- Маестро, приемете поздравленията на “Тема” по повод Вашата 100-годишнина! С какви чувства творец с активна гражданска позиция като Вас посреща такъв забележителен юбилей?
- Като архитект смятам, че политическите въпроси, свързани с бедността и насилието, са по-важни от архитектурата.
- Коя Ваша архитектурна творба е най-голямата Ви гордост?
- Това са онези мои творби, които не се възприемат само като архитектура, а успяват да провокират изненада и емоции като при среща с произведение на изкуството.
- Защо живеете в Рио, а не във “Вашата” Бразилия?
- Роден съм Рио, тук е моето място.
- Онова, което днес представлява столицата на страната Ви, същото ли е, за което си мечтаехте, когато я проектирахте?
- Когато беше кмет на гр. Бело Оризонте, президентът Кубичек ме помоли да направя проекта „Пампуля”. (б.пр. - архитектурен комплекс около изкуствено езеро на 8 км от центъра на града, построен през 40-те години). Моят проект изразяваше пластична свобода, която не беше виждана дотогава и нямаше нищо общо с традиционна архитектура. Останал доволен от успеха на този проект, Кубичек ме покани да участвам в изграждането на новата столица Бразилия. Аз трябваше да дам само архитектурния облик на новия град, а идейният проект бе изработен от Лусио Коста. Той придаде на Бразилия монументалността, от коя се нуждае всяка столица. По онова време Льо Корбюзие (бел. пр. - идеолог на модерната архитектура в Европа в началото на 20 век) написа поема за правия ъгъл, а аз за - вълнистата линия. Тя винаги ме е привличала и преобладава в моите проекти. В поемата си казвам:

„Не ме привлича правия ъгъл, нито правата линия,
твърда, неподвижна, дело на човека.
Това, което ме привлича, е чувствената, свободна линия,
линията, която откривам в планините на моята страна,
в реките и морските вълни, в тялото на любимата жена.
От извити линии е създадена цялата Вселена,
кръглата Вселена на Айнщайн.”

- Какво остана от града-мечта без социални контрасти, който въодушевяваше мечтателите в началото на 60-те години на миналия век?
- Трябва да продължаваме да мечтаем, да вярваме, че един ден, свободни от господстващия капитализъм, хората ще бъдат братя, както смяташе Маркс. Когато мисля за бъдещето на архитектурата, представям си жилищата по-скромни, без онзи показен лукс, който буржоазията тъй обича. А театрите, стадионите, библиотеките, музеите, културните центрове да са още по-големи и да са достъпни за всички.
- Продължавате ли да работите над нови проекти?
- Да, разбира се. Работя върху редица проекти, но сега най-много ме вълнува големият площад, включващ театър и музей, който ще се построи в гр. Авила, Испания.
- Напоследък в различни части на света се лансират гигантомански проекти – супервисоки или въртящи се кули, изкуствени острови и т.н. Как гледате на тях?
- Тази показна вълна е завладяла глобалния капитализъм, но това не ме плаши. Архитектурата се развива в служба на техническия и социалния прогрес. Когато балансът между тях се наруши, архитектурата, която е връзката между изкуството и хората в тяхното ежедневие, ще се окаже ощетена.
- Чувствате ли се разочарован от нещо?
- В този огромен свят аз се чувствам прекалено малък: всеки идва, разказва своята история и отива в небитието.
- Как ще изкоментирате прочутата фраза на Фидел Кастро: “На света останаха само двама комунисти – Оскар Ниемайер и аз”?
- Това е шега, която големият лидер на Латинска Америка каза в момент на добро настроение.
- Как приемате т.нар. “лява вълна” в Латинска Америка днес?
- Това е естественият път на развитие. Най-бедните са мнозинство и един ден те ще победят навсякъде. Левите правителства в Латинска Америка са отговор на заплахите от страна на северноамериканския империализъм, така добре представен от Буш. Чавес има пълно право да върши това, което е необходимо, за да защити венецуелския народ.
- Какво е мнението Ви за управлението на бразилския президент Лула да Силва? То “ляво” ли е?
- Много добро управление. Лула е на страната на народа, той е патриот и знае как да защитава нашия суверенитет.
- Какво мислите за изчезването на СССР и на социалистическия лагер?
- Толкова много неща дължим на народа на бившия СССР! „Към Берлин!” – това каза Сталин на своите войници и освободи човечеството от нацистите. Социалистическият лагер не е изчезнал. От него винаги ще черпим опит, за да преодоляваме социалните проблеми – и в теоретичен, и в практически аспект.
- Идвал ли сте в България? Какво знаете за страната ни?
- За съжаление никога не съм идвал в България. Винаги си спомням с голямо уважение за Георги Димитров, един от героите на световното революционно движение.
- Преживял сте много световни сътресения. Кое е предизвикало най-много ентусиазъм у Вас и кое ви е покрусило най-дълбоко?
- Може би едно от историческите събития, които предизвикаха невероятен ентусиазъм у мен, бе разгромът на Хитлер. Това нямаше да се постигне без героизма на Сталин и съветските войски.
Друго събитие, което най-много ме засегна емоционално, бе военният преврат през 1964 г. в Бразилия и последвалият дълъг и мрачен период.
- Бразилия стана нещо като “Мека” на алтерглобалистите, които редовно се събират на свои форуми в Порто Алегре. Как се отнасяте към алтерглобализма?
- Вярвам в този процес.
- А какво мислите за глобализацията?
- Трябва да държим глобализацията под такъв контрол, който да изключва нейната абсолютизация.
- Ако се налага да поберете в две думи живота си, кои ще са те?
- Солидарност и братство.


ВИЗИТКА

На 15 декември т.г. патриархът на световната модерна архитектура Оскар Ниемайер навършва 100 години. Възрастта обаче не му пречи да продължава активно да работи върху нови проекти и да мечтае за бъдещето на света. Той е роден в Рио де Жанейро в заможно семейство. Пълното му име е Оскар Ниемайер Соариш Филйу. На цял свят е известен като Ниемайер, но всъщност това е фамилията на чичото на баща му. Тъй като бащата израснал в семейството на чичо си, в знак на благодарност разширил фамилното си име с неговото.
Заедно с петте си братя и сестри Оскар прекарва детството си в дома на своя дядо по майчина линия, който е бил министър. Майката умира, докато Оскар е още дете. Баща му доживява дълбоки старини и до края на живота си обича да се любува на работата на сина си в архитектурното му студио.
Оскар започва да следва архитектура в Националната школа за изящни изкуства през 1930 г., когато в Бразилия е извършен държавен преврат, насочен към модернизиране на бразилското общество. Промените намират силен резонанс в творческите среди. За директор на Националната школа за изящни изкуства е назначен младият архитект и обществен деец Лусио Коста, чиито идеи и творчество ентусиазират младия Оскар и стават основа за голямото приятелство и плодотворното сътрудничество помежду им.
Въпреки политическите превратности в страната, които често създават проблеми на изповядващия леви убеждения Ниемайер, смелите му проекти и несъмнената дарба бързо му печелят славата на бляскав архитект и му осигуряват многобройни поръчки. Той участва и в проекти в чужбина, включително в изграждането на комплекса на ООН в Ню Йорк.
Истински разцвет за творчеството му е периодът, в който неговите мечти за градостроителство със социален ангажимент се срещат с политическия размах на Жуселиану Кубичек – първо кмет на град Бело Оризонте, после губернатор, а накрая и президент на Бразилия. Именно по време на президентския мандат на Кубичек стартира и делото на живота на Ниемайер – строителството на новата столица на Бразилия, град Бразилия. Тук той отново работи със своя приятел и съмишленик Лусио Коста. Градът е издигнат само за две години – между 1958 и 1960 г., буквално от нищото, насред пустинно плато в самото сърце на страната. Проектиран е във формата на излитаща птица (някои го виждат като самолет). Извитите под формата на дъга криле са жилищните комплекси, а основната ос, гръбнакът, са административните сгради. Сред най-прочутите творби на Ниемайер в този град-мечта е футуристичната катедрала, както и Националният конгрес с двете “чаши”, обърнати нагоре и надолу - на горната му и на долната камари. Идеята на Ниемайер, Коста и Кубичек е градът да въплъщава духа на демократичност, хуманизъм, социална равнопоставеност и справедливост. Извършеният през 1964 г. десен военен преврат прекършва започналия в страната процес на обновление и за Ниемайер настъпва мрачно десетилетие, през което той живее и работи предимно в Европа и в Северна Африка (в Алжир създава цяла школа от свои последователи в архитектурата).
През 80-те години той отново е в Бразилия и влага вдъхновението си в различни проекти. През 1984 г. дарява на родния си Рио уникалния Самбадром – комплекс за музиканти и танцьори на самба. Отдавна превърнал се в световна легенда, Ниемайер не спира да твори и до днес, често в сътрудничество с дъщеря си Ана Мария, която е художничка декораторка.