Събрали сме се да си спомним за две големи имена от онази светла и всесилна общност на духа, която бихме могли да наречем “Поети без граници” – Никола Вапцаров и Виктор Хара. Творчеството и съдбите им са близки, макар и разделени от три десетилетия време и от хиляди километри разстояние. Днес те се срещат с нас тук, край паметника на друг колос на революционния поетичен устрем – Христо Ботев. Няма нищо случайно. И срещата не е само символична. Две събития, свързани с Вапцаров и с Виктор, си съседставт по дати. На 7 декември се навършват 100 години от рождението на големия български поет антифашист. А на 5 декември, днес, цял Сантяго е излязъл да изпрати с милионно шествие любимия певец на Чили.
Днес там, “на другия край на земята”, препогребват незабравимия Виктор Хара, убит от чилийската военна хунта на 15 септември 1973 г. в превърнатия в концлагер стадион “Чили”. Стадионът сега вече носи името “Виктор Хара”. В рамките на дългото съдебно дело, което води вдовицата на Виктор – Джоан Хара, опитвайки се да осъди убийците му, през юни т.г. по съдебно решение бяха ексхумирани останките на певеца. Въпреки протеста на семейството му (Джоан и дъщерите им Аманда и Мануела), съдът сметна, че е необходима експертиза, която да докаже дали наистина Виктор е умрял от насилствена смърт. Експертизата го доказа – установи фрактурите на разбитите от приклади кости и броя на куршумите, с които е застрелян. “Над 30” според съда, а според погребвалата го след убийството вдовицата – 44. После съдът върна останките на семейството.
Ръководената от Джоан Хара Фондация “Виктор Хара” реши в дните 3 и 4 декември да даде възможност на всички да се сбогуват с Виктор в сградата на Фондацията на пл. “Бразилия” в Сантяго, а на 5 декември той да бъде тържествено погребан на Централните гробища на Сантяго.
Разтърсващи са паралелите и аналогиите между съдбите на Виктор Хара и Никола Вапцаров – и приживе, като творци, произлезли от самите недра на народите си и вплели римите си в техните неволи и надежди; и в драматичната гибел, превърнала и двамата в символи; та чак до този отказан покой на костите им и отвъд физическата смърт...
За чилийците Хара е онова, което е за нас Вапцаров – слял ведно живот, дело и творчество поет антифашист, олицетворил сблъсъка на мечтата за “бялата пролет” и любовта към живота със зловещата машина на репресията. Днес “неудобният” Вапцаров крайно предпазливо се изучава в училищата, но стиховете му продлъжават да разбуждат душите, способни да чуят посланията им. Също като песните на Виктор.
Събратя по хуманно поетическо вдъхновение и по трагична участ, и Хара, и Вапцаров са неделима част от световния Пантеон на поетите-символи, чиито “песни все ще се четат” и пеят. Ако бяха живели в едно време, щяха да са от едно поколение. Вапцаров е убит преди да достигне христовата възраст, а Виктор – две седмици преди да навърши 40. Били са в разцвета на творческите си и човешките си сили, влюбени в живота и в идеята да го направят по-справедлив и човечен. Но полетът на духа им е бил прекършен от брутално държавно насилие и фашистки терор. Който обаче са оказва безсилен пред творбите им, пред личното им мъжество, пред нетленната им дарба да увличат след проникновените си слова и идеи все нови и нови поколения.
В дългата редица на убити, но безсмъртни “Поети без граници” са и Гео Милев, и Христо Ясенов, и Сергей Румянцев, и още много други – и у нас, и по света. Нека продължим многоточието на тяхното слово с още песни и стихове, с още мечти и любов, с още дързост и устрем. И да докажем, че във всички епохи хората на духа винаги са по-силни от генералите.