МЕДИИ В МРЕЖА

Кръгла маса разнищи докъде сме стигнали със свободата на словото и има ли тя почва по света и у нас

Къдринка Къдринова, сп. "Тема", бр. 40 (259), 2006 г.

Медиите са част от властовата мрежа на днешното общество наред с финансите, управлението и политиката.
11-ата божа заповед е “Не говори срещу медиите”.
Кое общество е свободно – онова, което има свободни медии, или свободното от медии?
Тези провокации към дискусия бяха подадени от социолога Кънчо Стойчев на Кръглата маса “Медиите в демократичното общество”, организирана от Сдружението на испаноговорещите журналисти в България с подкрепата на испанското посолство у нас. Срещата не случайно дойде точно една седмица след оповестяването на доклада на Европейската комисия за България – целта й бе да потърси мястото на медиите у нас на прага на ЕС и сред предизвикателствата на днешния глобализиран свят.
Наред с испанския посланик Фернандо Ариас интерес към форума проявиха и колегите му от Франция, Холандия, Ирландия, Румъния, Аржентина, Венецуела, Куба и т.н.
Откровеният обмен на мнения между журналисти, социолози, дипломати, депутати, представители на изпълнителната власт нахвърли пъстра мозайка от въпроси, повечето от които нямат нито еднозначен, нито лесен отговор.
Специален гост бе Густаво де Аристеги - изявен публицист, дипломат и депутат от Народната партия в испанския парламент. Работил е като дипломат в Йордания и Ирак, има публикации по проблемите на радикалния ислямизъм и заради тях е бил заплашен със смърт в саудитски ислямистки сайт. Според него “демокрацията е режим на мнението” и отговорността на медиите в най-напредналите демокрации е огромна, паралелна е с отговорността на властта. Той призова журналистите да бъдат активни в борбата с тероризма, който заплашва всички ни - без да бъдат обсебвани от параноя, но и без да подценяват заплахата.
Испанският посланик Фернандо Ариас от своя страна похвали българските медии за високото им качество и за несъмнената свобода на словото, като напомни, че в докладите на Европейската комисия темата за медиите никога не е фигурирала като проблемна. Посланикът подчерта още, че журналистите у нас са активен съюзник на ЕС и че техните разследвания и публикации са същинският и ежедневен мониторинг над напредъка на България по европистата.
Съвременната медийна култура прилича на заведение за бързо хранене – с масовата си консумация, с всичките си бързосмилаеми продукти, риалити шоу, булевардизации. Това бе един от акцентите в мнението на Иво Атанасов, председател на Медийната комисия в Народното събрание. Той постави и риторичния въпрос дали демокрацията ни не се превръща в медиакрация или телекрация. Според Атанасов днес е трудно да се установи кой кого контролира – дали медиите властта или обратното. Или пък всички са вплетени в “мрежа от влияния между властовите центрове на обществото”.
Темата за мрежата, неделима часто от която са медиите, бе развита особено ярко в изказването на Кънчо Стойчев. Сред очертаните от него провокативни образи бяха и “оживелите марионетки” – редовите консуматори, които ежедневно с покупките си на пазара определят както съдбата на предпочетения или отхвърления продукт (включително медиен), така и движенията на “кукловода”, принуден да се съобразява с избора им, но и да го направлява. “Оплакване от медиите от страна на елита е нахалство. Това е оплакване от собствената му власт. А оплакване от страна на читателите е лицемерие – то е оплакване от собствената им консумация”, каза Стойчев.
Снежана Тодорова, главен секретар на СБЖ, напомни мисълта на Бакунин “Свободата на словото е майка на всички свободи” и акцентира върху отговорността на журналиста и върху риска от превръщането му в манипулатор.
Бойко Василев, водещ на предаването “Панорама” по БНТ говори за заклинанието на редакционните ръководства “Хората искат това”, което всъщност не се базира на никакъв точен анализ на интереса на аудиторията. Той се спря също на отмирането на едни лостове за натиск върху журналистите и на появата на други, характерни обаче за колегията и по света.
Холандският посланик Вилем ван Ее подкрепи този извод с пример от собствената си практика в отношенията медии-власт отпреди 7 години, когато е бил началник на кабинета на тогавашния външен министър на страната си. Посланикът похвали и инициативата за Кръглата маса, защото според него дискусията показала, че и медиите, и обществото у нас са “пораснали”.
Самуел Франсес, едно от изявените пера на българската журналистика, също сподели собствен опит – с каква цензура се е борил преди 10 ноември и с каква му се случва да се сблъсква сега.
Заместник-председателят на Народното събрание Анастасия Мозер се включи в дискусията с пожеланието медиите да се задълбочават в по-сериозни теми и да достигат в разследванията си до по-сериозни разобличения.
Журналистът от “Тема” Калин Първанов разнищи въпроса от обратната страна – колко често журналистите стигат до скандални разкрития, но усилията им остават без ефект, защото институциите не реагират.
Ирина Папанчева, заместник-кмет на София по здравеопазването, социалните дейности и интегрирането на хората с увреждания призова за повече журналистическо внимение към ресора й.
Венецуелският посланик Рафаел Анхел Барето обърна внимание върху избирателния начин за поднасяне на информацията от заможните собственици на големите медии в страната му, които прокарват синхронна на собствените си интереси гледна точка, и цитира популярен венецуелски рефрен: “Има ли свобода на словото? Не, медиите я отвлякоха”. Според посланика този подход личи и в нежеланието на големи европейски медии да се занимават с теми като войната в Ирак, затворниците в Гуантанамо, тайните затвори на ЦРУ в Европа, петимата кубинци, осъдени в САЩ, защото били внедрени от Хавана в терористична мрежа на кубинската емиграция с цел да я разобличат.
Николаос Влахакис от пресслужбата на гръцкото посолство върна дискусията на европейски терен с примери от водения в Гърция спор за законово регулиране на “господарите на ефира” - дали някой има правото да е абсолютният акционер в една медийна фирма и така да монополизира формирането на общественото мнение? Според дипломата няма смисъл да се говори срещу медиите, защото “никой не говори срещу селския площад, където текат споровете”.
Минчо Христов, независим депутат и заместник-председател на парламентарната комисия за борба с корупцията подчерта, че тази комисия предприема голяма част от проверките си тъкмо благодарение на журналистически публикации. Като особено скандална афера, предотвратена със съвместни усилия, той спомена проекта за създаване на софийски здравен холдинг, който е заплашвал да лиши софиянци от около 40 здравни заведения. Сред изброените примери бяха също разкритията около магистрала “Тракия”, софийската “Топлофикация”, приватизацията на БТК, сделката за външния дълг и т.н.
Мария Пачкова от БНР апелира електронните медии да обърнат повече внимание на образователните програми за подрастващите, а Владимир Дворецки от в. “Новинар” защити журналистическите провокации на своето издание.
Участниците в Кръглата маса си пожелаха скоро да се съберат пак, за да продължат дискусията. Която, впрочем, и без това продължава – всеки ден, по страниците на печата, в ефира и в дежурните обвинения “Журналистите са виновни”... Мрежата не пуска.


..........................

Густаво де Аристеги:
Журналистите не са обективни наблюдатели, а главни актьори

Г-н Аристеги, какво подсказва вашият опит в публицистиката и в политиката - дали в днешния изпълнен с насилие и конфронтация свят журналистите сме заложници на тази мрачна реалност или сме в състояние да я подобрим?

Смятам за наложително журналистите да осъзнаят, че не са само наблюдатели, а са главни актьори в своите общества, съставна част от които е и благоденствието, и сигурността, и свободата на пресата. Проблемите на обществото се нуждаят от участието на всички ключови елементи и несъмнено сред тях са журналистите.
Всички сме заложници на обстоятелствата. Живеем в света, който имаме, с всичките му рискове. И отстояването на правовата държава, базирана на основните свободи, е част от активната ни позиция.

Заплашван сте от ислямисти. Защо?

Аз от години се занимавам с анализи на разликата между ислямизма като идеология на насилието и исляма като религия на мира. Онова, което ще отнеса като много важно впечатление от България, е мирното съжителство между мюсюлмани и немюсюлмани у вас. Мнозинството от вашите мюсюлмани са представени със свои организации и партии и участват активно в обществения живот на своята страна. Перфектно интегрирани са. Допринасят за мира и стабилността.
Онези, които правим разлика между мнозинството мирни мюсюлмани по света и фанатиците, които не са мюсюлмани, а радикални ислямисти, сме най-мразени именно от ислямистите. Защото разбират, че нашата позиция им нанася огромна вреда. Аз пиша по стотина статии годишно. Издал съм две книги. Участвам в конференции в различни части на света. Имам много добри приятели мюсюлмани. Заради изказаните от мен позиции един саудитски сайт ме заплаши със смърт. Но аз няма да отстъпя. Призовавам журналистие, социолозите, политиците, анализаторите, а също и мирните мюсюлмани да направят тази борба и своя. Първата жертва на радикалния излямизъм е тъкмо ислямът.

Журналистът трябва ли да демонстрира пристрастията си или е длъжен да спазва пълна обективност?

Не вярвам, че има обективни наблюдатели. Всички имат своите чувства и политически убеждения. Ако един журналист има собствена политическа позиция, е неморално да я крие. Читателят трябва да е наясно дали авторът на статията е обвързан или не. В това няма нищо лошо. То просто трябва да е ясно на публиката.

.....................................



Изказване на Иво Атанасов

Уважаеми Дами и Господа, Ваше Превъзходителство, благодаря за поканата да участвам в този семинар. Намирам темата за много интересна. Както Негово Превъзходителство отбеляза, в последния доклад на европейската комисия не се казва абсолютно нищо за медиите в Бългжария. Това не е само в последния доклад, в доклада от октомври миналата година, медиите са единствената сфера, за която нямаше критики, а само препоръки. И то една препоръка, която се отася до регионалния мониторинг, който трябва да извършва съвета за електронни медии. Това без съмнение говори за доброто състояние на българските медии, колкото и да имаме, и то понякога с основание, критични бележки към тяхното ниво. Смея да мисля, че това се отнася и до работата, която върши медийната комисия в парламента, тази комисия, която отговря за законодателната страна на този проблем.
Моето кратко изказване е посветето на медиите и политиката, тези два взаимно свързани обществени феномена. Медиите създават правилата за формиране на общественото мнение в демократичните процеси. На тази тенденция в развитите демокрации се подчиняват водещи политически и обществени лидери, публични личности инсценират себе си вместо да вършат работата, за която са избрани или назначени. За да спечелят медийното внимание и оттук публичното, политически лидери търсят начини за печелене на медийно благоволение, или търсят средства, чрез които да поставят медиите под свое влияние. Дали поставени под контрола на политиците медиите все още осъществяват ролята си на независима четвърта власт и доколко могат да имат независима позиция? Медиите ли ухажват властта, или властта - медиите? Осигуряват ли медиите обществен дискурс по актуални теми, или го възпрепятстват? Медийната политика цели да покачи тиража на медийното издание, или води до участие на медиите в политическата власт? Имаме примери в едната и в другата посока. Предполагам, че ще можем да говорим за това в рамките на дискусията, която ще се състои в рамките на тези няколко предварително набелязани изказвания. Поне такава е моята представа за днешния семинар.
Съвременната медийна култура на информационното общество изпада нерядко до консумация на информация, подобно на заведенията за бързо хранене. Информацията е възможно най-бързо поднесена, бързо смилаема, субективизирана и тематично подбрана. Резултатът е булевардизиране, реалити шоу, в което тривиалното и бруталното владеят като утвърдени параметри големи области на масовата култура. Медиите внасят тези тенденции за масова обществена консумация и ги поддържат витални, тъй като са им необходими за поддържане на тиража. Създава се един затворен кръг на взаимодействие, който държи в границите си и определя в тях общественото мнение. Властта на медиите се разкрива така очевидно в три аспекта: при тематизирането на човеко-правни или религиозни въпроси, при характеризиране на политически фигури и при въпроса за насилието. Създадени и поддържани образи и теми се поднасят целенасочено и дотолкова трайно на индивидуалното и общественото съзнание, доколкото предизвикват желаните реакции: приемането или отхвърлянето на образите и темите според целта. До свикване с конюктурата и интерпретациите и имиджа, а не фактите налагат онова, което трябва да се приеме за актуално и важно. Оттук на влиянинето на медиите се приписва увеличаването на социалното недоволство, но и на социалната задоволеност. Поне така е много често от гледна точка на политиците; също така добиването на политическо съзнание и култура и минимализирането им в общественото съзнание. Властта тук има широк спектър на въздействие в две противоположни посоки. Отделната медия, редакционната й цел и политика решават коя от двете посоки ще e влиянието й в социалната реалност. Дали към оформяне на индивидуално съзнание у зрителите, читателите и слушателите, което да служи на потребителя за добиване на максимална самостоятелност от интерпретативната й свобода на интерпретиране на свободно достъпната информация, или към целенасочена манипулация на възприятеието и светоусещането у гражданите. Свободата на словото, правото да знае, свободата на мнението и свободата на съвестта, дават, но и отнемат личната свобода на достъп до истината посредством възможността за филтриране и манипулиране. Тъй като медиините потребители не могат да се справят с огромния и разнообразен информационен поток, се стига до парадокса на дареното масово доверие на медиите при подбора на информация и едновременно скептицизъм по отношение на която и да е фактологично подкрепена новина. Между масовите медии и политиката съществуват комплексни взаимовръзки на влияние. Представянето, изобразяването на действителността е едната сфера, където двата феномена се срещат. Стремежът към власт над общественото мнение и социално-политическите процеси е другата сфера, в която политика и масмедии се сблъскват или си сътрудничат. Кой кого и по какъв начин контролира често не може да се определи, толкова гъста е мрежата от влияния между двата големи властови центъра на информационното общество. Самото понятие информационно общество води социолози и политолози до разсъждение над това, дали вследствие на преплитането на медии и политическа власт не може да се говори за медиакрация или телекрация, вместо за демокрацията. Медиазирането на политиката и политическите интереси като характеристика на информационното общество означава, че има подчинение на политиката на условията на масовите медии. Медиите от своя страна са обект на контрол от новите видове цензура в демокрацията. Контролът върху съхраняването и предаването на информации се институциализира в политическите органи. Застрашава се основната привилегия на медиите: конфиденциалността, борбата срущу тероризма, за която стана дума префасонира концепцията за границите на личната свобода и промини изцяло формите на защита на медиите и политическото влияние. Глобализирането на икономиката, а с нея на информацията води до парадокса, че никога до този момент не се е ползвала толкова много различна и свободна информация. Но същевременно се наблюдава рязко поляризиране и изграждане на тематичен субективизъм, загуба на независимия характер, който би трябвало да имат отделните частни и национални медии. Скептиците виждат в това окончателна загуба на социалната функция на отговорност, която носят медиите. Оптимистите виждат възможност за максималното й разширяване и разпространиение посредством глобализацията. За мен ще бъде интересно дали в днешната дискусия от тази гледна точка ще преобладават оптимистите или скептиците. Благодаря за вниманието.


Изказване на Кънчо Стойчев

Хилядолетия наред човечеството не е изпитвало потребност да допълва десетте Божи заповеди. Последните петнадесетина години у нас обаче като че ли възникна единадесета заповед: Не говори срещу медиите! Тоест, ако трябва да разчета темата на днешната среща “Медиите в демократичното общество”, то вероятно определението на демократично общество ще бъде: онова общество, в което не се говори срещу медиите. А онзи, който си позволява да го прави, вероятно ще бъде титулуван НЕдемократ, тоест тиранин.
И още една провокация – Кое общество е свободно? Обществото, в което медиите са свободни или свободното от медиите общество?
Дотук с провокациите.
Медиите се превръщат в значим фактор на обществената сцена едва с края на “класическия капитализъм”. В момента, в който основната социална структура на онова общество, блестящо описана от Мишел Фуко – средата на затваряне, рухва. От този момент нататък обществата на затваряне (разбира се бавно и постепенно, като процес) се трансформират, по блестящото определение на друг знаменит френски философ – Жил Дельоз – в общества на контрола. Именно в обществата на контрола медиите бележат своя разцвет и си спечелват славата на “четвърта власт”. И ако това е така – а аз съм убеден, че медиите в демократичното общество са власт – то невъзможно е да ги разберем, без да се докоснем до темата за властта днес. Нямам предвид политическата власт в момента. Имам предвид природата на властта в днешното демократично общество на онази фаза от развитието му, до която сме достигнали и което ще назова малко по-нататък.
Цялата световна класика на социологията е построена върху два “кита” – власт и собственост. Плеяда велики умове са се занимавали със свеждането им едно към друго, с извеждането им едно от друго, с разкриване на йерархия помежду им и т.н.
Днес това не ни ползва. Първо, защото теоретически е доказана тяхната единна природа: собствеността е превърната форма на власт. Второ, защото “размиването на границата между власт и собственост” не е просто някаква теория, а елементарно фактическо обстоятелство. Съвременното общество е изградено от преплитането на четири основни нишки и има отчетлив мрежови характер. Тези четири нишки, както показваме в една книга с Андрей Райчев, са:
- финанси (власт-собствеността във финансовата форма на капитала);
- управление (власт-собствеността във формата на капитала като функция, като менажиране);
- политика и
- медии (или капитал в символна форма).
Изводът от интересуващата ни гледна точка е, че медиите в съвременното общество не са някаква обособена власт над властта, а са вътре във властовата формула на обществото и са сплетени във възлите на мрежата от финанси, управление и политика. В този смисъл определението “четвърта власт” е подвеждащо и създава привидност за само контролна функция на медиите. В действителност обаче в днешното демократично общество, което ние с Райчев определяме като мрежово, медиите не са просто и само средство за отразяване на случващото се – те преди всичко са от страната на самото случващо се. Затова и всякакви претенции и пози за неутралност и надпоставеност са чиста проба идеология в класическия смисъл на думата. Мрежовото общество е общество на достъпа (впрочем, и Джереми Рифкин прекрасно го показва), а обменът на достъпите се регулира чрез механизми на доверието. Власт-собствеността е еволюирала или мутирала – зависи от гледната точка – до доверие като главна социална връзка в съвременното общество и арбитърът на това доверие са медиите.
Една скоба тук – в последните години, а и в следващите няколко със сигурност, темата за арбитрите, тоест за съдиите и съдебната система у нас, е основна. Патосът е контрола върху тях. Контрол върху контролиращия е твърде трудна задача и няма да навлизам днес в нея, само правя отметка. В съвременното общество на контрола (мрежите и достъпите са елемент на контрола) властта извира по напълно непознат за досегашната история на човечеството начин. В тази история социалната принуда – която е същностното властово отношение – произтича винаги от горе надолу, слиза от някакъв връх и само в революционни моменти изригва от долу нагоре. Днес обаче това вече не е така. Защото гигантската власт в развитото пазарно общество не произтича от капиталиста или от президента/премиера, а от редника на мрежовото общество – от консуматора. Тоест властта сякаш е променила посоката си. Защото консуматорът е концентрирал огромната пазарна мощ в джоба си: мощта на милиардите долари и евро, харчени всекичасно по света. Става дума не за избори на четири или пет години, а за постоянен и ежесекунден избор сега, в момента: избор на Пежо или Рено, на Кока кола или Пепси, на Шел или ОМV. Тоест марионетките са оживели, те са започнали да движат кукловода. Но и той е принуден постоянно тях да движи. За да го движат те... Пружината на това пепетуум-мобиле е самопринудата, схващана от всекидневното съзнание като “свободен избор” както обичат да казват приятелите-либерали.
Медиите днес не правят изключение от това перпетуум-мобиле. Затова и оплакването от медиите от страна на елита е нахалство – това е оплакването от собствената си власт, а оплакването от страна на читателя е лицемерие – това е оплакване от собствената си консумация.
Сега вече мога синтетично да се върна към темата на днешното обсъждане – Медиите в демократичното общество – те са власт над самите нас си. И борбата срещу тази власт не трябва да е насочена към унищожаването й – все едно на нейно място ще се появи друга. Борбата най-добре ще да я насочим към опитомяване на самите себе си чрез механизмите на контрол върху консумацията.