Баретата и лулата на Че Гевара дойдоха в България


Побелелият човек с типична кубинска риза гуаяба говори с ясен и звучен глас. Снагата му е стройна и изправена. Зад очилата светят готови за смях очи. 72-те му години са сякаш поне с десетина по-малко. Това е Арсенио Гарсия Давила, най-младият от онези 82-ма луди смелчаци, които в една ураганна ноемврийска нощ на 1956-та се натъпкват в миниатюрната яхта “Гранма” и потеглят от мексиканския бряг към Куба – да я освобождават с революция от диктатора Батиста. Тогава Арсенио е 20-годишен. Акостирането на кубинска земя е драматично – армията вече чака въстаниците, първият им бой в местността Алегрия дел Пио е унищожителен. От 82-амата оцеляват само 21. Те стават ядрото на партизанската войска в планината Сиера Маестра, която печели симпатиите и подкрепата на кубинците и 26 месеца по-късно триумфиращо влиза в Хавана. Брадатите ликове на водачите на революцията хипнотиризат света – речовитият Фидел Кастро с шапката с козирката, засменият Камило Сиенфуегос с широкополото сомбреро, замечтаният Ернесто Че Гевара с черната барета...
Тази барета пристигна в София. В куфарчето на Арсенио Гарсия Давила. Оттам се появи и лулата на Че – издялкана за командантето от кубински селянин по време на партизанската епопея. Арсенио, който също е команданте и е у нас по покана на Асоциацията за приятелство “България-Куба”, нескрито се наслаждава на ефекта от думите си, когато на среща с членове на Асоциацията в кубинското посолство внезапно обявява какво носи със себе си. Всички спират да дишат, а гостът, с артистизма на истински магьосник, отваря куфарчето и вади черна барета с ярка, но разръфана подплата и лула от червеникаво дърво, преливаща отпред в индиански профил, а назад, в частта към изгубения мундщук – в негърски анфас.
Преди да започне разказа си за това, как двете вещи на Че са попаднали при него, Арсенио държи да подчертае, че те едва за втори път са в чужбина. Първият път бил, когато ги занесъл на среща с приятели на Куба в университета в Билбао, в Страната на баските, където се събирали средства за построяване на болница в Куба.
“Не съм дал баретата и лулата в музей, защото са ми много скъпи. Но съм предупредил децата ми да ги предадат, когато един ден си отида”, обяснява Арсенио. Според него малцина историци дори в Куба знаят за инцидента, покрай който баретата на Че остава при него. По време на организираното от САЩ нападение на наемници срещу Куба през април 1961 г. в района на Плая Хирон Арсенио е бил с легендарния аржентинец “на друг фронт”, както той се изразява. Тогава в Куба действат и банди от привърженици на бившия режим. Стрелят по Че и той е ранен в лицето. Арсенио го кара с колата си в болница, а баретата остава в колата. В еуфорията на онези дни Че никак не се вълнувал за вещите си и така никога и не си поискал баретата обратно.
“Запазих я както си беше. Не съм я тупал дори от прахта”, уверява Арсенио и показва дупчицата от звездичката, която Че носел отпред. “Тя беше сребърна. Сложих я на шапката, която носех тогава”.
По подплатата личи, че баретата е произведена в Страната на баските. Според Арсенио преди Че тя принадлежала на републиканец от Испанската гражданска война.
Лулата пък Арсенио спечелил с игра на шах: “Никак не обичах да играя шах с Че, защото той беше много добър и постоянно ме биеше. Всъщност, биеше всички в Сиера Маестра. Аз пък го дразнех, защото винаги правех много бързи ходове. Онази вечер, когато успях да го победя, беше чист късмет. Играехме на много слабата светлина на една газова лампа. Май точно заради тъмнината той нещо се обърка. За да придам повече напрежение на играта, му обещах, че ще му дам консервата с кондензирано мляко, която имах, ако загубя. А в случай, че загуби той, му поисках от неговите патрони. Обаче той се опъна. Каза, че патроните са по-ценни от храната. И ми обеща лулата, с която един селянин му се беше отблагодарил, задето като партизански лекар беше лекувал семейството му. Като по чудо надвих Че и получих лулата. Тя си имаше и мундщук, но го загубих някъде през годините”.
Калено в битки и премеждия непоклатимо приятелство свързва Арсенио и с Че, и с Камило, и с Раул Кастро, и, разбира се, с водача на революцията Фидел. Ръководеният от Фидел щурм на казармата “Монкада” в Сантяго де Куба на 26 юли 1953 г. – като бунт срещу режима на Батиста, заграбил властта с преврат година по-рано, е онзи повратен момент, който предопределя и по-нататъшния живот на Арсенио. По време на щурма той още няма 17 години. Живее в бедното хаванско предградие Гуинес, баща му е работник, майка му е от село. Когато гръмва новината за “монкадистите”, той с изумление установява, че голяма част от тях са малко по-големи от него младежи, негови доскорошни съседи от предградието, с които доскоро е играл бейзбол. Следва процесът срещу оцелелите и пламенната реч на Фидел Кастро, който, като дипломиран адвокат, сам води защитата си. Привържениците му я разпространяват като позив, а финалната й фраза се повтаря от всички като рефрен: “Можете да ме осъдите – няма значение. Историята ще ме оправдае”.
Арсенио решава, че мястото му е точно сред тези млади хора, пожелали да променят към по-добро живота в Куба: “Самата действителност тогава предопределяше избора ни. Не говоря само за бедността, но и за репресиите. Режимът на Батиста беше избил около 20 000 души – бунтовни студенти, неудобни журналисти, приказливи интелектуалци. Намираха труповете им в канавките, с хвърлени до тях експлозиви – уж са били терористи. Това не можеше да се търпи повече”.
На втората година след щурма на “Монкада” Батиста решава да разкраси режима си, критикуван дори от САЩ за крайната си бруталност, и обявява амнистия. Но изрично подчертава, че тя е за всички, с изключение на “монкадистите”. Този цинизъм подпалва толкова бурни улични протести, че накрая диктаторът е принуден да пусне и Фидел заедно със сподвижниците му.
“Освободиха ги на 15 май 1955 г. – спомня си Арсенио. – Народът ги посрещна като герои. А на 19 или 21 май, не помня точно, успях да си уредя среща с Фидел с апартамента на една от сестрите му. Помогна ми приятел от Гуинес, който го познаваше от университета – бяха следвали по едно и също време, макар и различни специалности. Обясних на Фидел, че имам информация за един нелегален склад за оръжие, който можем да превземем и да въоръжим нашите хора. По онова време различните кубински партии си правеха такива тайни арсенали, но не толкова за да вдигат бунтове, а за да търгуват с това оръжие. Така се финансираха, без да си дават труд да сменят режима. Фидел впи в мен проницателния си поглед, ама така ме гледаше, че чак не бях на себе си, сякаш виждаше всичко в мен. Зададе ми какви ли не въпроси – за семейството, за приятелите, дори ме пита дали съм гледал някакви филми, които вървяха тогава. Накрая ми каза да не правя нищо за този оръжеен склад, но да наблюдавам всичко около него”.
От този момент нататък Арсенио става част от революционната организация, която малко по-късно ще се назове “26 юли” – по датата на щурма на “Монкада”. След няколко седмици Фидел и най-близките му съратници са прогонени от страната и заминават за либерално Мексико. След още известно време натам потегля и Арсенио – натоварен да пренесе за подготвящите там бъдещата революция другари 10 000 долара помощ.
“Бях ужасно притеснен – та аз дотогава никога не бях виждал и 300 долара накуп. Понеже бях много млад, не будех подозрения и успях безпроблемно да изпълня задачата. Но когато пристигнах в къщата на кубинката Мария Антония в Мексико, където беше групата на Фидел, бях доста разочарован. Очаквах лагер за стрелба и тренировка, а видях дом, в който имаше само едно легло и всички момчета спяха на пода, а се хранеха с най-евтините мексикански хлебчета, намазани с течен шоколад. Бяха задължняли за храната на бакалина от съседния ъгъл, който беше испански републиканец и приятел на Мария Антония. Така че първото, което направи Фидел като получи парите, бе да му плати борча от 1000 долара.”
Арсенио се кани да се връща в Куба, но Фидел му казва: “Стой тук. Още малко остава”.
В групата цари желязна дисциплина. Всички се редуват да готвят, да чистят, да перат, да гладят. “Затова по-късно станахме идеалните съпрузи – умеехме да правим всичко!” – смее се Арсенио.
Бойните тренировки вървят в чифлик извън града. Там стрелят, преминават по 30 км на ден, усвояват правилата за първа помощ. На това, последното, ги учи един млад аржентински лекар – Че. “За първи път го видях, когато той показваше на мен и на още четирима други как се вързва турникет и как се слага инжекция – разказва Арсенио. – Най-голямо впечатление ми направи, че ни накара да се упражняваме върху собствената му ръка. Така че и петимата дупчихме вените му.”
Арсенио се сприятелява с Че много бързо, въпреки че ги дели разлика от 8 години. Завинаго спечелва най-вече желязната воля на аржентинеца, който става пример за издържливост и себеотрицание, независимо от атаките на хроничната астма. “Днес понякога млади хора ме питат кави са били недостатъците на Че – защото за качествата му знае целият свят. Винаги отговарям, че имаше три неща, в които беше много зле. Беше отвратителен готвач, невъзможен танцьор и... ужасен лекар. Нищо от неговите гозби не ставаше за ядене и затова в един момент го накарахме да дежури само по миене на чинии, но не и по готвене. Никак не го биваше в танците, оставяше горките момичета без пръсти на краката с мечешките си стъпки, нямаше абсолютно никакъв слух. А когато някого от нас го заболеше зъб, веднага налиташе да вади зъба с клещи и без упойка...”
Арсенио е неизчерпаем на колоритни епизоди от кубинската революция. Бил е свидетел и на първия пряк контакт между шефа на американската военна мисия в Хавана, която е осигурявала съветници на режима на Батиста, и Камило Сиенфуегос, който непоследствено след победата отговаря за армията и милицията. Американецът отива при Камило с очакването, че ще срещне поредните латиноамерикански превратаджии и ще ги накара да се обвържат с покупка на американско оръжие, американски униформи, американски съветници. Наперено предлага неговата мисия да обучава на военна наука новата кубинска армия. И почервенява “като домат”, когато чува от Камило: “Да ни обучавате?! Хайде бе! Че нали ние току-що победихме точно тези, които вие обучавахте! Егати и обучението!”
“Май след тази реплика на Камило САЩ намразиха Куба завинаги!” – усмихва се Арсенио и припомня, че вече 11 американски президенти все се мъчат да съборят режима в Хавана и все не успяват. “Те сякаш са обсебени от манията да ни смачкат. И не могат да разберат, че сме силни, защото имаме хуманни идеали, защото народът е с нас. Е, днес се разсейват и по Венецуела, Боливия, Еквадор... Изглежда става онова, което Че имаше предвид, когато говореше за “многото Виетнами”...”



Известни личности