ХVІІІ конгрес на Световната асоциация на жените журналистки и писателки "Комуникациите и журналистиката в дигиталната ера", Сантяго де Чиле, 25-26 септември 2008 г.


Странно за европейския егоцентризъм бе да попадна в ролята на екзотично малцинство. Защото точно такива бяхме двете с германската участничка – единствените европейки (ако не броим и един испански лектор, но от мъжки пол), пристигнали в чилийската столица Сантяго за ХVІІІ конгрес на Световната асоциация на жените журналистки и писателки. Да, оказа се, че има и такава организация, зачислена като неправителствена към ООН. При това е почти на 40 години – основана е през 1969 г. в Мексико по инициатива на мексиканската колежка Глория Салас де Калдерон. И оттогава насам е развивала бурна дейност, свиквайки периодично конгреси, напоследък на всеки две години, в САЩ, Израел, Южна Корея, Канада, пак САЩ, пак Мексико, Нигерия, Франция, Тайван, Чили. В дейността на Асоциацията през годините активно са се включвали представителки на над 20 нации, но предимно от Америка и от Азия. Европейките някак все са минавали по периферията й. Затова за мен поканата да участвам в конгреса в Чили беше истинско откритие. Не на Чили – страна, която познавам и обичам отдавна, а на Световната асоциация на жените журналистки и писателки. На изключително демократичните й принципи, които дават възможност за изразяване на всякакви мнения и позиции. На високия й авторитет сред правителствата, които във всяка от досегашните страни домакини на конгреси са оказвали всестранна подкрепа за форумите. На непринудения стил на общуване и обсъждане на актуалните за професията ни проблеми.
Основният принос за тази атмосфера в Сантяго и за отличната организация на ХVІІІ конгрес на AMMPE, както е абревиатурата на Асоциацията на испански, е на досегашната председателка на АММРЕ, известната чилийска журналистка Глория Лейва и на нейните всеотдайни колежки от Колегията на журналистите на Чили. Усилията и професионалният им престиж бяха осигурили специално видеообръщение към участничките в конгреса от чилийската президентка Мичел Бачелет, присъствие и приветствие от зам.-министъра на външните работи на Чили Алберто ван Клаверен, прием за делегатките в президентския дворец “Ла Монеда”, даден от министър Франсиско Видал – държавен секретар на правителството, посещения във водещи чилийски медии и т.н.
Особено признателна съм на Мария Тереса Малуенда от Колегията на журналистите на Чили, която ми изпрати поканата за участие в конгреса, впечатлена от мои публикации за Латинска Америка и от дейността на оглавяваното от мен Сдружение на испаноговорещите журналисти в България.
Темата на конгреса бе повече от съвременна - “Комуникациите и журналистиката в дигиталната ера”. Свои виждания за предизвикателствата на интернет пред професията изразиха в специални доклади Ейми Мичъл от САЩ, Юан Инг от Китай, Хосе Луис Ориуела от Испания, Кармен Порас от Мексико, Елке Битерхоф от Германия, Дафни Сабанес от Аржентина, Нуна Хименес от Венецуела, Естер Валенсуела от Перу, Лиза Грос от САЩ, Патрисия Политсер от Чили и т.н.
Името на България се чу покрай моето 10-минутно изказване за сложностите и предизвикателствата, с които се сблъсква журналистиката у нас в интернет-епохата. Най-вълнуващият за мен отзив бе от три съвсем млади чилийски колежки, които се мъчат да удържат на натиска на големите медии със свои алтернативни сайтове и блогове. Те ме поздравиха за изказаната от мен теза, че независимостта в професията ни е само видима, след като изданията ни зависят от приходите от реклама и от интересите на собствениците. Момичетата споделиха своя горчив опит да оцеляват с изданията си напук на предпочитанията на рекламодателите към конвенционалните и “гъвкави” големи медии.
Конгресът избра за нова председателка на АММРЕ аржентинката
Нили Поведано – за разочарование на внушителната група мексикански делегатки. Те разчитаха да наложат своя кандидатка, следващият конгрес да съвпадне с 40-ия юбилей на организацията и поради тази причина да се състои пак в тяхната страна, където се е родила Асоциацията. Предпочитанията обаче натежаха към Нили Поведано, защото голямата амбиция на АММРЕ е да приобщава все нови и нови страни към по-активно участие в дейностите на организацията. А Аржентина досега не е била особено изявена в тази област. Освен това в Буенос Айрес също като в Чили управлява жена президентка – Кристина Фернандес, която няма как да не подкрепи бъдещия форум на жените журналистки и писателки.
Мексиканките бяха донякъде реванширани от организираната от АММРЕ и предизвикала голям интерес презентация на книгата на една от техните делегатки, журналистката Роса Мария Вайес – “Аз не съм първа дама”, посветена на съпругата на някогашния мексикански президент Луис Ечеверия. И презентацията, и целият конгрес протекоха в една от най-ефектните модерни сгради на Сантяго – т.нар. Телефоника, конгресен център, извисил се над града като небостъргач под формата на мобилен телефон.
Домакините се постараха да ни покажат най-проспериращото и притегателно лице на Чили. Разходиха ни из отлично и по последната дума на техниката оборудвани студиа на Националната телевизия. Забавляваха ни с фолклорни програми. Черпиха ни с чилийски кулинарни специалитети и прочути местни вина.
За позитивния облик на Чили пред света се грижи специална организация, към чилийското правителство – “Про-Чиле”, която работи в тесен синхрон и с чилийските посолства в чужбина. Хапките и чашите с вино на коктейла в “Ла Монеда” например бяха осигурени тъкмо от “Про-Чиле” под надслова “ароматите и вкусовете на Чили”.
Журналистист(к)ите обаче винаги гледат да надникнат и отвъд официалното лустро. Затова макар и в много ограниченото време извън заседанията на форума все пак успях да се потопя и в автентичната атмосфера на Сантяго, в тревогите на чилийците от поразилата пенсионните им фондове финансова криза, в емоциите на предизборната кампания за местния вот на 26 октомври. Срещнах се с част от някогашните чилийски емигранти в България, с ярки личности като Луис Корвалан, внука на Салвадор Алиенде – Гонсало Меса Алиенде, вдовицата на Виктор Хара – Джоан Хара, правозащитника Уго Гутиерес и т.н. Чух различни мнения за “чилийския модел”, за социалните му минуси, за сериозния процент, който чилийската армия продължавна да получава от медодобива – основното износно перо на страната. Видях общество, разделено на паралелни светове, всеки от които още търси своите истини. Запомних и думите на 30-годишната Ванеса Наранхо, участничка в конгреса на АММРЕ, която се опитва да прави журналистика в работническия квартал Сан Бернардо: “Решени сме да оцелеем, защото хората в тази страна имат нужда от нашия глас, имат нужда да говорим за съществуващата социална несправедливост, класова сегрегация, расизъм, мачизъм. Ако продължим да премълчаваме болките си, те ще ни погубят”.
Това също е “чилийски модел”.

* * *

ХVІІІ конгрес на Световната асоциация на жените журналистки и писателки

"Комуникациите и журналистиката в дигиталната ера: опитът на България"

Изказване на Къдринка Къдринова, председател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България, зам.-главен редактор на сп. “Тема”, автор на книгите “Под небето на Матагалпа” и “Романси в глобално кърваво”, носител на Втора награда в литературния конкурс за къс разказ на испанското издателство “ОРОЛА”:


Уважаема г-жо председател на Световната асоциация на жените журналистки и писателки,
Уважаеми колеги от Асоциацията и от Колегиума на чилийските журналисти,
Уважаеми делегати и гости,

Преди всичко искам сърдечно да благодаря на организаторите на ХVІІІ световен конгрес на жените журналистки и писателки за поканата към мен да участвам като представителка на България и за осигуряването на моето пътуване до Сантяго. За мен е голяма чест да участвам в един толкова престижен форум и да споделя опита на журналистите от моята страна в ерата на глобализацията и на вездесъщия интернет.
Веднага бих искала да кажа, че самото ми присъствие тук се дължи именно на интернет. Защото познанството ми с моята приятелка от Колегиума на чилийските журналисти Мария Тереса Малуенда, която първа ми спомена за този конгрес и положи големи усилия, за да мога да дойда, стана с разменени съобщения по електронната поща в навечерието на посещението на българския президент Георги Първанов в Чили през януари 2005 г. Тогава бях сред журналистите, които отразяваха това посещение, и още преди пътуването потърсих контакт с Колегиума на журналистите в Чили. Така попаднах на Мария Тереса, а когато пристигнах с делегацията, се запознахме, сприятелихме се и се разбрахме да си обменяме информация и да търсим възможности за журналистическо сътрудничество. И ето, днес вече имаме негов реален израз с моето участие в нашия конгрес. Иска ми се да се надявам, че това е само първа стъпка в активизирането на контактите между българската и чилийската журналистическа колегия. Нашето Сдружение на испаноговорещите журналисти в България е готово да съдейства максимално за изпълването им с нови съвместни прояви.
За мен присъствието ми тук носи и много емоционален личен заряд, тъй като се чувствам тясно свързана с Чили. В годините на моята студентска младост най-добрите ми приятели бяха чилийци – от онези, които бяха в изгнание по време на военния режим във вашата страна и бяха намерили подслон в България. Тези приятелства са живи и до днес. Те са като човешки мост между двете ни страни.
Макар географията и да ни е поставила далеч едни от други, народите ни са близки по своята дълбока чувствителност, по своите морални ценности, а и епохата на интернет и на глобализацията вече стопява всякакви разстояния. Несъмнен е и взаимният интерес към опита, натрупан от вас и от нас в периода на трансформации и преход, преживян и от Чили, и от България.
Моята родина днес е член на Европейския съюз, в чийто културен конгломерат присъства вече и нашата кирилица – азбуката, с която българските светци братята Кирил и Методий са обогатили човечеството. България може да се похвали и с един от най-високите темпове на икономически ръст в района на Източна Европа. Несъмнено имаме още доста проблеми – като корупцията, организираната престъпност, разминаването между макроикономическите показатели и ниските доходи на населението, слабия социален ангажимент на държавата. Това са и основните теми, с които се занимават българските медии. Въпреки че има още много какво да се желае по отношение на задълбочеността на публикациите и езика им, като цяло българската журналистика не заобикаля “горещите” въпроси, често ги поставя ребром и не пести критики на управляващите – все характеристики, с които обикновено се мери свободата на словото. Въпреки това обаче и в България се забелязва феноменът, който е налице и в повечето други страни по света – склонност на големите медии към манипулиране на информацията, зависимост от интересите на издатели и рекламодатели, изпълняване на PR и други пропагандни поръчки, направени от политически сили.
Под една или друга форма тези негативи вече масово присъстват и в смятаното доскоро за най-демократично пространство – интернет. Сайтовете – също като печата, радиата или телевизиите, живеят преди всичко от реклама. Което априори предполага, че съответният рекламодател или стоящите зад него било политически, било други сили предопределят и облика на съответната електронна медия. Но все пак в необятната по възможности световна мрежа все още има широк избор и на алтернативни източници на информация, и на дискусионни форуми, и на блогове с най-необичайни ракурси към действителността. Морето от информация и различни гледни точки създава видимост за пълна демократичност. Но трудно можем да говорим за нещо повече от видимост. Наличието на алтернативни мнения и оценки всъщност служи за демократичен фон, който да легитимира другото – обикновено още по-манипулативното и по-пропагандно (в сравнение с “официалните” медии) съдържание на много от сайтовете.
Мога веднага да се позова на един за съжаление негативен пример от България. Съвсем наскоро бе спрян сайт, който, прикривайки се зад допусканата в интернет анонимност, разпространяваше компрометираща и разкриваща поверителни данни информация за значими обществени фигури. Действайки на ръба на закона, авторите на този сайт практически се опитваха да влияят върху съотношението на силите в политическия елит в България. Това, разбира се, е познат и употребяван и в други страни похват.
Могат да се споменат и обратни примери – когато точно интернет се превръща в свободна трибуна на алтернативните мнения, които иначе няма къде да бъдат изказани. Такъв бе случаят с масовата реакция на повечето блогъри в Европа покрай конфликта между Грузия и Русия заради Южна Осетия. Докато големи световни медии, включително телевизии като Си Ен Ен, Фокс Нюз, Би Би Си, направо подменяха фактите, представяйки кадри от грузински ракетен обстрел на Цхинвали като кадри от руска атака по Гори, блогърската общност масово слагаше нещата по местата им, заковавайки факта, че грузинският президент Михаил Саакашвили е този, който заповядва да се атакува Южна Осетия. Именно блогърите бяха особено усърдни и в напомнянето на Европа и САЩ за случая с Косово, на фона на който всякакви обвинения срещу Русия заради подкрепата й за южноосетинските сепаратисти изглеждат абсурдни.
За съжаление и тук, в Латинска Америка, в съседна на Чили Боливия, днес сме свидетели на остри сблъсъци, които намират различно отражение в различните медии, включително в дигиталните. Впрочем, същото важи и за епизоди от близкото драматично минало на самата Чили.
Голямото обществено влияние и на сайтовете в интернет, и на “традиционните” медии изисква от нас, журналистите, огромна отговорност. Европейският опит е колегията да се придържа стриктно към свой етичен кодекс, който да санкционира всяка директна или индиректна манипулация в поднасянето на иформацията.
Иска ми се да откроя още една тенденция, характерна специално за дигиталните медии. Повечето новини в интернет вече се илюстрират с видеоклип вместо със снимка. На този подход залагат много от големите вестници, които поддържат своя уеб-страница. Така, с визулно обогатяване на фактите, те се стремят да спечелят своите читатели за електронната си версия, а съответното хартиено издание се свежда до “бутиков тираж”. Това би било похвално, ако целта бе да се добави “жива” илюстрация към описаните в придружаващия текст подробности. Реалната ситуация обаче е друга – по-голямата част от публиката предпочита само да види клипчето (което често е крайно повърхностно) и не се обременява да чете подробностите. А това е стъпка към по-нататъшното профанизиране както на медийната аудитория, така и на цялостната обществена среда, в която се очаква да рефлектира информацията, подадена по този лесносмилаем, опростен, схематичен, фрагментарен, а значи и неизбежно изопачен начин.
Позволих си само да нахвърлям някои от проблемите, пред които ни изправя ерата на интернет. Ще си позволя да маркирам и най-същественото според мен предизвикателство за нашата професия: независимо от техническите нововъведения, решаващ си остава не електронният или хартиеният носител, а човешкият фактор, носителят на ценностната система, съвестта и моралът на журналиста, които не би трябвало нито да се купуват, нито да се продават – на каквато и да е цена.
Благодаря за вниманието!







Какво правим