Жената, която даде плът на кристалната мечта на българите за световен успех – президентката на Бразилия и дъщеря на габровец Дилма Русеф, пристига на посещение у нас късно вечерта на 4 октомври от Брюксел след участие в среща на върха Бразилия-ЕС.
На 5 октомври официалната й програма предвижда срещи с президента Георги Първанов, с премиера Бойко Борисов, с председателката на Народното събрание Цецка Цачева, а също така и участие в българо-бразилски бизнес форум, организиран със съдействието на Българската търговско-промишлена палата. Очаква се по време на визитата да бъдат подписани два българо-бразилски документа – споразумение за икономическо сътрудничество и съвместна декларация за сътрудничество в областта на информационните технологии и комуникациите.
На 6 октомври Дилма Русеф ще посети Габрово – родния град на своя баща Петър Русев. Тя ще бъде въодушевено посрещната там от гражданите и местните власти начело с кмета Николай Сираков. Красимира Чолакова от музея на града е подготвила изложба за рода на Петър Русев.
Гостенката от Бразилия вероятно ще се срещне с живеещата в Габрово вдовица на своя първи братовчед Цветан Ковачев – Тошка Ковачева. Цветан, който вече е покойник, е син на Пия, една от двете родни сестри на Петър Русев. Другата му сестра се е казвала Вана, не се е омъжвала и е починала отдавна. Именно в нейна чест Петър Русев е кръстил и дъщеря си, която днес е президентка на Бразилия и чието пълно име е Дилма Вана Русеф.
Разклонение на фамилията има и в Канада. Там е живяла вече починалата Надежда Ковачева, която е била сестра на Цветан Ковачев и също се е падала първа братовчедка на Дилма. Дъщерята на Надежда – Даниела Христова, продължава да живее в Торонто и редовно гостува на роднини в Габрово.
Любопитното е, че като съвсем млад в Канада известно време живее като хипи и бразилският брат на Дилма – Игор Русеф. Двамата – Игор и Дилма, са родени в една и съща година, през 1947-а. Само че Игор е роден на 1 януари, а Дилма – на 14 декември. Днес той е адвокат, живее и работи в Бразилия, но предпочита дискретно да страни от прожекторите и светкавиците около издигнатата си сестра.
По линия на баба си Цана – майката на баща си, Дилма е роднина и с известните нашенски фамилии Негенцови и Корнажеви. Те са съответно потомци на сестрата и на брата на баба Цана.
Името на майка си Цана Петър Русев дава на своята по-малка дъщеря – Цана Лусия, родена през 1951 г., но починала едва 26-годишна. В Бразилия я изписвали като Zana Lucia и я наричали Жана.
Много е писано за брата на Дилма от първия брак на баща й – инженера Любен-Камен Русев, който умира в София през 2008 г. без да остави наследници и без да дочака среща на живо с бразилската си сестра. Любен-Камен никога не е виждал и общия им баща, защото Петър Русев напуска България месец преди раждането на първородния си син през 1930 г.
Майката на Любен-Камен е Евдокия Янкова, първата съпруга на Петър Русев. Семейството живеело в София, където габровецът Петър първо следвал право, а после подхванал търговия с платове. Има две версии за причините, накарали го в края на 1929 г. да остави сама бременната си съпруга и да замине за Франция. Според едната му се наложило да емигрира по политически причини, защото бил с комунистически убеждения, а тогавашният режим в България преследвал комунистите. А според другата фалирал като търговец и се налагало да бяга от кредиторите си.
Във Франция Петър Русев се подвизава сред леви интелектуалци. Твърди се, че тогава се запознава и с поетесата Елисавета Багряна, която години по-късно ще му гостува в Бразилия.
През 1944 г. Петър Русев потегля първо към Аржентина, а по-късно се установява в Бразилия, където сключва втори брак с 20 години по-младата от него и ослепително красива учителка Дилма Жане Коимбра да Силва. Тя е майка на трите му бразилски деца – Игор, Дилма Вана и Цана Лусия.
В Бразилия Петър Русев става Педру Русеф и подхваща строителен бизнес, от който се замогва достатъчно, за да осигури на семейството си спокоен живот в обширното им имение в Белу Оризонте. Именно там през 1960 г. в продължение на около месец му гостува Елисавета Багряна. Според нейните спомени имението било толкова обширно, че се обхождало за около три дни. От онзи период остават и три стихотворения на Багряна, посветени на Петър Русев (най-малко известното от тях – „Носталгична любов”, публикуваме в отделно каре – бел. ред.). От поетичните строфи лъха трепетно чувство, което очевидно е свързвало „вечната и святата” и емигранта от Габрово, също изкушен да пише стихове на младини.
В близо едночасовия разговор, който имах през 2005 г. в бразилската столица с Дилма Русеф, тогава министър на мините и енергетиката, тя сподели, че именно баща й е вдъхнал любов към книгите и към левите идеи. „Той си остана човек от левицата, макар в последните години и да не се занимаваше активно с политическа дейност. Беше много начетен. Почина от инфаркт, когато бях на 15 години,” каза ми Дилма.
Докато е жив, Петър Русев изпраща писма, подаръци и пари и на сина си Любен-Камен в София, и на майка си Цана в Габрово. След смъртта му през 1962 г. кореспонденцията с българската рода, макар и доста по-спорадична, се поддържа известно време от вдовицата му Дилма Жане. Подобни връзки обаче стават опасни след 1964 г., когато в Бразилия се установява антикомунистическа военна диктатура, а България е в тогавашния комунистически блок.
Работилият няколко мандата като български дипломат в Бразилия Румен Стоянов си спомня, че в началото на 70-те на изложба в българското посолство в бразилската столица го заговорила дискретна и много красива госпожа, която споменала, че е вдовица на български емигрант и че дъщеря и има проблеми с полицията. Това била Дилма Жане, вдовица на Петър Русеф и майка на съвсем младата по онова време Дилма, участвала в съпротивително движение срещу диктатурата.
Заради антидиктаторската си дейност Дилма прекарва в затвора три години – от 1970 до 1973 г. Подлагана е на изтезания, за които по-късно ще каже: „Мъченията ни направиха по-силни”.
Когато излиза на свобода, Дилма довършва следването си по икономика, прави докторат по теория на икономиката и финанси и се омъжва за голямата си любов и съратник от нелегалната борба Карлос Франклин Пайшао де Араужу. През 1976 г. се ражда дъщеря им Паула. Дилма се посвещава на социални проекти, а след падането на диктатурата през 1985 г. – от 1986 до 1988 г., работи като икономически секретар в общинския съвет на Порту Алегре. През 1991-1993 г. е председател на фондация за икономика и статистика в щат Рио Гранде де Сул. Пак там от 1993 до 1994 г. и от 1999 до 2002 г. е секретар по енергетиката, мините и комуникациите в щатското правителство. Целия си революционен хъс тя хвърля в реализирането на социални проекти. Местните гаучоси дълго ще я благославят за усилията й да прокара ток до бараките им. Неслучайно левият президент Луис Инасио Лула да Силва през 2003 г. прави Дилма министър на мините и енергетиката в първото си правителство, а по време на втория си мандат я издига и до държавен министър с тежестта на премиер. След което я лансира и за своя наследничка на държавния пост.
Дилма и Карлос, който е доста по-голям от нея и има още две деца от свои предишни връзки, се развеждат доста преди да започне възходът на Дилма в държавната йерархия, но остават добри приятели и до днес. Когато през 2008 г. 32-годишната им тогава дъщеря Паула се омъжва в Порто Алегре за 27-годишния Рафаел Коволо, Дилма и Карлос се явяват на венчавката под ръка. Впрочем, там е и изключително популярният президент Лула и това превръща сватбата на Паула в централно събитие за пресата в Бразилия.
Паула съпровожда майка си и на церемонията по встъпване в президентската длъжност на 1 ануари 2011 г. – дъщерята е редом до майката в откритата лимузина, която триумфално обикаля бразилската столица преди да спре пред президентския дворец.
По начало връзката между трите поколения жени в това семейство – вече 86-годишната днес, но все така хубава Дилма Жане, винаги добре организираната и целеустремена Дилма Вана и поразително приличащата едновременно и на майка си, и на баба си Паула, е много силна. Днес тя е огряна и от общата им голяма любов към най-малкия член на фамилията – родения на 9 септември 2010 г. Габриел, син на Паула и Рафаел. Той бе с майка си и с баба си в президентската ложа навръх честването на националния празник на Бразилия на 7 септември т.г. и влезе в обективите на всички световни новинарски агенции. Казват, че щастливата баба Дилма, която прекъсна предизборната си кампания миналата година, за да присъства на раждането му, сега е подредила специална стая за любимото внуче в президентската резиденция в столицата. Уви, Габриел може да й гостува само отвреме-навреме, защото по принцип живее с баща си и с майка си в доста отдалечения на юг Порто Алегре.
Начело на осмата икономика в света, както е класирана днес Бразилия, Дилма има да решава изключително мащабни и амбициозни задачи. Светът гледа към нея с огромен интерес, а сп. „Нюзуик” я сложи на корицата на септемврийския си брой като образец на жените, които побеждават. Тя силно фокусира вниманието върху себе си и покрай своята безкомпромисност към всякакви съмнения за корупция – за около 100 дни от поемането на властта уволни петима министри, заподозрени в злоупотреби. Това много високо двигна популярността й сред бразилците, но пък някои коментатори заподозряха, че може да я сполетят проблеми със засегнатия от твърдия й подход политически елит. Над Дилма обаче е разпънат един много солиден чадър – на сътрудничеството й с американския президент Барак Обама точно в сферата на прозрачността и антикорупцията. Двамата станаха инициатори на обявената съвместно по време на сесията на Общото събрание на ООН инициатива за „Отворено правителство”, подкрепена вече от 38 държави, включително и от България. Идеята е чрез модерните технологии правителствата да станат съвсем „прозрачни” за гражданите си, да са способни да откликват и на сигнали за корупция, и на новаторски идеи за подобряване на управлението.
На 20 септември Дилма бе голямата звезда на ООН, защото стана първата жена, открила сесия на Общото събрание за цялата 66-годишна история на световната организация.
Следващата й международна спирка след ООН ще е България.


..............................

Из интервю на Дилма Русеф, дадено на авторката през 2005 г.:

„В Бразилия през 70-е години обстановката беше много сложна. За нас беше голямо предизвикателство да се борим срещу военната диктатура, така че беше трудно да си партизанин. Бяхме преследвани за идеите си, арестувани, изтезавани. Сега ситуацията е променена, ние успяхме да постигнем демокрацията, за която се борихме. Имаме една стабилна държава с демократични институции, с установена система за преки избори, диктатурата е вече обърната страница. Налице е друго предизвикателство – да действаме за просперитета на народа, да победим глада, Бразилия да напредне по пътя на развитието и да намери своето място в общия оркестър на света.
От друга страна, една икономика като нашата не може да се примирява с подчинена роля в международните отношения, трябва да има пространство и възможност за развитие. За мен най-голямото предизвикателство сега е да променим жизнения статус на голяма част от бразилците - от недоимък към едно по-нормално съществуване”.

...............................

Габровският журналист Стефан Димитров популяризира най-малко известното от стихотворенията на Елисавета Багряна от „Бразилски цикъл”, посветени на Петър Русеф. Ето го:

Носталгична любов

Две сини очи
тъй учудено взряха се в мене,
сякаш тук бях долитнала
от нереална страна.
И ти цял бе тревога,
обърканост тъй откровена,
сякашбеше пред тебе
от друга планета жена.

Но аз носех дъха
на тракийските житни полета
и на зравец балкански,
какъвто ти в детството бе брал.
Ти през мене видя
приближени до себе си
- двете -
безутешната майка
и своята мъртва сестра.

Ти през мене прозърна
в далечината неясна
на родината нова
непознатият образ изгрял.
И потиснат дълбоко,
И може би вече загаснал,
в тебе нов носталгичен копнеж
като гейзер извря.

Ти изсипа пред мен
пълни кошници с най-ароматни
и най-сочни, невкусвани още
от мен плодове.
Обгради ме с тропически,
ярки цветя непознати,
с шатри палмови,
с евкалиптусове лесове.

Към средища на златотърсачи,
към ферми, паланки,
профуфучаваха в пътя ни
престари джунгли-гори.
В пъстроцветен
бразилски хамак
под кокосова сянка
ме люля –
и ми своя живот
и любов довери.

Но дойде и часът
за обратното мое отлитане.
Ти бе сякаш от облак на опиум
зашеметен.
Говори за последна, последна
любов неизпитана.
Говори – и очите ти сини
Горяха пред мен.

Аз те слушах и слушах –
и гледах нагоре всемира –
това южно и чуждо небе,
с тези чужди звезди.
Аз ти вярвах и не,
и дълбоко, дълбоко разбирах:
аз приемника бях,
адресанта, родино,
бе ти.