Латинска Америка намира място в хоризонтчето на нашата европейска махала, предимно когато става дума за нещо, свързано с Европа, или поне с преврат. Последните дни предоставиха богата реколта и от едното, и от другото.
Световната латиноамериканска новина, която успя да пробие и до българските медии, е отстраняването от власт на президента на Парагвай Фернандо Луго, определено от повечето останали страни на континента и от влиятелни регионални организации като УНАСУР („Съюз на южноамериканските нации”) и МЕРКОСУР („Южноамерикански общ пазар”) като преврат. Аржентина, Бразилия, Венецуела, Еквадор, Куба, Никарагуа, Мексико, Перу, Уругвай и т.н. в знак на протест отзоваха посланиците си от парагвайската столица Асунсион и обявиха, че не признават новото ръководство на страната. Венецуела прекрати и петролните си доставки за Парагвай. МЕРКОСУР обяви, че няма да допусне новите парагвайски власти да участвата в работата му, а бразилската президентка Дилма Русеф поде инициатива за изключването на Парагвай и от МЕРКОСУР, и от УНАСУР. Започна обсъждане на общолатионамерикански санкции срещу Асунсион.
На Луго, който е бивш епископ и през 2008-а дойде на власт с програма за преборване на бедността в страната, присъединявайки се към т.нар. лява вълна сред латиноамериканските президенти, му бе приложена светкавична процедура по импийчмънт с обединените усилия на Конституционния съд и на Националния конгрес. И в двете институции противниците на Луго са мнозинство. Те постановиха, че президентът не е в състояние да контролира обстановката в страната и да гарантира сигурността на гражданите и го задължиха да освободи поста.
Поводът бе кървав инцидент от 15 юни, в който при сблъсъци между безимотни селяни и полиция в селска местност на 250 км от Асунсион загинаха 17 души – 11 селяни и шестима полицаи. Полицията бе пратена в зоната, за да освободи своеволно заета от около 150 селяни територия, принадлежаща на „парагвайския Карлос Слим” – богатия земеделец и политически противник на Луго Блас Рикелме. Най-радикалните от окупаторите обаче, бесни, че властта защитава „изедника” богаташ, атакуваха полицаите и се стигна до взаимно насилие. След пролятата кръв президентът Луго уволни вътрешния министър и шефа на полицията и обяви сформирането на комисия, която да разследва случилото се. Враговете му в Конгреса обаче сметнаха това за недостатъчно и форсираха спешния му импийчмънт. За нов президент бе обявен досегашният вицепрезидент и политически опонент на Луго Федерико Франко.
Самият Луго първоначално се подчини, обяви в реч пред конгреса, че уважава институциите и че, макар и да не е съгласен с мотивите, ще изпълни решението им. Според Би Би Си дори привържениците му, демонстриращи пред Конгреса, били изненадани колко кротко той си тръгнал, хвърляйки през рамо: „Не съм Алиенде.” Чисто човешки подобна реакция е съвсем логична за Луго. Много му се събра през досегашните 4 г. на власт. Добрите му намерения за абмициозни социални програми в много от случаите се сблъскваха с обструкции в Конгреса и малко от обещанията му бяха изпълнени. Което му донесе горчилка и разочарования точно от страна на най-бедните, на които се заричаше, че ще помогне.
Същевременно Луго стана обект на много нечистоплътни кампании за дискредитация, най-нашумялата от които бе масовата атака на цял отбор жени, които още през 2009-а вкупом ог обявиха за баща на извънбрачните си деца – общо 18 на брой. ДНК-анализите показаха, че повечето обвинителки лъжат, но все пак две деца призна и самият Луго. Това също стигаше за помръкване на ореола му, защото и двете са били заченати, още докато е бил свещенослужител.
После му се наложи да преживее и тежка битка с ракова диагноза, като заради химиотерапията в един период се лиши и от косата, и от брадата си.
Сегашното изпитание очевидно отначало му е дошло в повече. Но след масираната външна подкрепа Луго се окопити и смени тактиката. Мобилизира привържениците си и поне по 10 000 от тях започнаха ежедневно да се събират пред Националната телевизия и да настояват за връщането му на власт. Или поне за изтегляне още тази година на редовните президентски избори, които трябва да са през 2013-а. Тезата на Луго и на хората му е, че кървавата случка от 15 юни е била нарочна провокация, а инициаторите прехвърлят вината на сваления президент, за да покрият истината.
Подобно е мнението и на повечето латиноамерикански лидери, подкрепящи Луго. Те са възмутени от скоропостижността, с която той бе отстранен, и от факта, че не бе дадена възможност да заработи комисията за разследване на случилото се.
И други леви държавни глави в региона са преживявали подобни сценарии. Точно преди 10 г. – през април 2002 г. обект на неуспял военен преврат бе венесуелският президент Уго Чавес. Той остана два дни под арест на карибски остров, докато верните му сили го върнат на власт. По-малко късмет имаше президентът на Хондурас Мануел Селая, когото военните в страната му свалиха безвъзвратно през 2009-а. Полицейски бунт държа президента на Еквадор Рафаел Кореа като заложник в продължение на часове през октомври 2010-а.
Буквално успоредно със сегашната парагвайска властова рокада се развихри и поредно припламване на напрежението в Боливия, което периодично клати президентското кресло на управляващия там Ево Моралес. Този път се разиграха зрелищни полицйски бунтове с трошене на участъци, палене на архиви и компютри, бой с лоялни колеги и писъци на дошли да подкрепят протестиращите си мъже полицейски жени. Всичко това – заради искано от пазителите на реда 20-процентно увеличение на заплатите. Накрая то беше договорено и кротко подписано от представители на властите и на демонстрантите в униформи. Страстите уж слегнаха, но точно в деня на подписването отново се нажежиха, защото до Ла Пас стигна преминало през цялата страна шествие на амазонски индианци, протестиращи срещу планове на правителството за строеж на магистрала през техните земи...
Амазонски индианци имаше и на колоритните протести в Рио де Жанейро по време на световната конференция на ООН за устойчивото развитие, по-популярна като „Рио+20” (защото форумът се свиква 20 г. след първа подобна сбирка пак там). „Зелени” от цял свят дадоха израз на възмущението си от многото приказки на „големите” за опазване на планетата и малкото дела. Доста гняв отнесе по свой адрес и Дилма Русеф. Леворадикалите я обвиняват, че върви към компромиси с едрия капитал и с мощните световни играчи. Същевременно пък консервативната европейска преса не й прощава, че тя не пропуска да подчертава в своите речи, че криза не се бори със затягане на колана, а със социални програми като в Бразилия, които да стимулират потреблението.
Слабо европейско разбиране получава и колежката на Дилма от Аржентина – Кристина Фернандес. Тя напоследък форсира темата за започване на преговори между Буенос Айрес и Лондон по сттута на оспорваните Малвински (Фолклендски) острови. На срещата на Г-20 в Мексико тя се опита да връчи на британския премиер Дейвид Камеран папка с резолюции на ООН, постановяващи точно началото на преговорен процес. Но той изневери на джинтълменското поведение – рязко се завъртя на пети и обърна гръб на аржентинската президентка без да вземе подаваната му папка.
У дома си Кристина Фернандес също има главоболия – и тя като Ево Моралес се сблъсква с шумни протести, само че в нейния случай е синдикатът на камионджиите, който иска 30% увеличение на заплатите. Между всички тези главоболия обаче тя намери време да приеме китайския премиер Вън Цзябао, който точно от Буенос Айрес оповести, че страната му отваря кредитна линия от 10 млрд. долара за инфраструктурни проекти в Латинска Америка. Помните ли, същата инициатива Вън Цзябао обяви в края на април от Варшава и към цяла Източна и Централна Европа?...
Китай е ключов инвеститор и съюзник за повечето днешни латиноамерикански превителства. Особено топли са отношенията му тъкмо с Аржентина, но също и с Бразилия, с Чили, с Куба, с Венесуела...
Куба и Венесуела бяха ощастливени през седмицата от блиц-визити на беларуския лидер Александър Лукашенко. В Каракас той бе сърдечно посрещнат от Уго Чавес, с когото подписаха между 20 и 25 нови договора. С беларуски технологии във Венесуела се строят предприятия за трактори, за камиони, за тухли, за автоматизирани машини, а също се издигат и жилища.
Латиноамериканският социализъм изглежда е изкушил и нашумелия баща на „Уикилийкс” Джулиан Асандж да поиска политическо убежище в една от увлечените по този модел страни от континента – Еквадор, укривайки се в еквадорското посолство в Лондон. Асандж предприе тази стъпка, след като стана ясно, че Великобритания, където бе под домашен арест, ще го екстрадира в Швеция, където пък искат да го съдят за сексуални посегателства – скалъпени според самия Асандж. Притеснението му е, че от Швеция пък може да бъде екстрадиран в САЩ, а там заради публикуването на секретни документи в „Уикилийкс” може да му искат и смъртна присъда.
Еквадор още не е обявил официално дали ще даде убежище на Асандж. Еквадорският президент Рафаел Кореа само увери, че случаят му ще бъде разгледан „много внимателно”, за да се проучи дали наистина има заплаха за живота му. Асандж го интервюира тази пролет за предаването си, което води за руската ангроезична телевизи Russia Today, и тогава Корреа му изрязи своята подкрепа. Засега Асандж остава в еквадорското посолство. Дори и да получи желания статут, не е ясно как ще напусне дипломатическата сграда, за да стигне, примерно до летището, защото извън нея незабавно ще бъде арестуван от британските власти заради нарушаване на режима на домашен арест. Посолството е под постоянна полицейска охрана, но пък и привърженици на Асандж са си организирали край оградата постоянен лагер в негова защита.
В британската преса се появиха хапливи коментари по повод избора му на Еквадор за убежище, защото Рафаел Кореа е критикуван за суровото отношение към журналистите в страната си. Кореа е забранил на свои министри да дават интервюта и изявления за определени частни медии. Запитан от Би Би Си относно това решение, той отговаря: „Вие не знаете какво представлява еквадорската преса!” Аргументите на президента са, че редица медии са манипулативни и целенасочено изопачават казаното и стореното от властите, поради което контактът с тях е ограничен.
Вероятно претенции към медийните интерпретации може да има и правителството на Уругвай. Негова инициатива породи през изминалата седмица например вестникарското заглавие „Уругвай става Холандия” (?!?). Поводът – намерението на властите в Монтевидео да легализират марихуаната, взимайки под държавен контрол производството и продажбата на канабис. Идеята бе включена в пакет от 15 мерки за борба с престъпността. По данни на ООН всеко четвърто престъпление в Уругвай се извършва от младежи в алкохолен или наркотичен унес. Затова властите предпочитат да дадат възможност за преминаване от тежки наркотици като кокаина към марихуаната. Сега уругвайските закони не предвиждат санкции за употреба на марихуана, но за разпространението й са предвидени до 6 г. затвор.
Обсъждането на проекта тепърва предстои. А в интернет вече могат да се видят колажи на уругвайския президент Хосе Мухика (ветеран от борбата с военна диктатура, лежал години наред в затвора), докаран с раста прическата на Боб Марли...
Латиноизненадите ще продължат и този уикенд. В Мексико - страната, в която България реши да не закрива първоначално нароченото си посолство, се провеждат ключови президентски избори. Андрес Мануел Перес Лабрадор от лявата коалиция „Прогресивно движение”, който на вота през 2006-а загуби с 0,87%, очевидно ще иска реванш. Както и младият кандидат на амбицираната да се завърне в голямата политика Революционно-институционална партия, управлявала от 1917 до 2000 г., Енрике Пеня Нието. Фаворитката на сегашната управляваща Партия за национално действие пък е дама – Хосефина Васкес Мота. Любопитно ще е кого ще предпочатат мексиканците, за да ги измъкне от залялата ги в последните години вълна на улични убийства...