеснаха и комични оттенъци.

Амбициран да превземе и електората на анонсиращия се като индианец Олянта, Гарсия тръгна да обикаля индианските общини и да се кичи в индиански одежди, в които почти двуметровата му фигура доби колорита единствено на карнавален герой. Това обаче явно работи на местна почва, защото прогнозите продължават да му дават предимство пред Олянта. Обяснението на банално ниво е, че перуанците просто са изправени пред необходимостта да избират между “познатия и непознатия дявол”. Въпреки всичките им патила с корупционната слава на Гарсия и с партията му АПРА (популисткия Американски революционен алианс, една от най-старите партии в Перу), избирателите явно са по-склонни да преглътнат тази комбинация, отколкото да рискуват с експлозивните обещания на Олянта да възстанови империята на инките Тауантинсуйо с общинното й равноправие.
Ако Гарсия победи и Чавес изпълни заканата си да скъса с Перу, левиците в Латинска Америка наистина може да се скарат.
Кой от управляващите там реално е ляв и доколко понятията ляво и дясно изобщо отговарят на действителността в днешния свят е отделен въпрос. Над отговора му сега се поти и чилийската президентка-социалистка Мичел Бачелет, която трябва да се справя с незапомнени отпреди Пиночет протести на гимназисти и студенти. Те искат истински леви решения на проблемите си. А Бачелет засега можа само да уволни шефовете на полицията и карабинерите, които окървавиха демонстрациите. Изпитът не е само за президентката, а май и за цялата латиноамериканска умерена левица.