Ще се опитам да онагледя темата за взаимните влияния и преливанията на политически, икономически и социален опит между България и Латинска Америка с примера от взаимодействието България-Чили и Чили-България. Защо точно Чили? Заради особената роля, която се падна на тази страна в световната геополитика, и заради българското й ехо. Чили е възможно най-отдалечената от България латиноамериканска държава. Самите чилийци възприемат родината си като „края на света”. Но ракурсът може да бъде и обърнат. Всъщност вместо „край” Чили е „начало” поне за две ключови политически и икономически тенденции в развитието на света от втората половина на ХХ век. Едната се олицетворява от победата на лявата коалиция Народно единство в президентските избори в Чили през 1970 г. Тогава за първи път в света посредством демократични избори на власт идва президент марксист – Салвадор Алиенде, провъзгласил в програмата си, че ще води страната към социализъм по мирен път. Доста по-късно именно върху този фундамент ще стъпи прословутата „лява вълна” в Латинска Америка, издигнала чрез избори леви президенти до върховете на властта.
Другата тенденция, тръгнала пак от Чили, е точно противоположна в идеен аспект. След бруталния военен преврат срещу управлението на Алиенде и установяването на репресивна военна диктатура в страната, там буквално в лабораторни условия за първи път е приложен крайният неолиберален модел на „чикагските момчета”, плъзнал по-късно из цял свят чрез тачъризма и рейгъномиката и наложен чак до Източна Европа под псевдонима на „свободния пазар”. Струва си тези два антагонистични, но неоспорими приноса на Чили в световния политически инструментариум да се разгледат поотделно и през взаимовръзките им с България.

От Георги Димитров до Салвадор Алиенде

Победата на Салвадор Алиенде и Народното единство през 1970 г. не идва от нищото. Тя е резултат на трайно наложилата се от десетилетия по-рано традиция на обединение на левите сили в страната. Още през 30-е години на ХХ век Чили е една от трите държави в света, в които управляват коалиции с участието на комунисти и социалисти, наречени Народен фронт. Формации с такова име и съдържание идват на власт във Франция през 1936 г., в Испания пак през 1936 г. и в Чили през 1938 г. И в трите страни става дума за пряк отклик на набралата голяма популярност идея на българина Георги Димитров за обединяване на левите сили в единни фронтове в противовес срещу настъплението на фашизма. Нека не забравяме, че по онова време Димитров е не само генерален секретар на Коминтерна, но и световноизвестен морален победител в Лайпцигския процес. Робуването на днешни идеологически непоносимости, за съжаление, почти елиминира името на Димитров от българската история и политическа наука. А разработката му за единните фронтове всъщност е уникален български принос в световната политика. Тази идея и до днес е жизнена и популярна особено в Латинска Америка.
Ето един пример. През 2008 г. в перуанската столица Лима се бе събрала среща на върха ЕС-Латинска Америка. Бях в журналистическата група, която отразяваше участието във форума на тогавашния ни държавен глава Георги Първанов. Заедно с още една колежка се измъкнахме от скучната официална зала и отидохме в отдалечен от центъра университет, където се бе събрал алтернативен Социален форум на народите от Европа и Латинска Америка. Оттам тръгна масово шествие през работническите квартали до един от централните площади, на който щеше да говори Ево Моралес, президетът на Боливия. Докато групите за шествието се подреждаха по страни, една от организаторките – перуанка на около 40 години, делово се осведоми от коя страна сме ние с колежката. Щом отвърнахме, че сме от България, строгата другарка се разтопи в най-възторжената си усмивка и спонтанно реагира: „Оооо! Булгария! Хорхе Димитров!!!” После до края на шествието крачеше до нас и държеше да си говорим за единни фронтове и за Димитров.
Връщайки се към Чили, мога да дам още едно лично свидетелство – от разговорите, които имах с бившия генерален секретар на Чилийската комунистическа партия Луис Корвалан при двете ми гостувания в неговия скромен дом в Сантяго през 2005 г. и 2008 г. Първия път го заварих да пише книгата си „Комунистите и демокрацията”, която беше издадена при второто ми гостуване и той ми я подари. Тогава вече пишеше друга книга – „Комунистите и социалистите” – за невинаги леките, но дългогодишни партньорски отношения между двете най-големи леви партии в Чили. Посочи ми цял рафт книги с преводи на испански на Димитров – главно разрабоки за единния фронт. Показа ми и две от многобройните си отличия, на които много държеше – Международната награда „Георги Димитров” и орден „Георги Димитров”. Корвалан изрично подчерта: „Димитров е не просто талантлив теоретик, но и отличен практик, защото концепцията за единните фронтове се оказва изключително действена и ефективна в различни страни. Особено печеливша е и в Чили”.
Случаите с Франция и Испания през 1936 г. са широко известни. Чилийският е силно повлиян от тях и от тесните духовни и културни връзки на Чили с тези две европейски страни. Народният фронт в Чили е основан на 25 март 1936 г. В него наред със създадената през 1922 г. ЧКП влиза също сформираната през 1933 г. Социалистическа партия, както и част от Радикалната. На 25 октомври 1938 г. издигнатият от Народния фронт кандидат – радикалът Педро Агире Серда, печели президентските избори. И остава в историята като „президентът на бедните” заради социалните си реформи.
На 3 септември 1939 г. в чилийското пристанище Валпараисо акостира канадският кораб „Уинипег”. На борда му има 2200 републиканци от съсипаната от метежа на Франко и гражданската война Испания. Пътуването е организирано от чилийския консул в Мадрид – поета комунист Пабло Неруда, в сътрудничество с правителството на Народния фронт във Франция. Сродното правителство в Чили на Агире Серда приема радушно и подпомага бежанците. В това активно участва и 30-годишният тогава д-р Салвадор Алиенде, който е министър на здравеопазването.
Народният фронт не оцелява дълго и в Чили. Той се разпада през декември 1940 г. заради вътрешни дрязги, а на следващата година президентът Агире Серда умира от туберкулоза. Така приключва този най-значим дотогава опит за ляво управление в Чили, смятан за пряк предтеча на правителството на Народното единство и Алиенде.
Изграждането на леви съюзи на принципа на единния фронт и ориентацията към „мирна революция” чрез изборните урни остава трайна тенденция в чилийския политически живот. От 1952 г. до 1970 г. на всеки 6 години (колкото трае отделният президентски мандат) в изборите се състезава д-р Салвадор Алиенде, социалист и неизменен кандидат първо на обединението Фронт за народно действие (ФРАП), а после и на Народното единство. Борбата се проточва толкова, че преди изборите през 1970-та самият Алиенде се шегува: „Когато умра, на гроба ми ще пише – тук почива бъдещият президент на Чили”. Но той все пак побеждава и отваря за цялата световна левица надеждата, че мирният път към социализма също е възможен.
Анализът на опита и поуките от управлението на Народното единство в Чили, на външната намеса, на икономическите причини и геополитическата игра, довели през 1973 г. до жестокия военен преврат на генерал Аугусто Пиночет срещу правителството на Алиенде, са били и още ще бъдат предмет на много изследвания. Тук само ще подчертаем, че крахът на „чилийския експеримент” за пореден път болезнено напомни: ако политическите сили, наели се да управляват в единен фронт, не са действително единни, успехът е невъзможен.

От „чикагските момчета” през Балцерович до Дянков

Уроците от Чили’ 1973 дадоха още един важен сигнал, който можеше да бъде полезен за тогавашния соцлагер – за решаващата роля на икономиката в сблъсъка между двете съществуващи по онова време световни системи. Но той или бе недооценен от кабинетните стратези на източния блок, или просто глобалната надпревара във въоръжаването наистина не им бе оставила сили за достоен отговор.
Затова пък „другата страна” – властта на траснационалния капитал, която бе и същинският вдъхновител на преврата срещу правителството, дръзнало да национализира медната промишленост на Чили, много динамично трансформира поуките от „чилийския експеримент” в укрепване на собствения си фундамент. Така се роди дясното, неолибералното ноу-хау, тръгнало да завладява целия свят, размахвайки „чилийското икономическо чудо”. „Стерилизираното” от репресиите на Пиночет Чили бе превърнато в лаборатория за „чикагските момчета” на Милтън Фридмън, гурото на неолиберализма. Екстремалният им модел бързо бе харесан и приложен от британската министър-председателка Маргрет Тачър, а след нея и от президента на САЩ Роналд Рейгън. Така стартира доминиращата днес в САЩ и Европа неолиберална икономическа и обществена система, приета като безалтернативна и от източноевропейските страни, включително от България, след промените през 1989-а. Днес рядко се припомня, че въздиганият в култ „свободен пазар”, отъждествяван с демокрацията, всъщност бе отгледан и приложен в условията на потъпкалата свободата и демокрацията крайнодясна диктатура на Пиночет. Когато в нашата част на света така усилено се рекламираше прословутата шокова терапия на поляка Лешек Балцерович, всъщност никой гласно не призна, че рецептата е заимствана точно от пиночетовия режим. Но имаше и друго и всички го помним – практически открито по медиите се чуваха призиви, че ни „трябва един Пиночет”, който „да въведе ред”...
Е, не се случи буквално. Поне не засега. Но практически съдържанието на извършеното у нас – в Източна Европа и в България в частност – беше същото като в пиночетовско Чили. А един финансов министър – Симеон Дянков – дори ни го онагледи с прословутата „постна пица”...
Ето какво пише венесуелският изследовател Амаури Гонсалес във венесуелското издание „Ел Рехионал”: „През 1973-а се оформи онова, което можем да наречем първи предвестник на създаването на глобално правителство, показало ни ясно каква ще е програмата за спасяване на капитализма в новата криза. Накратко програмата бе следната: да се редуцира народното участие, да се даде предимство на пазара над държавата и на индивидуалното над колективното, да се технифицира политиката. Въпросните тези бяха откроени от Самюъл Хънтингтън в книгата му „Кризата на демокрациите”. Това е програма, която не е нищо друго, освен налагане на неолиберализма, налагане, което започна в Чили на Пиночет, където се приложиха монетаристичните теориии на „чикагските момчета”. Така бе дадено началото на един процес на деполитизация на социалната реалност, на разделение на икономиката от политиката, на транскултурни влияния със северноамериканска хегемония и на систематично нарушаване на най-елементарните човешки права...”
Иска ми се да се позова на още един анализатор на неолибералната офанзива – Уолдън Бело, депутат от Филипините, автор на няколко геополитически книги. В своя статия в британски в. „Гардиан” от 16 април 2013 г., оценявайки политическото наследство на Маргрет Тачър по повод кончината на бившата британска министър-председателка, авторът припомня нейно изявление от 1999-а – че критиците на Пиночет го мразели заради неговия „успех” в икономическото преобразяване на Чили между 1973 и 1990 г. Уолдън Бело обаче привежда факта, че след намесата на „чикагските момчета” БВП на Чили през 1974-1975 г. пада с 12%, а през 1982-1983 г. и с още 15%. Между 1974 и 1989 г. растежът в Чили всъщност е едва 2,6%, докато от 1951 до 1971 е бил 4%. Реформите рязко покачват неравенството в страната. В края на режима на Пиночет 40% от населението на Чили или 5,2 милиона от общо 13-те милиона жители на страната се определят като бедни. Уолдън Бело обобщава: „Неолибералната политика на Пиночет получи етикета „структурни реформи”... Популяризирането на подхода вървеше под дежурното „Няма алтернатива”. С двигатели като Тачър и американския президент Роналд Рейгън, като Световната банка и МВФ заедно с техните чиновници, структурните реформи – или Вашингтонския консенсус – обхванаха цялото световно развитие...”
Авторът на статията напомня, че алтернатива все пак се появи – в Латинска Америка, където много страни след 2000 г. избраха различен, социален път на развитие. Бело цитира заглавието на книгата на латиноамериканския кореспондент на „Файненшъл Таймс” Хал Вейцман: „Латинският урок: Южна Америка спря да слуша САЩ и започна да просперира”. Днес виждаме същия модел, макар и силно атакуван от неолибералната контраофанзива на латиноамерикански терен, да се опитва да пробива и в Европа – близо до него са „антисистемни” партии като гръцката „Сириза” или испанската „Подемос”.

От Алберто Корвалан до Камила Вайехо

Що се отнася до Чили и България, двете страни зреят с различна бързина за сегашните динамични процеси в своите региони, но са подвластни на сходно разочарование от „лицемерната система”.
В този смисъл не бива да пропускаме ролята на един много съществен момент от българо-чилийските взаимодействия през годините – чилийската емиграция у нас по време на диктатурата на Пиночет. В България са учили и работили общо около 600 чилийци. Това са хора, избягали от военния режим в Чили, защото животът им е бил застрашен – ярки личности с изградени политически позиции, интелектуалци и хора на изкуството с изострена чувствителност, силни характери с идеалистични принципи.
Не винаги сблъсъкът им с българския „зрял социализъм” е безболезнен, но всички те остават дълбоко признателни за подкрепата, която получават у нас, за възможността да учат, за общежитията и стипендиите и т.н.
Отечественият фронт учредява Комитет за солидарност с народа на Чили, а в София е открит Чилийски клуб – един ОФ клуб недалеч от Института за чуждестранни студенти. Клубът се превръща в средище на всички латиноамерикански студенти, които се събират да отбелязват заедно годишнини и празници. Идват и много българи, също главно студенти, които там за първи път се докосват до живия революционен пулс на Латинска Америка – нещо много по-истинско от скучните доклади за международното положение по комсомолските събрания.
Един от най-драматичните епизоди от чилийската емиграция в България е смъртта през 1975 г. на Алберто Корвалан, 28-годишния син на лидера на Чилийската компартия Луис Корвалан, който по онова време е в чилийски затвор. Алберто пристига у нас в края на 1974 г. след тежки изтезания на превърнатия в концлагер Национален стадион в Сантяго и след месеци затворничество в концлагера Чакабуко. По съвет на баща си започва да специализира у нас агрономство. В ЦК на БКП му предлагат като на син на генералния секретар на ЧКП да го настанят в дипломатически апартамент. Той отказва и отива да живее в общежитие в Студентския град, като редови аспирант. На 26 октомври 1975 г. умира от инсулт, за който се смята, че е резултат от мъченията с ток на Националния стадион.
7 български младежи изпращат телеграма до ЦК на БКП с предложение да заминат като заложници при Пиночет на мястото на Луис Корвалан, за да може той дойде у нас и да се прости със сина си. Тази телеграма обаче така и не е разгласена – в ЦК се притесняват от спонтанния порив, разказва днес тогавашният завеждащ сектор “Латинска Америка” в ЦК на БКП Стилиян Бурханларски.
Още повече притеснения предизвиква самото погребение на Алберто. Ковчегът е изложен за поклонение в Младежкия дом “Лиляна Димитрова” и пред него се струпва гигантска “опашка” от млади хора, която се извива чак до Софийския университет. От провинцията прииждат автобуси и в един момент Борис Велчев, член на тогавашното ръководство на БКП, нарежда поклонението да се преустанови. Властите са стреснати от стълпотворението и се боят от неизбежното сравнение между Алберто и децата на тогавашните ни „големци”...
Година след смъртта на Алберто, през 1976 г., от затвора в Чили е освободен баща му – Луис Корвалан. Той е разменен за съветския дисидент Владимир Буковски. Това не се разгласява в бившия соцлагер. Освобождението е представено като “победа на международната солидарност”. Пиночет обаче също тръби за своя победа – доказал е, че и в съветския блок има политзатворници. Никой не пита самия Корвалан иска ли да го разменят. Решението е взето от КПСС и от ръководството на ЧКП в емиграция.
Първата страна, която бащата на Алберто посети след СССР, бе България. Той пожела гробът на сина му да остане у нас, защото народът ни го е дарил с обич. През 1990 г. тленните останки на Алберто все пак бяха пренесени в Сантяго. По онова време софийският кмет Янчулев премахна издигнатия на булевард “Алиенде” в “Младост” бюст на Салвадор Алиенде, а булевардът преименува на “Андрей Сахаров”.
От години вече български инициативен комитет води преписки със Столична община за възстановяване на паметника на Алиенде.
През 2005 г. тогавашният президент Георги Първанов бе на посещение в Сантяго и за среща с него от цяло Чили се стекоха над 100 „български чилийци”. Пяха, просълзени, български песни, рецитираха свои стихове за България... А през 2011 г. държавата ни закри посолството си в Чили заради „икономии”... „Българските чилийци” веднага сформираха във Фейсбук група „Българско посолство в Чили”...
Наскоро у нас бе 24-годишният Раймонд Гутиерес – син на българка и някогашен чилийски емигрант у нас. Раймонд следва история в Чилийския университет и пристигна да събира материали за дипломната си работа, посветена на чилийската емиграция в България. Момчето е участвало в масовите ученически и студентски демонстрации в Чили през 2006 и 2011 г. Тогава цялото общество подкрепя младежите. Те протестират за по-достойно и достъпно образование, а значи и срещу неолиберализма, който прави учението и напредъка недостъпни за бедните. Онези протести излъчват студентската водачка Камила Вайехо, която сега е депутатка. Усилията на Камила, на други леви депутати и на президентката социалистка Мишел Бачелет доведоха до приемане на нов, много по-демократичен закон за образованието.
Раймонд Гутиерес бе доста изненадан, когато точно по времето на престоя му в България у нас започна оживеният дебат за държавното финансиране на частните училища. „Тръгнали сте натам, откъдето Чили вече се връща!” – предупреди момчето. Дифузията явно продължава...