Точно в същия ден, в който президентът на България се опитваше да успокои уличните протести у нас с мантрата, че „национализацията не е решение”, лидерът на една далечна латиноамериканска република, близка нам само по азбучен ред – Боливия, извърши поредната експроприация. Управляващият там от 2006 г. Ево Моралес, първият индианец в боливийското президентско кресло, сложи държавна ръка върху „Сабса”, частния администратор на трите най-големи летища в страната и дъщерен клон на двете испански „майки”, фирмите „Абертис” и „Аена”. Мотивът – инвестициите в летищата са недостатъчни. По договор вложенията между 2006 и 2022 г е трябвало да достигнат 53,4 млн. долара, като 26,9 милиона от тях да се инвестират още до 2009 г. Вместо това до момента сумата е едва 6 милиона. Затова пък печалбите на „Сабса” между 1997 и 2011 г. възлезли на 20,6 млн. долара.
Процедурата оттук нататък е отигравана вече при предходните около 20 национализации на други чужди компании, също наказани заради неизпълнени обещания за инвестиции – ще се наеме независима одиторска фирма, която да оцени активите на „Сабса”, а после ще започнат преговори между правителството и собствениците за обезщетение.
Испания се възмути и заплаши, че експроприацията „няма да остане без последствия за двустранните отношения”. Мадрид веднага си издейства писмо от Еврокомисията до Моралес, в което се настоява компенсациите да бъдат изплатени колкото се може по-бързо.
Сегашната национализация е вече третата спрямо фирма с испански капитали, предприета от боливийските власти в рамките само на около 10 месеца. Предишните две направо плачат за паралели с България. През май м.г. бе национализирана фирмата „Транспортадора де електрисидад”, филиал на испанската „Ред Електрика”, специализирана в пренос на ток и в опериране с електрически системи. А през декемврви м.г. същата съдба сполетя и четири подразделения на испанския производител и достачвик на ток и газ „Ибердрола” – две електроразпределителни дружества, една фирма за услуги и една за управление на инвестициите. Моралес разпореди експроприирането им, след като се разбра, че те са слагали двойно по-високи цени за потребителите на енергийни доставки в провинцията. И още едно съвпадение. Строителният клон на „Ибердрола” – „Ибердрола Инмобилария”, е мераклията да издига оспорвания ваканционен комплекс „Корал” край нашенското Царево...
У нас всичко е ясно. Чуждият инвеститор продължава да е свещена крава в не по-малко свещения и вече трето десетилетие представян като безалтернативен неолиберален модел. Латинска Америка обаче също от толкова време залага точно на алтернативата – на устойчивото развитие чрез социално включване и мащабни държавни инжекции в борбата с бедността, в по-добрия достъп до здравеопазване и образование, в развитието на културата и екологичното равновесие. „Гръбнакът” на всичко това са внушителните природни ресурси, с които е богат регионът и които правителствата от прословутата „лява вълна” държат на къс повод. Само да им се стори, че някой местен или чужд частник влиза с действията си в разрез със социалноориентираната държавна политика, без никакви скрупули прилагат национализацията. Както същият този Ево Моралес обясни на европейските лидери на неотдавнащната среща на върха в Чили между СЕЛАК (Икономическа общност на латиноамериканските и карибските държави) и ЕС, „нуждаем се от съдружници, а не от господари на природните ни ресурси”.
На въпросната среща Испания, която има традиционно здрави връзки в региона и много бизнес интереси тук, се опита да постави като акцент в обсъжданията въпроса с гаранциите за чуждите инвестиции. Тя бе мотивирана най-вече от силно засегналата я национализация на 51% на дъщерното предприятие на испанския нефтен гигант Repsol, извършена миналата година от правителството на лявата перонистка и президентка на Аржентина Кристина Фернандес. Подобни мерки, както видяхме, са прилагани и в Боливия, а и във Венесуела, и в Еквадор и т.н. В заключителния документ обаче беше отбелязана само „важността от наличието на стабилна и прозрачна законова рамка, която да гарантира сигурност на инвеститорите”. Същевременно бе подчертано, че трябва да бъде признато „суверенното право на държавите на регулации”. На европейските лидери не бяха спестени и пламенните речи на латиноамериканските им колеги, че доминиращият в ЕС курс към социални орязвания е пагубен и само задълбочава кризата и икономическия срив, докато всъщност рецептата за просперитет е точно в обратното – в латиномодела с мащабните социални програми, които повишават качеството на живота, разбуждат активното гражданско съзнание и откриват стратегически перспективи за развитието на икономиката. За капак ротационното годишно председателство на СЕЛАК бе поето от президента на социалистическа Куба и лидер на ККП Раул Кастро.
Повечето президенти от латиноамериканската „лява вълна” са от поколението, чиято младост съвпада с всеобщия континентален възторг от победата на Кубинската революция през 1959 г. и с активната борба срещу властвалите до 80-те години в региона десни диктатури, крепени от САЩ. Трупаните векове наред социални контрасти и неизменната интервенционистка роля на Вашингтон в защита на статуквото правят тук съвсем естествени масовите леви нагласи като противовес. От края на 90-те те започват да доминират и във властта, където чрез избори навлиза точно „поколението на Кубинската революция”, открило междувременно и алтерглобализма, и неговия крилат лозунг „Един друг свят е възможен”, издигнат още на първия Световен социален форум през януари 2001 г. в Порто Алегре, Бразилия. Типични представители на тази тенденция са бившият бразилски президент Инасио Лула да Силва и наследилата го на поста Дилма Русеф – и двамата с бурно антидиктаторско минало, но и с актива на лидери, превърнали страната си в шеста световна икономическа сила чрез абмициозни програми за преодоляване на бедността. Последната инициатива на „нашата” Дилма по тази линия е отпускането по 25 долара индивидуална субсидия за културните нужди на най-бедните – защото достъпната за всички култура е съставна част от принципа на устойчивото развитие.
Емблема на „лявата вълна” е и президентът на петролна Венесуела Уго Чавес, поел първия си мандат още през 1999-а. Днес той е в тежка битка с рака, но чавизмът вече е достатъчно силно движение, способно да продължи напред с амбициозните социални програми, наричани тук мисии, които осигуряват на венесуелците не само хляб, дом, работа, безплатни компютри за учениците и безплатни здравни грижи, но и човешко достойнство. След два месеца и половина лечение в Куба тази седмица Чавес се прибра в Каракас, за да продължи терапията си в местната военна болница, и така изведе многобройните си привърженици да танцуват от радост по улиците.
Герой на световните новини тези дни стана и един от най-младите представители на „лявата вълна” – 49-годишният президент на Еквадор Рафаел Кореа, който в изборите на 17 февруари спечели нов мандат с триумфална победа още на първия тур с 57%. А партията му „ПАИС” (думата значи „Страна” на испански, а иначе това е съкращение от наименованието „Горда и суверенна родина” ) взе абсолютно мнозинство в парламента, което осигурява на държавния глава пълна свобода в законодателните реформи. „Еквадор предостави на Кореа повече власт от всякога”, коментира испанският в. „Ел Паис”, признавайки, че за шестте години на досегашното си управление харизматичният икономист с дипломи от САЩ и Белгия и с белгийска съпруга, родила му три деца, „успя да изведе страната си на пътя за ХХІ век”.
Когато за първи път идва на власт през 2006 г. под лозунга за „революция на гражданите”, почти неизвестният тогава Кореа има зад себе си доброволчески католически мисии сред индианските общини, теоретични статии по икономика, кратко 6-месечно министерстване и ореола на човек извън дискредитираната политическа система. Подпомогнат от високите цени на петрола – ключовия износен продукт на Еквадор, от неизчерпаемата си енергия и от лявата си мотивация, той бързо става народен любимец. Осигурява държавни инвестиции за строежа на пътища, болници и училища и въвежда Бон за човешкото развитие – ежемесечна субсидия за около 2 милиона еквадорци, картотекирани като най-бедни сред 15-те милиона жители на страната. Доскоро този бон бе равен на 35 долара, а преди изборите стана 50. По същото време правителството се ангажира и с откриването на още 60 нови болници в следващите 5 г. Кореа прекара сегашната си предизборна кампания, яхнал колело, въртейки педали из построените и ремонтирани по негово време пътища от село на село и вдигнал ляв юмрук „за онези, които обичат латиноамерикански революционни песни”, по израза на в. „Ла Вангуардия”. Когато след внушителната изборна победа го попитаха какво ще направи, за да доведе повече чужди инвестиции в страната, той отговори, че капиталите отвън са само средство да се постигне растеж, а не са цел сами по себе си. И припомни, че приоритетът му продължава да е борбата с бедността, която досега е успял да намали от 36,7% до 27,3%.
Впрочем, точно през първия мандат на Кореа Еквадор се прочу и със своите амазонски индианци от Лаго Агрио, които успяха да осъдят транснационалния гигант „Шеврон” на глоба от 9 млрд. долара заради причинени екощети от добив на петрол. „Шеврон” отказва да плати и все още точи делата по обжалване, но самият факт, че е налице присъда, е симптоматичен за новите времена в Латинска Америка.
Най-популярното четиво за управляващи и управлявани на този континент през последната половин година е една реч на 77-годишния президент на Уругвай Хосе Мухика, произнесена пред участниците на конференцията на ООН по устойчивото развитие „Рио +20” през юни м.г. Мухика, който е един от легендарните дейци на някогашното ултраляво движение за „градска партизанска война” „Тупамарос” и през 70-те и 80-те прекарва 11 г. в затворите на военната диктатура, стана държавен глава през 2010 г. Но не се нанесе в президентския дворец, а остана да живее с жена си Лусия Тополански, която пък председателства парламента, в селската им къщичка в покрайнините на столицата Монтевидео. Мухика отглежда в двора цветя и грозде, от което сам си прави вино. От полагащата му се президентска заплата в размер на 12 500 долара взима само 1250, а останалото дарява в социални фондации. Наскоро ВВС направи филм за него под заглавието „Най-бедният президент в света”.
Та ето какво каза Мухика, който никога не слага вратовръзка, пред лидерите на 192 държави, събрани на „Рио+20”:
„Цял следобед си говорим за устойчивото развитие и как да изведем огромни маси от бедността. Дали моделът, който искаме, е актуалният модел на развитие и потребление в богатите общества? Какво ще стане с планетата, ако всяко индуско семейство се сдобие с толкова броя коли, колкото има средната немска фамилия? Колко кислород за дишане ще ни остане? За да съм по-ясен – разполага ли светът с материална база, за да могат 7 или 8 милиарда души да консумират и да хвърлят отпадъци със същата интензивност, както най-заможните западни общества? Или дискусията ни трябва да е за друго? Сами създадохме обществото, в което сме. То е дете на пазара, на конкуренцията. Донесло ни е един злокобен и взривоопасен материален прогрес заедно с глобализацията, обхванала цялата планета. Ние ли управляваме глобализацията или тя управлява нас? Възможно ли е да говорим за солидарност и че сме „всички заедно” в рамките на икономика, базирана на безпощадната конкуренция? Дошли сме на този свят не заради развитието, а за да бъдем щастливи. Животът е кратък и си отива. Никое благо не струва колкото живота. Но животът ще ми избяга, докато работя и работя, за да консумирам спечеленото, и пак да работя. Смята се, че ако се парализира потреблението, спира и икономиката, иде застоят. Именно хипер потреблението обаче разрушава планетата. То се генерира непрестанно чрез вещи, които траят кратко, защото продажбите трябва да са все високи. Електрическата крушка вече не може да издържа запалена 1000 часа. Нали трябва да поддържаме цивилизацията на „използвай и хвърляй”. Това е порочен кръг. Това са политически проблеми. Не можем да продължим безкрайно да бъдем управлявани от пазара, трябва ние да го управляваме. Древните мислители като Епикур и Сенека, а сащо и индианската народност аймара, отсъждат: „Беден не е онзи, който има малко, а който се нуждае от безкрайно много”. И иска още и още. Знам, че някои от нещата, които казвам, звучат като празно мелене. Но трябва да си дадем сметка, че не недостигът на вода и агресията към околната среда са причината за бедите в света. Причината е цивилизационният модел, който сме наложили. И онова, което трябва да ревизираме, е нашият начин на живот. Другарите ми работници навремето много се бориха за 8-часов работен ден. А днес е постигнат даже 6-часов. Но онзи, който го има, се хваща да работи на две места и работи повече, отколкото преди. Защото има да плаща за мотоциклета и колата, вноски и вноски. Докато се опомни, вече е стар и животът си отива. Развитието не може да е за сметка на щастието, а трябва да се осъществява в името точно на човешкото щастие, което е най-важното съкровище. В името на любовта към земята, на грижата за децата, на приятелството.”