Светът винаги се преобръща, ако в зряла възраст научиш, че си осиновен. А какво става, ако разбереш, че вторият ти баща всъщност е убиец на истинските ти родители?...
Тази драма са преживели вече над сто аржентинци, открили, че са деца на „безследно изчезнали” жертви на военната диктатура, взела властта в Аржентина с преврат на 24 март 1976 г. В съставения от правозащитни организации списък на „безследно изчезнали” противници на тогавашния режим фигурират над 30 000 имена. Когато отвличали мъже, сценарият бил кратък – изтезания, изстръгване на колкото се може повече информация, бързо ликвидиране. А жените първо били проверявани – дали не са бременни. Ако се окажело така, скривали ги в тайните центрове за мъчения, изчаквали ги да родят, взимали им бебетата и после премахвли родилките. Често качвали отвлечените в хеликоптер или самолет и във въздуха ги изхвърляли оттам в океана. Бебетата пък отивали за отглеждане в семейства на военни. Понеже никъде не били регистрирани, записвали ги не като осиновени, а като родни деца. Понякога в ролята на втори баща влизал лично отговорният за екзекуцията на истинските родители униформен палач...
Установени са над 400 такива случая. С издирването на порасналите деца от години се занимава организацията „Бабите от площад „Май” – сродна организация на „Майките от площад „Май”. На площад „Май” в Буенос Айрес е разположен президентският дворец. Там, пред него, на 30 април 1977 г. за първи път се събират майки на „безследно изчезнали” младежи и настояват да разберат какво е станало с децата им. Всичките разтревожеви жени са с бели забрадки – знак за мирен протест. Започват всеки вторник да обикалят със снимките на синовете и дъщерите си пред двореца, в който седи обявилият се за президент генерал Хорхе Видела, водачът на преврата. Майките се организират, обединяват се, започват проучвания и издирвания. Военните отговарят както си знаят – инициаторката на движението Асусена Вияфлор също „изчезва безследно”. Но другите не се отказват. Стават все повече, установяват контакти с международни правозащитни организации. Не спират да търсят истината и след падането на диктатурата през 1983-а. Разкриват зловещи факти за тайните центрове, в които са били изтезавани и убивани децата им. Един след друг изплуват и случаите с бебетата. Така се оформя и организацията „Баби от площад „Май” – жени, които са разбрали, че са загубили децата си, но са решени да открият и върнат откраднатите си внуци... И вече над сто пъти са успели да го постигнат.
Техен „Внук 101” – сто и първият млад човек, възвърнал с помощта на организацията истинската си самоличност и истинския си произход, става 33-годишният Франсиско Мадариага, чиято покъртителна история нашумя в аржентинските и световните медии в края на февруари. Тогава „Бабите от площад „Май” свикат пресконференция, за да представят Франсиско и родния му баща Абел Мадариага, които са успели да съберат. Пресконференцията е ръководена от водачката на организацията Естела де Карлото, самата тя баба на все още неоткрит внук.
Снимките на

просълзените татко и син Мадариага,

които много си приличат, грейват във всички вестници. Двамата са поканени и в популярно телевизионно предаване, а детайлите от случилото се разплакват цяла Аржентина. „Историята е пред нас – от плът и кръв... Те се намериха, за да изпълнят аржентинската история с оптимизъм,” възкликва една от тв водещите.
Оказва се, че бащата – Абел Мадариага, работи като секретар на „Майките от площад „Май” от 1983-а, когато в Аржентина се възстановява демокрацята, а самият Абел се връща от емиграция в чужбина. Той бяга от страната през 1977 г., след като военните отвличат приятелката му Силвия Моника Кинтела, майката на Франсиско. При отвличането тя била 28-годишна, лекарка, работела като хирург в общинска болница, заедно с Абел членувала в радикалната перонистка групировка „Монтонерос”, отговаряла в рамките на организацията за медицинските грижи в един бедняшки квартал и... била бременна в четвъртия месец. Откарана била в един от днес вече зловещо прочутите, а тогава тайни центрове за задържане – Кампо де майо. Там изкарала месеци заедно с други „безследно изчезнали”. Щом наближило раждането, воените, без да изчакат естествения термин, я откарали във военна болница, извадили детето с цезарово сечение, а нея още на следващия ден върнали в Кампо де майо. Случило се през юни 1977-а. Силвия пошушнала на един от затворниците, който успял по-късно да избяга и предал думите й на Абел, че бебето било момче. Споменала още, че ще се нарича Франсиско, както искал Абел. И добавила: „Казаха, че ще го дадат на майка ми.” Скоро след това я натоварили на един от „полетите на смъртта” и повече никой не я видял.
Абел емигрирал, но предупредил двете семейства – своето и на Силвия, че та е родила момченце. Двете баби – майките на Абел и на Силвия, веднага подели издирване на детето и се включили в движението „Бабите от площад „Май”. Дълги години не могли да попаднат на никаква следа. Към търсенето и към организацията се присъединил и Абел след връщането си в страната. Събирали данни за всички подобни случаи, разработвали специални методики, привличали към каузата журналисти и популярни изпълнители, давали си взаимно кураж, но много време резултати нямало. „Спокойно, децата ще пораснат и сами ще ни потърсят,” утешавали го мъдрите баби.
Оказали се прави. Разбира се, и обстановката в страната станала по-благоприятна с идването на власт на лявото крило на перонистите през 2002 г. в лицето първо на президента Нестор Кирчнер, а после и на съпругата му Кристина Фернандес, която поема кормилото на държавата през 2007-а. И двамата на младини също са били гонени от диктатурата. Те оказват сериозна подкрепата на майките и на бабите от площад „Май” и инициират такива промени в аржентинското законодателство, които да улеснят съденето на виновните за престъпления по време на военния режим, включително заемалите най-висши постове военни.
Международното положение също доста се променя. Разсекретяват се стари документи и се разкриват подробности около зловещия план „Кондор” – през 70-те години под „шапката” на ЦРУ той координирал бруталните действия на военните диктатури в Аржентина, Боливия, Бразилия, Парагвай, Угургвай и Чили по физическо изтребване на левите движения в целия Южен конус на латиноамериканския континент. Залагало се именно на схемата с отвличанията и с „безследно изчезналите”, 90% от които били млади хора. Част от тази схема е и драмата с бебетата. Те били

вкарвани в „правилната” среда на военните семейства,

за да израснат със съответното възпитание и манталитет, за да се прекъсне естественото наследяване и възпроизводство на леви идеи по семейна традиция. „Това беше геноцид. Има цяло едно поколение, родено между 1975 и 1980 г., чийто произход е под съмнение,” казва Хулиана Гарсия, също член на семейство, пострадало от кражбата на бебета от военните.
Ето какво се случва с новородения син на Силвия и Абел през 1977-а. Той е „подарен като кученце”, както самият Франсиско ще се изрази след години, на офицера от военното разузнаване Виктор Алехандро Гайо, член на репресивния батальон 601. Гайо занася бебето на жена си Инес Сусана Коломбо, с която вече имат своя собствена дъщеричка Гуадалупе, на 1 годинка. След още две години се ражда и по-малкият им син Мартин. Донесеното от Кампо де майо бебе наричат Алехандро Рамиро и му дават фамилията Гайо.
Детето расте в постоянен стрес от агресивния и жесток дори във всекидневието „баща”. Офицерът редовно го бие безпричинно, а когато „майката” се опитва да го защити, самата тя отнася юмручни ударие. В края на краищата, заради семейното насилие, бракът се разпада – приемните родители се развеждат. По-късно момчето, на което предстои да научи, че всъщност се казва Франсиско, ще си спомни, че съвпадналият с юношеството му разрив в семейството му помага да получи повече самостоятелност и да размисли повече над живота си. Анализира и съпоставя факти – липсата на физическа прилика между него и другите членове на фамилията, различния му хараткер, различните увлечения. Тогава това са все още само въпроси, които си задава. Когато става на 20 г., вече е научил достатъчно от медиите за майките и бабите от площад „Май”, знае и за „мръсната война” на военните спрямо собствения им народ в годините на диктатурата, разчуло се е и за кражбата на бебета на „безследно изчезнали”... Смутът в душата му расте, но също и страхът от реакцията на „бащата”, ако се разбере, че търси истината. Отпуска се чак след като Виктор Алехандро Гайо получава 10-годишна присъда за други престъпления, извършени през 80-те и 90-те, и влиза в затвора. Тогава Франсиско, окуражен от приятели, най-после пита Инес дали е неин истински син. Тя отговаря отрицателно... Следващата стъпка е да се пребори нерешителността и да се отиде при „Бабите от площад „Май”. Там имат подготвени психолози, които първо разговарят и с момчето, за да подготвят психиката му за неизбежните при очакваните разкрития сътресения. Следващата стъпка е изследване в Националната банка за генетични данни, където правят сравнителен анализ на неговата ДНК, за да изчислят със сигурност по тези показателите чий син и внук може да бъде. Резултатът го събира с баща му Абел и му подарява цялата истинска биография, от която е бил лишен през 33-годишния си живот... Абел и Франсиско вече са неразделни, бащата не може да се нарадва на сина си, запознава го с цялата рода, а момчето навсякъде ходи със снимка на майка си...
Всеки отделен случай с откраднати деца на „безследно изчезнали” е съвсем специфичен и се разглежда сам по себе си, рядко ситуациите или реакциите на замесените си приличат. Така например случаят с „Бебе 97”, стигнал до развръзка преди две години, се сблъсква с

нежелание на осиновеното лице,

което тук е момиче, да се рови в миналото. ДНК тестът дори трябва да бъде реализиран под заплахата на съдийка, която отива на адреса на приемното семейство, за да обясни какъв е законвият ред и как анализът трябва да бъде направен, дори и против волята на лицето. В крайна сметка името на момичето се запазва в тайна при оповестяването на резултатите от разследването от „Бабите на площад „Май”. Пред журналистите се явява само по-голямата сестра на осиновеното момиче – Хулиана Гарсия, която е била 4-годишна, когато „безследно изчезват” родителите й, и помни как е слагала ухо на корема на бременната си майка Беатрис, за да усеща движенията на бъдещото бебе... И двамата родители са отвлечени през януари 1977 г. Бащата Антонио Гарсия е убит още на мястото на отвличането във Вия Аделина. Заровен е като безименен труп в общ гроб с други жертви и ще бъде идентифициран едва години по-късно. Майката Беатрис Речиа е откарана в Кампо де майо, където ражда бебето си и после е ликвидирана. Детето е дадено за осиновяване в семейството отново на военен разузнавач от батальон 601, който по-късно работи и в аржентинското посолство в Рим... Макар и запазвайки в тайна личността на сестра си, Хулиана Гарсия уверява, че е безкрайно щастлива да я открие и да я въведе в истинския й живот „след 32 години бременнст”... Какво ли обаче изживява тази сестра, която има всички основания да попита осиновителя си: „Татко, защо уби истинските ми татко и мама?”
Драмите са неизбежни, защото при установяване на подобни случаи аржентинското законодателство предвижда затвор за осиновителите, които в повечето случаи са били активни участници в репресивната машиина на военната диктатура. Но не всички от тях са били тъй безсърдечни към приемните деца, както е бил Виктор Алехандро Гайо – и психологическата травма и за двете страни в такива семейства е много дълбока. Все пак пречистването с истина е необходимо на аржентинското общество, за да не трови непрекъснато жизнените му сили тази национална рана.
Историята на Франсиско Мадариага бе разгласена точно в навечерието на започналия на 1 март нов процес срещу водача на военния преврат от 1976 г. ген. Хорхе Видела и последния президент на военния режим Рейналдо Биньоне, които заедно с още шестима бивши вишестоящи военни са изправени пред съда именно по обвинения за кражба и незаконни осиновявания на деца. Миналата година Видела вече беше осъден на доживотен затвор, а Биньоне получи 25 г. за престъпления срещу човечеството по други дела за убийства и репресии срещу противници на диктатурата. 85-годишният Видела не се призна за виновен и нарече делата си „справедлива война”...
На 3 март т.г. движението „Бабите от площад „Май” бе удостоено със специалната награда за мир на ЮНЕСКО.