България е една от онези по рождение скучни страни – опустошителните земетресения и цунамита са непознати, има по някое трусче веднъж на десет години, няма наводнения, нито вихрушки, няма разрушения (а когато ги има, не е виновна природата), дъждовете валят през лятото (придружени от светкавични бури, които са същински спектакъл), водата на Черно море достига до двайсет и четири градуса (а не мижави седемнайсет като на Тихия океан по чилийските брегове), а снегът никога не се самозабравя през зимата (децата нетърпеливо го очакват, за да излязат с шейните и кънките) и не предизвиква потопи, планините достигат до три хиляди метра и всичките са достъпни (ако падне някой самолет и оцелееш, няма да е нужно да се превърнеш в човекоядец, за да се спасиш§), няма пустини, нито океани, които уж кротко те къпят§, но превръщат страната в остров. С две думи, скучна като…, добре де, на този етап вече и самички можете да си измислите някоя метафора…
България е малка и красива страна, една седма част от нашата, разположена в самото сърце на Балканския полуостров, с трудна и противоречива история на повече от хиляда и триста години, която е оставила печата си в характера на своя народ. Една страна, която разполага с всичко, за да бъде успешното копие на Рая, както се пее в националния ни химн (и в техния), но в продължение на хиляда и триста години винаги е имало нещо, което я е възпрепятствало (nihil novum sub…, както знаете), въпреки че аз не смятам, че може да бъде истински рай, защото погледнато по-внимателно, какъв рай може да е място, където няма земетресения, нито цунами, а трусчетата са веднъж на десет години, няма наводнения, нито вихрушки, нито разрушения, нито потопи, нито кордилери, нито пустини, нито океани. Въпрос на point of view, защото за всеки чилиец това би било Царството на Хадес – с Цербер и всичко останало (малко митология придавала на разказа интелектуална нотка - така разправят). Но проблемът на всеки Рай са хората, или по-скоро: хората са най-доброто доказателство, че не може да има рай, а ако може, то ще е без хора – нещо като Eden ergo non sum.
Освен това, предвид самото й географско положение, из земите на днешна България над хиляда години е преминавал кой ли не – а именно: прабългари, славяни, траки, гърци, римляни, татари, византийци, кръстоносци (тоест, европейци от всякакъв вид), турци, руснаци, германци и почти всички националности, включени в понятието „съветски хора”, което може да се долови в разнообразието от физически черти и характер на българина (и на българката). А на всичкото отгоре според самите българи държавата е участвала в Първата и Втора световни войни на страната на победените (а след Втората - за четиридесет и пет години комунистическият режим се опита да превърне традиционно земеделската страна в индустриализирана нация с рафинерии, микроелектроника, оптика, тежка промишленост и т.н. със съответната образователна система. И бяха на път да го постигнат). Днес, след демократичните промени, България се насочва повече към това, с което казват, че винаги е трябвало да се занимава – с туризъм, земеделие и високи технологии… Как да кажа, ако ме питат мен…, но нали знаете, че даже и съпругата ми…
Може би поради тези гео-политико-климатични фактори отличителните белези на българите, отразени в цял куп поговорки и пословици, се състоят в един вроден негативизъм спрямо собствените способности, потвърден от израза „българска му работа”, който означава лошо свършена работа или през пръсти (което ме кара да мисля, че българите са пристигнали в Чили преди испанците), в едно много своеобразно въжделение, отразено в „Не е важно я да съм добре, а на Вуте да му е зле” (което потвърждава предишното ми предположение) и във вечната готовност да си прекарат страхотно около една богата и обилно полята трапеза, изразяваща се в „Като работим мислим как ще почивам, като почивам …” (за пореден път nihil novum sub…, ей, забравих да питам Муертито дали разбира мъртви езици!). Тази последна особеност имаше фатални последици за нашите сънародници, понеже българинът не пие след, а преди ядене, тоест: със салатка от домати и краставици и малко краве сиренце двама българи (а и по-малко) могат да изпият един литър (и повече) ракия от четирийсет и пет (и повече) градуса без никакъв (или някакъв) проблем за един час (и по-малко), в сладки приказки и без да се отклоняват от темата, и едва тогава да преминат към обяда или вечерята (понякога). Естествено, на този етап (и преди това) чилийците вече са мъртво пияни. Към това трябва да прибавим и завидния факт, че на българите им стига една чашка ракия или вино (и по-малко), за да се сетят за фолклора си и да затанцуват и запеят своите хора и ръченици, докато не капнат от умора, на която и да е дата, през който и да е сезон или час от деня, по всякакъв повод (или без повод), а не само на националния си празник и с надеждата да се свършва по-бързо (както у други народи, чилийския в това число).
Такава беше действителността, която бе открил Карлос Жирó – нещо като театър на абсурда, където героите на Йонеско или Кафка биха били нормални хора. Действителност, която започваше и завършваше с много специални хора, готови да вгорчат собственото и на сънародниците си настроение – продавачките ти крещяха (и почти никога не те обслужваха); бюрократите бяха недосегаеми господари и разпоредници на съдбите на простосмърните; когато валеше, телефоните спираха да работят; таксиджиите трябваше да ги молиш да те качат (и съвсем случайно почти винаги бяха в обратната посока), а ако приемеха, по пътя качваха други пътници (и те разкарваха нагоре-надолу); през зимата градският транспорт се движеше без отопление (при минус десет градуса), и като за капак в сградите на Университета беше забранено да се пуши (и все още е!). Необикновеното беше, че извън работните си места, в приятелски кръг и сред познати, хората бяха изключително любезни, сдържани, обичливи, мили, сърдечни, гостоприемни, разговорливи… просто прекрасни.
Просто… по Кафка (алюзия за гореспоменатия господин).
Бродехме из планината с един мой немски приятел, фанатик на тема алпинизъм, нощта се спускаше и се озовахме пред едни малки къщурки, където група хора вечеряха на двора, попитахме ги дали можем да опънем палатките си там, те ни поканиха на вечеря, бяха професори от университета със семействата си, побъбрихме си, попяхме, потанцувахме и - дума да не става за палатки – преспахме в легла, на които дори и петзвезден хотел би завидял. На следващия ден закусихме по царски и по едно време един от господата се приближи с някакви лопати, гребла и мотики… Добре де, ще трябва да поработим малко след такова гостоприемство, казахме си, но тогава се появи хазяинът с фотоапарат в ръка, накара ни да застанем всички в работни пози, направи няколко снимки и каза: „Стига толкова работа, че може да ни хареса… хайде да си довършим закуската!” Такива са българите, когато са в своя Рай. Но на работа, било то обществена или частна, важи максимата: „Те се правят, че ми плащат, аз се правя, че им работя”.
Може би всичко това е допринесло преходът към демокрация да продължава вече над петнайсет години. Много неща са се променили и се променят, но новото поколение е изправено пред голямо предизвикателство. Обаче, и сега съвсем сериозно, основната максима на този народ е: „Приятелите на приятелите ми са и мои приятели”, нещо, което е съвсем вярно, и мога да го твърдя след повече от двайсет и пет години сред тези прекрасни хора. Солидарни хора, които винаги бяха на страната на чилийския народ (с другаря Йордан Стефанов начело - едно сурово, но добродушно старче, което заложи на съдбата на стотици мои сънародници, които намериха убежище в България), хора, които днес, когато често губят надежда в предимствата на демократичния преход, обръщат поглед отново към нашата страна с увереността, че само един генерал би оправил тяхната. Как после да не я наричаш Макондо!
А руските букви всъщност не са такива. Историческата истина е, че кирилицата са я създали Светите братя Кирил и Методий, които българите смятат за свои… и имат своето право.
Мисля, че различията между народите са не толкова етнически или расови, колкото в манталитета, тоест, в начина, по който се изправяш срещу живота (и срещу последиците от това – от живота и от изправянето срещу него). Затова германецът е прям и точен, и ако ти предложи чаша чай, ще очаква в отговор „да” или „не”. Чилиецът пък отговаря „половин чашка” или „ами добре, съвсем мъничко”, сякаш отхвърляйки отговорността на отговора; българинът пък ще каже „не се притеснявай” или „само ако и ти си сипеш”, в очакване другият да настоява, докато не стигнат до съгласие, което е било очевидно още от самото начало. И именно тук се появяват последиците от гореспоменатите различия: германецът или иска да пие чай, или не, и точка; чилиецът - също, но не иска да си го призне и се отплесва…; а българинът – него го интересува повече разговорът, отколкото чашата чай. Тези различия са от изключителна важност именно по време на разговор, защото ако не ги вземеш предвид, комуникативната логика претърпява късо съединение.
...Подготвях се за посрещането на рождения ми ден, и понеже очевидно нямаше да ни стигнат столовете, се обадих по телефона на шурея ми, за да донесе неговите сгъваеми. И точно тогава влезе моят тъст – пълно олицетворение на истинския българин: „Какво става, Мартине?”. „Ами нищо, тъкмо се обаждах на Сава, понеже ще ни трябват столове”. „Как така ще ни трябват столове… ако тук има нещо в повече, това са столове”. „Да, но ще дойдат много гости”. „Но това не означава, че няма да ни стигнат столовете!” “Ами аз си помислих, че…” „Дай да видим, колко души ще дойдат?”. „Около четиридесет, може би и повече”. „Аха…”. Видях го, че се отправи към кухнята, направи си кафенце, прочете вестника, позавъртя се, после обядвахме, поговорихме за това-онова и около четири, докато си пийваше следобедното кафенце… „Мартине, знаеш ли какво?” „Не, татко, какво?”. „Ами, мислех си и… не би било зле да се обадиш на Сава… струва ми се, че няма да ни стигнат столовете”.
Но премисляйки отново и отново, смятам, че някои неща могат да се случат единствено в България (а не единствено в Макондо) и то особено ако вземем предвид културата. Моята добра приятелка Лили Табакова поканила Бланкита в къщата си на село… през девет планини в десета. Едно селце с четири къщурки и три улички и няколко прекрасни възрожденски къщи, там, където цвете не расте нито пък овчар пасе§ и където през лятото прахта се изпича поради липсата и на най-лекия ветрец. Слънцето прижуряло отвисоко, а двете стоически чакали единствения автобус, който минавал един-единствен път дневно по тези ширини, когато изведнъж от нищото изникнало някакво същество, „нещо”, за което на прима виста трудно можело да се каже дали е мъж или жена, опаковано в нещо, което навремето било гащиризон и което навремето било синьо, а размерът не оставял и съмнение, че предишният му собственик е бил значително по-висок и дебел. „Съществото” се спряло на известно разстояние и със зле прикрита дискретност се заслушало в разговора на приятелките ми. Изведнъж се приближило… „Вие да не сте от Испания?”. Била жена на около петдесет години, с нежен глас, чиято груба красота се губела сред толкова дрехи извън всякаква мода и естетика. „Ами, тя е испанка, а аз съм българка”, отговорила Лили. И тогава тази жена, без да го усуква, направо, от раз и насред този лунно-сюрреалистичен пейзаж, където присъствието на едно магаре с увиснали уши, опашка мухоловка и романтично цвилене било единственото доказателство за съществуването на гравитацията, и съпроводена от най-доброто си декламаторско ръкомахане, издигнала до небето испански слова, кастилски думи, средиземноморско вдъхновение…

Verde que te quiero verde.
Verde viento. Verdes ramas.
El barco sobre la mar y el caballo en la montaña.

… и когато приключила с Гарсия Лорка, а приятелките ми още не се били съвзели от смаяното си удивление, продължила с Пабло Неруда:

Me gustas cuando callas porque estás como ausente,
y me oyes desde lejos, y mi voz no te toca.
Parece que los ojos se te hubieran volado
y parece que un beso te cerrara la boca…

...и докато рецитирала, правела по някое интермецо и тълкувала смисъла на поетичното послание, опитвала се да преведе по нещичко в различни варианти и после сравнявала, анализирала, обяснявала… Така си минало времето и изведнъж дошъл автобусът, а Бланка развълнувано й благодарила със сълзи на очи за тези щрихи испаноезична литература, докато Лили се перчела гордо (и се питала наум какво търси тази литературоведка сред подобни степи, и не събирала кураж да попита гласно, за да не обиди така начетената събеседничка)… „Всичко хубаво и пак да дойдете… общо четири лева и шейсет стотинки… – и им подала билетите със скромна усмивка, с пасторална учтивост – да, да, аз само продавам билети… и нали имам много време, та чета… по мъничко… Довиждане и на добър път!”
Всъщност смятам, че и чилийците са допринесли за Макондо. Щом пристигнах в София, ми предложиха да работя в осведомителна агенция, която отговаряше за разпространението на социалистическия имидж на България в чужбина: така станах езиков редактор в агенция „София Прес”. Задачата не беше никак лесна, тъй като престоят ми в Германия и следването ми по философия сериозно бяха повредили испанския ми език... от години нито пишех, нито четях на испански (но с огромно търпение едни симпатични българи успяха да ми върнат езика на Сервантес... и Сааведра). След няколко дни Нели Стоичкова - главната редакторка, ми каза, че в агенцията работи още един чилиец, „някъде из сградата, май в една друга редакция” – освен испанската имаше още осем редакции, „ще ти го представя тези дни”. След седмица тя дойде в компанията на един мъж на средна възраст, среден на ръст, слаб, с добре поддържани мустаци. Беше облечен в гащиризон, върху който личаха стърготини и петна от лепило. „Мартине, това е Раул, чилиецът, за когото ти говорих...” Разпознах го моментално, но той не ми даде време да реагирам, подаде ми ръка и с приятелска и учтива усмивка ми каза „Здравей, другарю, как си? Как върви новата работа?” Така започна един дълъг и приятен разговор в присъствието на моите колежки, които, макар че се правеха, че работят, не пропускаха и дума. Набързо ми обясни политическата ситуация на България в рамките на общата политика на страните на Източния блок и на Балканите, обясни ми ситуацията в Чили и проблемите на левицата в началото на осемдесетте, обясни ми задачите на чилийската общност в България и какво се очакваше от всеки един от нас. Каза ми, че са били осведомени за моето пристигане, и че младежите ме чакат с нетърпение. Не е като да нямаше работа, а от нея спасение няма... и добави няколко неотложни задачи... Още едно ръкуване и излезе от офиса, но преди да се сбогува с колежките ми с така характерната за него учтива усмивка, направи коментар на български, който аз естествено не разбрах. Върнах се към работата си, но чувствах, че всички ме наблюдават. След няколко минути шефката ме попита направо: „Мартине, кой е всъщност Раул?”. „Как така кой е другарят Раул? Той е член на ЦК на Партията, бивш ръководител на Чилийските профсъюзи и освен това...”. „Но..., Мартине, той тук е просто... един дърводелец..., а аз никога не съм очаквала да чуя толкова точно и изчерпателено изложение на всичко това, за което той говореше!” „Нели, не се притеснявайте – я прекъснах аз – ако някой тук е дърводелец... това несъмнено съм аз, защото el compañero Raúl е жива легенда на нашето работническо движение”. Раул Санчес и неговото семейство се завърнаха в Чили към края на осемдесетте; той беше първият демократично избран кмет от листата на левицата, и до днес е кмет на Ла Лигуа§, и в това си качество, а също и като представител на стотиците бивши чилийски емигранти в България, разговаря с Президента Първанов по време на неговото посещение в Чили през 2005 г... Той продължава да е просто “el compañero Raúl”.
Тази така специална логика и тези така противоречиви чувства сближават народите ни във времето и пространството и обясняват тази взаимна обич, която спонтанно се поражда, щом се съберат чилийци и българи. Ако не ми вярвате, прочетете това, което получих по e-mail:
„Мартине, на 3 март се събрахме в българското посолство [в Сантяго, 2006] около 55 души. Прекарахме си повече от добре и аз ги поканих у нас в събота [у Хуан Карлос]... Марио не дойде, нито Иван, нито Педро, нито Хорхе нито... И нали сме в Чили… та познаваш влиянието на отколешните ни традиции. Нито един шибан чилиец не се обади. Останах си с купеното и опечено месо. Започнах да им се обаждам и към 14.15 взех да схващам, че не мислят да дойдат… и че човек да иска да го предупредят е нещо необичайно. Чилийската логика гласи, че поканеният, след като вече ти е приел поканата, решава дали ще дойде или не (тоест, дали ще си мръдне задника ако махмурлукът му го позволява). Нещо повече, може да се самопокани отново за който ден и час му скимне – ами да, щом си го поканил, значи си заинтересован да го видиш. Добре, че у Иван [Цибулка, българина] все още има нещо европейско, и около 14.30 се обади да каже да не хвърлям повече месо на скарата. Но тъй като се намираме в Чили, нещата се оправят по чилийски – винаги има някой натрапник, който ти се изтърсва с приятелка или дори любовник… точно пет минути преди да поднесеш печеното. След още пет минути се сещам, че трябва да взема сестра си от автогарата. Ergo, още един гост. Когато се прибрах, седнах на компютъра и видях, че са се опитали да се свържат с теб по Skype, но говедата написали адреса ти като входящ. Щели са да се свържат на куково лято! А при това възложихме задачата на Мао, информационен инженер, неговата кожа. И понеже ми останаха месо и въглища за скарата, обадих се на друг приятел вчера, в неделя, и продължихме българския празник. Накрая пак капнах…, но хладилникът ми все още е пълен с вино, бира, безалкохолни, торта, десерти и… месо. Най-смешното беше, че когато отидох днес на работа, един колега ми вика: Толкова съжаляваме, че не дойде в събота за скарата у нас. Единствено теб те нямаше. No comments”.
„Здрасти, Мартине, как си? Къдринка се обажда”. „Здрасти, Къдринке, бива, а ти?” „Бомба! Дръж се… пътувам за Чили с Президента”. „Ти се дръж… Аз пътувам с Консула ми и с Външния ти министър, така че… ще те чакам в Сантяго, защото пристигаме първи!”. „Страхотно. Това улеснява нещата…”. „Какви неща, Къдринке? Не ми казвай, че си мислиш за същото, за което и аз”. „Точно за същото, Мартине,… Президентът трябва да се срещне с българските чилийци”. „Добре, Къдринке, да запретваме ръкави. Ще се обадя на Марио, на Хуан Карлос, на Мариановците, не се притеснявай. Обаче ми кажи нещо… А с тези от Протокола какво?” „С тези от моя Протокол ще се заема аз… за твоите… добре де, нали знаеш как е, Мартине!”. „Аха, да, така си и мислех… добре, така се уговаряме… Не бери грижа, като пристигнеш, всичко ще е уредено, можеш да бъдеш сигурна!”.
Къдринка пътуваше за Чили, за тази страна, която бе познала в университетските си години от нашите разкази, от сбирките в Чилийския клуб в София, от митингите за солидарност. Пътуваше за Чили, за да се срещне със старите си приятели, с едно минало, което никога не пожела да отмине, което винаги е било стремеж за бъдеще, стремеж за повторна среща.
Улиците на чилийската столица се разкриваха сред осветената нощна градска тъмнина, тъмнина, в която всичко се променя, където всичко се преобразява в отражението на живака и неона. Официалната вечеря бе приключила и президентският кортеж оставяше зад гърба си Площада на Конституцията и Двореца Ла Монеда и се насочваше на изток към кордилерата. Сантяго бе в плен на нощния поглед на една чуждестранна делегация, която иззад стъклата на автомобилите се опитваше да надникне между сенките в търсене на бохемското Сантяго. Министри, дипломати, личности от света на културата и спорта, журналисти – първото посещение на български президент и външен министър в нашата страна през кратката, но сложна история на двустранните ни отношения. Кортеж от официални коли се движеше стремглаво пред разсеяните погледи на малкото нощни птици, които преминаваха със сомнамбулен вид по улиците на сънената ни столица. Не е лесно да изминеш почти дванадесетте хиляди километра, разделящи двете ни страни, моите две родини…, нито земните, нито времевите километри. Революции с привкус на емпанади и червено вино и военни бунтове с привкус на диктатура тук и революции с привкус на демократични и дълги преходи с родилни болки – там, затрудниха още повече двустранните отношения, които при други обстоятелства можеха да бъдат лесни и трайни.
Междувременно в Чили се бяха завърнали стотина сънародници, които години наред живяха и учиха в България; междувременно аз бях устроил живота си сред кисело мляко и яйца по панагюрски; междувременно те бяха устроили своя сред лами и пингвини, а аз бях започнал да посещавам страната си, макар и от време на време. Те трябваше вече да са пристигнали в хотела и да очакват Президента; щях да ги видя след няколко мига, щях да прегърна много от тях след толкова много години… дали щях да позная всички? Дали те щяха да ме познаят?
Януари 2005 – първото посещение на български президент и външен министър в Сантяго. Малко преди това, през декември 2004, Чили вече бе назовала своя първи Почетен консул в София, млад и динамичен бизнесмен, който пое риска и заложи на бъдещето. От април 2005 година на една красива уличка в центъра на София може да се прочете: „Консулство на Република Чили” и да се види на бляскавия и светещ чилийски бронз националният герб с кондора и сърничката, с надписа си, който ни напомня, че когато враговете на свободата не се вслулшват в гласа на разума, тогага силата е оправдана, а отдалеч се вижда гордият трикольор със самотната си звезда. И се чувстваш горд, че си станал - по някакъв начин - част от тази кратка история – горд, защото е било в името на толкова много приятели и другари, които несъмнено можеха да заемат с много повече право и заслуги твоето място… Пресякох фоайето на хотела… навреме, за да чуя приветствията и дългите ръкопляскания: „Да живее България! Да живее Президентът!” И си помислих, че всеки е какъвто е – българин, чилиец или какъвто там искате, и няма друга възможност. Никой не избира родината си по произход… просто се ражда, където се е родил… това е нашата съдба и всеки може да го оцени по един или друг начин. Но не и тези хора. Не, на тези другари България бе предоставила възможността да живеят, да оцелеят, да бъдат и да се върнат, и те я превърнаха в своя втора родина, и сега бяха там, за да засвидетелстват своята благодарност. В широкия салон българските чилийци и президентската делегация вече бяха заели своите места… и от едно от тях с блясък на удовлетворение и съучастничество ме поздравяваха светлите очи на Къдринка Къдринова.