Нито едно копче на бялата є блуза не прилича на другото. По тънките й и тъмни китки и пръсти матово просветват магически бижута. На тила й подскачат миниатюрни къдрави плитчици. Усмивката й заслепява с всичките неудържими лъчи на карибското слънце.
Нанси Морехон, най-известната днес кубинска поетеса, стъпи в България с походката си на мулатка извън времена, пространства, ограничения и дребнавости, способна да превърне в уникат всичко, докоснато от носещия я над вълните на живота дух. Тя дойде у нас от Македония, където бе удостоена с тазгодишната голяма награда – “Златен венец” – на международния фестивал “Стружки вечери на поезията”. Има и доста други отличия – като националната награда на Куба за литература за 2001 г. или приза “Яри-Яри” на Университета в Ню Йорк през 2004 г.
Самата тя смята за най-голям дар на съдбата дългогодишната си близост с патриарха на кубинската поезия Николас Гилен, чиято асистентка и изследователка на творчеството му е до неговата смърт през 1989 г. Гилен много пъти е гостувал у нас и е автор на едно от най-нежните стихотворения, писани от чужденец за България –

“Малка балада за Пловдив”

Нанси обаче не само едва сега за първи път идва в страната ни, но и искрено се изненадва, че по “Малка балада за Пловдив” е написана една от най-популярните сред поколението на днешните 40-годишни българи любовна песен с незабравимия рефрен: “Там, далеч... Там, далеч...”
Там, далеч, в Куба, и днес продължава кипежът не само на превзелите целия свят музикални ритми, но и на амбициозните проекти и на художници, и на творци на словото. Едно от най-благодатните средища за тях е “Каса де лас Америкас” (“Домът на Америките”) – културна институция, учредена през 1959 г. с цел да подпомага и издава предимно латиноамерикански и карибски автори. Нанси, която е специализирала френска литература в Хаванския университет и е може би най-добрият познавач на френскоезичното, а и на англоезичното словесно творчество в Карибието, дълги години оглавява Центъра за карибски изследвания към “Каса де лас Америкас”. Ръководила е и издателство “РМ” на фондация “Пабло Миланес”, работила е и в Съюза на писателите, и в Националния театър на Куба. Има запомнящи се изяви в журналистиката, есеистиката, драматургията. Но най-блестяща е в поезията.

Първата си стихосбирка “Мутизми. Дванайста нощ на Уилям Шекспир”
издава едва 18-годишна – през 1962 г. Следват още 11 нейни книги в мерена реч сред които “Ричард донесе флейтата си и други аргументи” (1967), “Полиран камък” (1986), “Прочут пейзаж” (1993), “Бутилка в морето” (1997), “Чифликът с мелниците” (2000) и т.н.
Почитателите й остават упоени от строфите й, просмукани от ароматите на кръстосалите се в Карибието африканска и испанска култура. Любимото й стихотворение, белязано още навремето от Гилен като “най-доброто ти”, е емблематичното “Черна жена”.
И днес – насред разпънатия между войни и търговски центрове свят – Нанси продължава да смята, че времето винаги е подходящо за поезия. И обяснява: “Но не поетите или политиците ще променят света. Не, това ще стане с усилията на всеки – и на поета, и на политика, но и на дърводелеца, и на клисаря, и на химика. Безпардонността на онези, които нахлуват в чужди страни, защото искат петрола или розите им, може да бъде спряна само с гражданска съпротива. Също както навремето американският народ с протестите си срещу войната във Виетнам наложи спирането й. Подобно развитие очаквам и за Ирак. Аз искрено обичам народа, студентите, интелектуалците в САЩ, те са

истинската велика сила на тази страна, а не администрацията .”

Каквито и коментари за днешния свят да прави, Нанси не пропуска да подчертае: “Не съм политик, не се занимавам с такива неща, но в същото време не познавам поет, който да е за войната.” А тя познава доста творци на словото. Когато чува, че най-издаваната в България латиноамериканска писателка днес е чилийката Исабел Алиенде, Нанси грейва: “А! Моята приятелка! Запозна ни Габо – Габриел Гарсия Маркес. А първата й книга, с която се прочу – “Къщата на духовете”, бе издадена от “Каса де лас Америкас”.
Нанси изброява и други имена на пишещи латиноамериканки, които много цени: още една чилийка – Даниела Елтит, венецуелката Лаура Антияно, колумбийката Лаура Рестрепо, мексиканката Летисия Луна, аржентинката Грасиела Араус. Повечето от тях освен авторки са и съставителки на латиноамерикански антологии.
С дълбок пиетет Нанси се отнася към Европа и европейската култура, чийто хуманистичен заряд според нея е основната спънка за опитите “за субординиране от страна на американската администрация”. В същото време обаче недоумява защо балканските народи са обсебени от идеята “да влязат в Европа”: “Къде ще “влизате”?! Та вие сте си в Европа! По вашите земи има толкова много древна култура, толкова цивилизации – ако това не е Европа, тогава какво е?!” Много държи да подчертае, че
“идентичността не е за продан”

и че трябва зорко да я пазим. “Ще ми е мъчно, ако утре видя българите или някои други от балканските народи като обслужващия персонал на Европа, а не като равни сред равни участници в общоевропейския хор. Не го допускайте. Пазете идентичността си”.
При подмятането за старата закачка, че българите са “кубинците на Европа”, а кубинците – “българите на Латинска Америка”, Нанси я улавя буквално във въздуха: “Така е. И вие, и ние сме хора на морето и планините. Затова у вас съм си като у дома.”
Българското море й се разкри по време на престоя й във Варна, а докосването й до планините ни е от Банско. И на двете места тя остави замаяни от карибската й жар и от пленителните й утопии фенове. Но най-“тежката” й изява у нас бе рециталът по нейни творби в София, в НДК, на който поздравления й поднесе и нейната българска колежка – поетесата Надежда Захариева, зам.-министър на културата. Чувствените строфи на Нанси, преведени от Тамара Такова, омагьосаха публиката и дадоха знак на издателите, че е

време за книга на магнетичната кубинка и на български

И понеже напоследък нито един разговор за Куба не минава без темата за здравето на Фидел Кастро, няма как тя да не се подхване и на срещата с Нанси. Поетесата свива рамене: “Не разбирам защо всички очакват някакви сензации и така се увличат по спекулациите? Аз обичам Фидел като всички кубинци и му желая бързо възстановяване. Обаче той все пак е простосмъртен. Един ден ще си иде. И това по никакъв начин не значи, че държавата ще рухне. Тя си има стабилно изградени механизми за действие. Налице са и много млади кадри, които вече са поели ключови лостове. Просто продължаваме напред. На когото не му харесва, проблемът си е негов.”
Подобен бил и отговорът й на пресконференцията в Македония, на която я попитали за същото. А живият образ на Куба, който материализирал словата и строфите й, бил на пламенния дамски квартет “Сиксто сентидо” (“Шесто чувство”), съвсем наскоро представил Острова на свободата и у нас. Край устието на Черни Дрин четирите шоколадови момичета от състава изпълнили и песни по стихове на Нанси – в чест на удостояването й с наградата на Стружките поетични вечери.
Със сигурност е било вълнуващо преживяване за всички, а за самата Нанси – повод може би да повтори словата, изречени при връчването й на националната кубинска награда за литература преди 5 години: “Търся красотата навсякъде и в същото време се въздържам да напусна осезаемата утопия, белязала нашия живот и епохата, в която ни се падна да живеем. Това е красотата, за която Габриела Мистрал писа: “Красотата няма да бъде за теб приспивателен опиум, а ще бъде щедро вино, разпалващо те за действие, защото ако престанеш да бъдеш мъж или жена, ще престанеш да бъдеш творец.”


Дивертименто
Както би се харесало
на Рафаел Алберти
(За китара)

Аз между сабята и карамфила
обичам хората на утопиите.
Обичам хвърчилата и дъгите,
и песента на странника обичам.
Обичам аз идилията между мечката и игуаната.
Паспортите обичам. Но кога ще ги премахнат?
Обичам тръгналите дни и кръчмите,
китарата на свечеряване обичам.
Обичам острова, заседнал в гърлото на Голиат
и все така на палма в центъра на залива приличам.
Давид обичам.
И като цветето безсмъртниче обичам свободата.

Превод: Тамара Такова