“Така ми се иска да седна пак с моите български приятели на една сладка приказка с ракийка и хубава салата с български чушки...” Признанието плисва цяла река от любов и носталгия и след малко тя ахá да рукне от панорамния етаж на “Телефоника”, най-високата сграда в чилийската столица Сантяго, връз вълшебната гледка към лъскавия център долу и към обградилите града Анди. “В София Витоша ми приличаше точно на Андите край Сантяго, само мащабите бяха по-малки...” Спомените преливат от сърцето на чилийския писател Еулохио Суарес, един от около 600-те чилийски емигранти, намерили приют и обич в България след кървавия военен преврат в Чили на 11 септември 1973 г. и по време на последвалата 17-годишна диктатура на ген. Аугусто Пиночет.
Превратът сварва Еулохио като журналист в радио “Магаянес” – онова, което успява да излъчи последните думи на президента социалист Салвадор Алиенде преди гибелта му в бомбардирания от военните президентски дворец “Ла Монеда”. Радиото също е бомбардирано. Работилите в него са на мушката на развихрилия се из цяло Чили лов на хора. Около 30 000 са жертвите на военните в пръвите седмици след преврата. След острата реакция по цял свят срещу терора на военната хунта започва по-прикритата репресия – драмата на “безследно изчезналите”. Между 3000 и 5000 души са отвлечени и тайно избити. Захвърлени в изоставени мини или пуснати от хеликоптери в океана.
Всеки привърженик на сваленото правителство на Народното единство може да е следващият. Затова близо един милион чилийци избират съдбата на емигранта. Чуждите посолства в Сантяго се препълват от хора, които търсят спасение от смъртта. Българското – също.
Въпреки че заедно с останалите тогавашни соцстрани България скъсва дипломатическите отношения с Чили в знак на протест срещу преврата и терора, в посолството ни в Сантяго остават двама българи, които да поддържат сградата и да се грижат за техническите въпроси около нея. Формално, съгласно съществуваща спогодба, дипломатическият имот минава под австрийско знаме. Близо половин година там се крият 17 чилийци, преследвани от хунтата. Сред тях е и Еулохио.
“Няма да забравя

достойните българи Райков и Байнов,

които правеха всичко, за да сме добре в българското посолство. Месеци наред те ни издържаха със свои лични средства,” разказва Еулохио.
Чилийският доктор Иван Инсунса с риск за живота си минава да наглежда доброволните затворници и да се грижи за здравето им. При едно от излизанията от посолството той е убит от войниците отвън пред очите на хората, на които помагал.
Сред приютените в българската легация е и синдикалният лидер Раул Санчес, който по-късно години наред ще живее в България заедно с жена си и с петте си деца и ще работи като дърводелец в София-прес. После, след падането на Пиночет и след завръщането на семейството в Чили, Раул Санчес става кмет на град Ла Лигуа. Днес на същия кметски пост е големият му син.
Еулохио пристига в София с първата група чилийски емигранти в началота на 1974 г. Научава български, обиква страната ни и й посвещава книгата си “Зелената роза”.
Бегълците от Чили срещат на всяка крачка у нас искрено съчувствие и симпатия. Официално за тях се грижи създаденият към ОФ Комитет за солидарност с чилийския народ. Предоставен им е и един ОФ клуб близо до Института за чуждестранни студенти, който става известен като Чилийския клуб и се превръща в притегателен център и за останалите латиноамерикански студенти, и за много българи. Там се пеят чилийски и латиноамерикански песни, водят се разпалени спорове за мирни и въоръжени пътища на съпротивата срещу диктатурите, усеща се живият пулс на една тепърва откривана от България “магическа реалност”.
Факт, че всеки българин по онова време много добре знае какво става в Чили, защо толкова чилийци са избягали чак у нас и е готов да помага с каквото може. Мариана Дайслер, която пристига в България едва 12-годишна заедно със семейството си, и до днес си спомня за

“българските баби” и техните “компоти и лютеници”.

Мариана завършва журналистика в България и днес работи за чилийското министерство на културата. Тя е дъщеря на известния чилийски художник Гийермо Дайслер, уви, вече покойник, който години наред живя и твори в Пловдив. В България Мариана сключва брак със сънародника си Хуан Карлос Гаете, който завършва аспирантура по психология в Софийския университет. Тук са родени и двете им деца.
А и не само те. Десетки са чилийчетата, дошли на бял свят у нас, които и днес, вече пораснали и живеещи в демократично Чили, продължават да тъгуват за своята “истинска родина” България. Същото е и с малко по-големите от тях – пристигнали навремето като деца с родителите си, израснали у нас, научили перфектен български, сляли се с нашата култура и после, след завръщането в Чили, останали “разкрачени” между спомени и настояще.
Като Владимир Моралес –

момчето, което просълзи българския президент

Георги Първанов и цялата му делегация със свои стихове на български, посветени на България. Владимир изрицитира стихотворението си на уникалната среща на Първанов с някогашни чилийски емигранти, състояла се в хотел “Мариот” в Сантяго в късната вечер на 10 януари 2005 г. – по време на първото официално посещение на български държавен глава в Чили. Близо сто души пристигнаха тогава от цяло Чили, специално за да благодарят на България за обичта, с която ги е дарила в трудно за тях време и за да изразят желанието си днес да помагат с каквото могат двете ни страни да си сътрудничат и да се сближават. Бе вечер на радост през сълзи, на много спомени, но и на взаимно преоткриване, на ново сближаване – защото макар Сантяго да е може би най-далечната от София самолетна дестинация, Чили всъщност ни е много близко, именно по това, най-късото трасе на човешките емоции.
В годините на социализма страната ни дава образование на хиляди студенти от Азия, Африка, Латинска Америка. Тяхната топла връзка с България също е ценен капитал, неоправдано забравен от години. Но чилийският случай е съвсем специален. Никой преследван и покрусен не забравя подадената му ръка. Подкрепата на България, която в онези времена бе и държавна политика, е обвързало тези хора завинаги със страната ни и ни е създала едно уникално лоби в днешно Чили, “на края на света”.
Най-здравата му спойка са

многобройните смесени бракове.

Всяка от историите на българите и българките, тръгнали след своите чилийски любими, става за филм. Това най-добре го знае може би най-известният българин в Чили – режисьорът Иван Цибулка, син на големия композитор на филмова музика Кирил Цибулка.
Иван е завършил кино в някогашната ГДР и именно тогава, по време на следването, се влюбва в колежката си – чилийската емигрантка Лили. Женят се и се пренасят в България, където е родена дъщеря им Майтия Милена. През 1987 г., когато в Чили на власт още е Пиночет, Лили вижда в чилийски вестник списък на изгнаници, на които е разрешено да се върнат. И семейството поема към родината й.
“Още като тръгвахме, бяхме с едно на ум, че може да ни “изчезнат безследно” веднага след кацането, на самото летище в Сантяго. Бяхме слушали за какви ли не страхотии и терор”, спомня си днес Иван. Предпазливо и внимателно той и жена му успяват да намерят своята творческа ниша встрани от зоркия поглед на пиночетовата полиция. С много талант и упоритост те се налагат като добри кинопрофесионалисти и дочакват падането на диктатурата през 1990-та.
И двамата днес са уважавани преподаватели по кино в два от най-престижните чилийски университети. Иван е и режисьор на популярен образователен канал към чилийския Държавен съвет за телевизия, прави и документална поредица също с образователна цел, която го е прославила из цяло Чили. Покрай работата си постоянно пътува – и из страната, и из цяла Латинска Америка, и чак до Нова Зеландия.
Иван приема като голямо признание за качествата му на професионалист факта, че му възлагат да направи един от филмите в престижната кинопоредица “Големите чилийци”. Неговият се нарича “Падре Уртадо” и е посветен на много обичания в Чили свещеник Алберто Уртадо, помагал на бедните.
Последната засега филмова творба на Лили пък е за Делия дел Карил – втората жена на чилийския нобелист Пабло Неруда, на която той дължи много от успехите си като поет.
Иван и Лили са пълни с идеи за проекти, с които да популяризират и българската култура в Чили. И все се надяват да събудят интереса било на българското министерство на културата, било на БНТ...
Камелия Емилова-Рамсис също като Иван попада в Чили

по пътеките на любовта.

След падането на диктатурата в Чили тръгва натам заедно със съпруга си, живелия у нас в емиграция архитект Орасио Рамсис, и с двете им деца. Днес Камелия е мениджър в много влиятелната Чилийско-китайска търговска камара и час по час отскача с официални чилийски делегации до Китай. Чили и Китай по начало имат изключително активни търговско-икономически отношения и партньорството им по линия на Азиатско-Тихоокеанското сътрудничество е много плодотворно. Офисите на Камарата са на две минути ходене от президентския дворец “Ла Монеда”, а кабинетът на Камелия гледа към едно от най-представителните “лица” на Сантяго – пешеходната улица “Аумада”.
Близка приятелка й е фурията Мирослава Петрова, чийто дом и сърце винаги са отворени за всеки българин, минал през Сантяго. Мира е завършила испанска филология в Москва, а любовта на живота си среща в някогашното АОНСУ. Там учи историкът Хуан Карлос Гутиерес, емигрирал от Чили през 1983 г. – в разгара на т.нар. Дни на протеста, които се надигат срещу диктатурата. Активното му участие в демонстрациите го излага на риск и той бяга от страната. Първо в Испания, а после в България. Където среща Мира. Двамата имат дъщеря и син, родени у нас. Поемат към Чили през кризисната за българския преход 1997-ма. Намират си добра работа в Сантяго, имат дом с градина (и заек!) в хубав квартал и най-обичат да събират “българските чилийци”

на “българо-чилийска скара” в двора.

У тях се говори на български, четат се български книги, а децата – Ара и Ремо, знаят и много български песни. Именно те заедно с майка си пяха и на Първанов преди три години, по време на президентската среща с “нашите” чилийци.
С присъщата й неудържимост Мира се включва и във всички инициативи на българското посолство в Сантяго. Една от последните засега бе българският щанд на поредното издание на традиционния благотворителен базар “Солидарност без граници”, организиран от Асоциацията на съпругите на чуждите дипломати. Заедно със Силва Йотова, съпругата на българския посланик в Сантяго Валери Йотов, и с други живеещи в Сантяго българки Мира първо подготвя и опакова изложените на 6-метровия щанд сувенири, българска козметика и парфюмерия, икони, CD-та с наша музика и т.н. А после, докарана в българска носия (на 30-градусовата лятна жега от Южното полукълбо), вдъхновено рекламра и продава 100-те бурканчета българско кисело мляко, заквасени и подготвени предварително от Силва Йотова.
Посолството ни в Сантяго активно работи и с българите в Чили, и с “българските чилийци”. Искрено приятелство свързва

посланическото семейство Йотови

с тях. Много присърце е взел посланик Йотов и придвижването на молбите за българско гражданство на деца от смесени бракове. Този въпрос е бил поставен и по време на посещението в Чили на българската делегация начело със социалната министърка Емилия Масларова в началото на октомври. Обсъждани са били и проблемите с признаването в Чили на дипломи, издавани на чилийски емигранти най-вече от бившото АОНСУ. Решението се очаква от българската страна. Посещението завърши с подписването на меморандуми за сътрудничество в областта на туризма и на социалната политика.
Сътрудничеството между Чили и България има много посоки, в които може да се развива – още повече, че единствено Чили и Мексико имат споразумения за свободна търговия и за асоцииране с ЕС. Чили има огромен потенциал за износ на мед, вино, сьомга, морски продекти, телешко месо, дървен материал и т.н. България е атрактивна за Чили като износителка на стругове, касови апарати, козметични и химически продукти, пластмаси и т.н.
Чилийският интерес към България се усеща и в активността на почетното консулство на Чили у нас, оглавявано от бизнесмена Георги Крумов. “Сърцето” на консулството е Андрес Сааведра – някогашен чилийски емигрант, пуснал корени в България. “С образа на онези деца, които бяхме” – така се казва книгата му със спомени за емигрантските времена (а Андрес е живял и в ГДР), която той издаде на испански. Сега търси възможности книгата да излезе и на български.
Герой в нея е и приятелят му Карлос Жиро, който през 1974-та, едва 17-годишен, е сред първите чилийци, пристигнали в България след преврата. Карлос завършва психология у нас и малко преди падането на Пиночет се връща в Чили. Остава там 20 години, но така и не успява да си намери подходящото място. Сменя местоработи и градове без да се почувства “свой сред свои”. Докато най-накрая, преди вече над година и половина, за пореден път останал без работа, се свързва чрез интернет със свои стари български приятели – и те го викат веднага да идва при тях. Пристига, с много усилия и препускане по лабиринтите а българската бюрокрация успява да си уреди документите и започва работа във фирмата на своите приятели. Днес при него е и половинката му Каролина, а Карлос се тюхка на отличен български: “Къде ми е бил акълът, та да си тръгна от България! Тук е страната на чудесата! Приятелите никога не те забравят!”

* * *

Булевард “Алиенде”

През 1980 г. в София е открит паметник на загиналия при преврата на 11 септември 1973 г. президент на Чили Салвадор Алиенде. Паметникът се издига на булевард в “Младост”, който също носи името на Алиенде. През 1991 г. паметникът е демонтиран, а булевардът е преименуван на “Андрей Сахаров”.
По повод 100-годишнината от рождението на Алиенде, която бе отбелязана през 2008-ма, и 35-годишнината от гибелта му инициативен комитет от български творци, сред които Любомир Левчев, Светлин Русев, Георги Константинов, Виктор Самуилов, Ивайло Диманов, Велислава Дърева и т.н. внесе в Столичния общински съвет подписка с настояване в София отново да има булевард или улица на името на Салвадор Алиенде, останал в световната история като образец за честен и почтен политик.
Ето как един от внуците му – синът на сенаторката Исабел Алиенде (да не се бърка с писателката със същото име, която не е дъщеря, а племенничка на загиналия президент) Гонсало Меса Алиенде, припомни пред “Тема” кой е дядо му: “Алиенде бе убеден привърженик на мирния и демократичен път на социалните промени. И сега виждаме как в цяла Латинска Америка протичат именно такива процеси. Алиенде беше изпреварил времето си. Той ни завеща примера си – политик, отдал 40 години от живота си на борбата за добруването на народа, без да мисли за себе си. Драстичен е контрастът с индивидуалистично общество като нашето, където мнозинството от хората са изолирани от решаване на съдбата си и всичко е в ръцете на една технократична върхушка, въобразила си, че знае всички решения и повела ни към провал. Много бих искал да участвам в промяната на модела, в превръщането на Чили в една по-добра страна”.