Финка Вихия-Кохимар-Хавана-София

Натежалите от влага полъхвания откъм синеещия на петнайсетина километра хоризонт на Мексиканския залив мързеливо полюшват горещия въздух между отворените прозорци и врати и извикват сянката на едър мъж само по бермуди да излезе от отрупаната с разпилени книги и листа спалня, да си налее питие от нагъсто строените на бар-масичката в хола бутилки, да премине покрай надничащите от всички стени африкански ловни трофеи, да се заиграе на верандата с някой от десетките си джафкащи или мъркащи любимци, да се изкачи до панорамната стаичка на бялата кула по съседство, където младата италианска графиня Адриана рисува картините си, докато преданата Мери се прави, че не забелязва трепетите към новата муза и се залисва да аранжира трапезарията за посрещане на поредната шумна компания, която ще дойде на обед...
Имението с построената още през 1886 г. от каталунския архитект Мигел Паскуал и Багер едноетажна светла къща, кацнала на обгърнат от буйна тропическа зеленина хълм, е наречено Финка Вихия и се намира в селцето Сан Франсиско де Паула, на 20 км югоизточно от кубинската столица Хавана. Тук мачото на литературния модернизъм Ърнест Хемингуей прекарва последните двайсетина години от живота си – от 1939 до 1960 г. – и написва такива книги като „За кого удря камбаната” (на лявата колона от входната арка на къщата и до днес стои закована от него камбана), „Отвъд реката, сред дърветата” (вдъхновена от платоничната му любов към 19-годишната венецианска благородничка от далматински произход Адриана Иванчич, дъщеря на негов приятел), „Старецът и морето” (новела за борбата на стария кубински моряк Сантяго с гигантска риба меч и за силата на човешкия дух). На 4 май 1953 г. Хемингуей получава „Пулицър” за „Старецът и морето” и това става прелюдия към удостояването му след още една година с Нобелова награда за литература. Шест десетилетия по-късно превърнатият в музей дом във Финка Вихия е запазил непокътнати не само вещите на писателя и последната му, четвъртата жена Мери Уелш, но и усещането, че те са тук някъде, наоколо, излезли са само за малко – до байсейна или до гаража, по алеите на парка, сред избуялите карибски дървета и храсти, а може би са отскочили на риболов (Мери е споделяла и ловната, и риболовната страст на мъжа си), отплавали са с яхтата от проблясващото с морския си прибой в далечината рибарско селце Кохимар... А Финка Вихия просто ги чака да се върнат.
Но вместо тях идват туристите. И се тълпят край зеещите врати и прозорци, за да надникнат в застиналия преди 60 г. живот и да се опитат да хванат някоя сянка от въобръжението. Вътре в помещенията никой не се допуска, геда се само отвън – за да се запази всичко максимално автентично. Разходките са само из парка наоколо.
Басейнът в имението сега е празен, но някога в него се е плискала голата холивудска прелест Ава Гарднър. Тя често гостувала тук и не признавала бански при къпане. Идвали са и Марлене Дитрих, и Гари Купър, и Ерол Флин, и Ингрид Берман, и кой ли още не. А веднъж една весела среднощна компания начело с домакина напълнила басейна с цял фургон лед и организирала игра на водно поло с ледени кубчета.
Историите ни ги разказва една след друга омагьосаната от Хемингуей директорка на музея Ада Роса Алфонсо Росалес – руса миньонка, пълна двойничка на Мери Уелш. Тя ни води и до специалния подиум край басейна, където под обширен навес е застинала любимата яхта на писателя „Пилар” („Стълб”). С нея Хемингуей, който още от 1928 г. редовно идва в Куба, не само риболовства, а и преследва из Мексиканския залив и Карибието нацистки подводници през 1942-1943 г. Субмарините навлизали тук и си набавяли провизии, отнемайки улова на самотни рибари. Армията на САЩ оборудвала „Пилар” с картечница и радиостанция, за да улесни антифашисткия порив на писателя. По онова време капитан на яхтата е мъжественият Карлос Гутиерес. По-късно функцията се поема от легендарния Грегорио Фуентес, който става и много близък приятел на Папа Ернесто – така кубинците наричали Хемингуей. Литературната иконография отдавна е обявила Грегорио за прототип на непобедимия Сантяго от „Старецът и морето”, въпреки че и самият той, а и авторът винаги са повтаряли, че това е събирателен образ. Музейната директорка Ада е категорична, че прототип е рибарят Анселмо Ернандес. Той преживява буквално същото като описаното в книгата – хваща грамадна риба меч, но акулите я изяждат, докато я докара до пристанището, а Хемингуей става свидетел на драмата. Несъмнено е обаче, че и Грегорио, който умира на 104 г. чак през 2002 г., е повлиял много върху литературния герой с изключително виталния си дух и с житейската си мъдрост. Именно нему Хемингуей оставя „Пилар”, когато през 1960 г. американските власти пришпорват световноизвестния писател да се махне от революционна Куба и да се прибере в САЩ, за да не бъде обявен за „предател”. По-късно Грегорио подарява яхтата на музея. Той става и инициатор на първия паметник на Хемингуей – метален бюст, издигнат на постамент сред колонада точно на кея в Кохимар, от който някога писателят потеглял към вълните с „Пилар”. Металът за бюста е от претопени стари котви, за които рибарите дни наред се гмуркали в залива. Днес това е любимо място за туристическо поклонение. Също както и ресторантчето „Лас Терасас” наблизо, където Папа Ернесто често засядал с приятелите рибари, за да полеят улова с повечко ром.
В близката Хавана, чийто център е само на 7 км от Кохимар, писателят също е имал любими заведения. Днес всички знаят фразата му: Mi mojito – en La Bodeguita, mi daiquiri – en La Floridita. Мохитото – коктейл с ром, лимон, мента, захарен сироп и газирана вода – пиел винаги в мъничката „Ла Бодегита дел Медио”, близо до хаванската катедрала. Именно от Хемингуей и прочутите му приятели интелектуалци от цял свят тръгнала традицията посетителите да оставят свои снимки с автографи или да пишат направо върху стените пожелания и афоризми. Така свои следи тук са оставили самият Хемингуей, Николас Гилен, Ерол Флин, Пабло Неруда, Габриел Гарсия Маркес, Салвадор Алиенде и т.н. Пак в Старата Хавана, на ул. „Обиспо” („Епископ”) е другото любимо кътче на Папа Ернесто – ресторантът „Ла Флоридита” („Малката Флорида”), където сервират дайкири, тоест разбит на сняг лед с ром, лимон, захар и няколко капки мараскино. Хемингуей винаги е пиел коктейла си в края на бара. На „неговото” място днес се е подпряла бронзова скулптура на писателя в естествения му ръст и всеки турист гледа да се щракне до Папа. На стената има копие от бюста в Кохимар и няколко фотоси на нобелиста с известни личности. Откроява се снимката му с младия Фидел Кастро, направена през 1960 г. от кубинския фоторепортер Алберто Корда, авторът на най-прочутия в света портрет на Че Гевара. Кадърът е част от серия снимки, направени на ежегодния конкурс за улов на риба-меч, който Хемингуей организира в Куба. През май 1960-а в него се включва и лидерът на току-що победилата Кубинска революция, също страстен риболовец – и печели. Купата му е връчена от писателя и двамата дълго си бъбрят.
Папа Ернесто се отнасял със симпатия към Фидел и хората му. „Никога не съм виждал толкова честно и некорумпирано правителство,” казва той скоро след революцията на Анастас Микоян, тогавашният съветски вицепремиер, който установява първите отношения Москва-Хавана и по време на мисията си гостува и във Финка Вихия. Писателят не харесвал диктатора Фулхенсио Батиста, свален от революцията, и направо кипнал, когато навремето агенти на Батиста нахлули във Финка Вихия в преследване на нелегални и застреляли едно от любимите кучета на Папа. Пет кучешки гробчета, откроени с надгробни плочи, приютяват днес в имението най-свидните любимци на писателя.
В дома му изключително се тачели и котките. Казват, че заедно с Мери отглеждали около 50 писани – техен бил целият пъви етаж на бялата кула до къщата. Мери подела строежа й, за да може мъжът й да се уединява на последния етаж и да твори. Но Ърнест никога не се възползвал от мястото – освен когато посещавал рисуващата там Адриана, когато тя гостувала във Финка Вихия. Той не сядал да пише и по ефектно отрупаните с какви ли не екзотични предмети и трофеи писалищни маси в къщата. Работел в спалнята – разхвърлял по леглото книги и листа, а пишел прав, подпрян на стелажа за книги край стената. Предпочитал да пише на ръка, с молив, а после Мери и секретарките преписвали всичко на машина. Но се случвало и той лично да чука по клавишите – пак прав.
Книги в къщата има навсякъде, дори в тоалетната. Общо са над 9000 тома, на различни езици. Освен английски и испански, Хемингуей знаел още италиански и френски.
Сред запазените вещи са и негови военни и ловни униформи, както и многобройните му спортни обувки и ботуши 48-ми размер.
Ловният трофей, с който Папа Ернесто се гордеел най-много, е окаченото в трапезарията голямо куду – вид африканска антилопа. Бенито Мусолини толкова много харесвал кудуто, че през 1943 г. изпратил до писателя свой специален емисар с празен чек. Ърнест само трябвало да впише сумата и да изпрати трофея в Рим. Той написал на чека две големи нули и добавил: „Това куду е в дома ми, защото съм бил в Африка и съм го хванал. Да ходи и Мусолини да си хване”.
Финка Вихия и изобщо Куба е била рай, убежище и вдъхнование за Хемингуей, който се е чувствал на острова напълно в свои води. „Аз съм първият кубинец, който печели Нобел,” казал той сам за себе си след вестта за голямото отличие. Познавал много отвътре местния живот и хората. Прототип на негова героиня от издадения след смъртта му „Острови на течението” е била и известната хаванска проститутка – красвата мулатка Леополдина Мартинес, чиито услуги ползвал и Папа Ернесто. Когато тя се разболява от рак и умира, той е единственият от заможните й клиенти, който плаща за лечението й, а накрая и за погребението.
Личният живот на писателя е низ от драми и неразбории около многобройните му жени и любовници, прекомерното пиене, връхлитащите го депресии. Голям вътрешен тормоз за него е била и нетрадиционната сексуална ориентация на най-малкия от родените през първите му два брака общо трима негови синове – Грегъри. Той от малък обичал да пробва женски дрехи, а по-късно, след четири брака и осем деца, Грегъри дори си прави операция по смяна на пола и умира през 2001 г. на 69 г. в женски затвор като... Глория.
Самият писател, усърдно следен и подслушван от ФБР заради активните си международни контакти, развива неудържима параноя, дори се лекува в психиатрия. И на 2 юли 1961 г., 19 дни преди да навърши 62 г., се самоубива в дома си в Кетчъм, щата Айдахо, с ловна пушка. Подобно на баща си и дядо си. Една от внучките му – работилата като фотомодел Марго Хемингуей, също слага край на живота си през 1996 г., с приспивателни.
„Най-големият роман на Хемингуей е животът му,” смята Габриел Гарсия Маркес. А най-светлата глава от този роман продължава да се пише през отворените прозорци на Финка Вихия...