Преди 50 години – на 26 октомври 1975 г., инфаркт покосява 28-годишния чилиец Луис Алберто Корвалан Кастийо. Той умира в София, малко повече от година след като с усилията на Комисията по правата на човека в ООН е освободен заедно с други затворници от зловещия концлагер на чилийската хунта в Чакабуко, в пустинята Атакама. А преди това, непосредствено след извършения на 11 септември 1973 г. военен преврат срещу правителството на лявото обединение „Народно единство“, начело със загиналия на поста си президент-социалист Салвадор Алиенде, Алберто е арестуван и месеци наред подлаган на зверски изтезания в превърнатия от хунтата в затвор Национален стадион в Сантяго. Само защото е син на генералния секретар на Чилийската комунистическа партия, сенатора Луис Корвалан – междувременно също арестуван... Тези съсипали здравето на младежа мъчения са и причината за ранната му смърт на българска земя...
Затворничка на стадиона е и съпругата на Алберто – Рут Вускович. И тя дъщеря на издирван от хунтата „опасен елемент“ – министъра на икономиката от правителството на „Народното единство“ Педро Вускович, успял след преврата да получи убежище в посолството на Мексико. 8-месечният син на Алберто и Рут остава да плаче сам в креватчето си, когато отвеждат майка му, и е прибран от съседите, докато успеят да го предадат на баба му, всеотдайната майка на Алберто и трите му сестри, неделимата половинка на дон Лучо – Лили Кастийо...
Рут е освободена преди Алберто. Тя остава около четири месеца първо на стадиона, после в женски затвор, докато Викариатът на солидарността (важна структура към католическата църква, помагала много на преследваните от хунтата) успява да постигне пускането ѝ на свобода. Тя също като баща си се укрива в посолството на Мексико. Майка ѝ вече е успяла да емигрира в тази страна. Едва след още два месеца, през февруари 1974 г., Рут получава разрешение да напусне Чили и също да замине за Мексико. Непосредствено преди пътуването ѝ довеждат малкия Диегито, за да тръгнат заедно. Детето отначало не я познава след дългата принудителна раздяла... След още три месеца най-после и Педро Вускович успява да стигне до Мексико.
Когато Алберто Корвалан излиза от Чакабуко през юли 1974-та, отива да се види с баща си, който е в затвора „Ритоке“. Луис Корвалан съветва сина си да прибере семейството си от Мексико и да заминават да учат в България. Алберто е инженер-агроном, и посещавалият страната ни дон Лучо е убеден, че успехите на българското селско стопанство ще му дадат много полезен опит при една специализация.
Така Алберто, Рут и Диегито пристигат в София в ранната есен на 1974-та. Предлагат им ВИП-апартамент, все пак Алберто е син на генералния секретар на ЧКП, по онова време най-прочутия затворник на чилийската хунта. Но те отказват и отиват да живеят в общежитията в студентския град „Христо Ботев“, наравно с всички останали чилийски емигранти у нас.
Здравето на Алберто е силно увредено, той трябва много да се щади, да не полага никакви физически усилия. Но той не спира да обикаля из България, а и по света, за да участва в многобройни прояви на солидарност с чилийския народ. Дава показания и пред заседавалата в Мексико през февруари 1975 г. Трета сесия на Международната комисия за разследване на престъпленията на чилийската военна хунта. Работи и над книгата си „Пиша за надеждата и болката на моите братя“, останала недовършена и отпечатана вече след смъртта му. На български я публикува издателството „Народна младеж“, а на испански – „София прес“. Години по-късно, вече след падането на диктатурата на Пиночет, книгата излиза и в Чили под заглавието „Живях, за да го разкажа“.
Въпреки лекарските предупреждения, Алберто Корвалан участва и в бригади за солидарност с Чили. Има запазени в архива на БНТ кадри от 1974-1975 г. на известния режисьор Юри Жиров, днес, уви, също покойник, а по онова време почти връстник на Алберто, заснел младия чилиец да размахва усърдно търнокоп по време на бригада за засаждане на дръвчета край Кремиковци заедно с други чилийци и още много възпитаници на Института за чуждестранни студенти в София...
Вестта за смъртта на Алберто бе шок и покруса за цяла България. Това винаги усмихнато, дружелюбно и много скромно момче беше искрено обичано навсякъде у нас, както и останалите чилийски емигранти, защото всички знаеха какво става в родината им и ги приемаха много сърцато. Разбира се, Алберто беше особено известен покрай разгърналата се международна кампания с искане за освобождаването на баща му – Луис Корвалан.
Големият съветски кинодокументалист Роман Кармен специално пристига в България, за да интервюира Алберто за своя филм „Сърцето на Корвалан“. Идеята на Кармен е да разкрие личността на дон Лучо чрез преминаващи през целия филм включвания на Алберто, който разказва за баща си и за живота на семейството им, неразривно свързан с ЧКП. Само че насред снимките Алберто умира. И тогава Кармен, който е преминал с камерата и през Испанската гражданска война, и през Великата отечествена, и през Виетнамската, казва, че през дългия си живот е преживял с дълбока болка смъртта на много хора, но никога не е бил толкова разтърсен, колкото от смъртта на това чилийско момче...
Гледала съм навремето много пъти оригиналната версия на „Сърцето на Корвалан“ на руски. Но сега не можах да я намеря през „Гугъл“. Намерих само испаноезичната – „El corazón de Corvalán“, съхранена от семейство Корвалан, създало и блог със същото наименование.
Пускам тук линк към този филм. Той започва с кадри с Алберто, заснет да бърза из софийските улици. Включени са и интервютата с него, с изразителната мимика на лицето му в едър план, с автентичния му глас на испански...
Има и кадри от поклонението и погребението на Алберто в София. Това е нещо наистина уникално. Хиляди и хиляди хора, стичащи се с автобуси от цялата страна. Огромна, невиждана опашка за сбогуване с младия чилиец, чийто саркофаг бе изложен в тогавашния младежки дом „Лиляна Димитрова“, днес дом на културата „Средец“.
Опашката, на която и аз стоях с часове, се извиваше още от Софийския университет, през градинката зад Народната библиотека, точеше се по улиците и продължаваше в парка „Владимир Заимов” преди да стигне до младежкия дом, а хората все прииждаха и прииждаха... Набъбващото човешко море очевидно притесни тогавашните власти и предвиденото след поклонението траурно шествие из софийските улици до Централните гробища беше отменено. Въпреки това и в самите гробища се струпа внушително човешко множество, сред което особено много чилийци и други латиноамериканци. Под звуците на Интернационала, под чилийските скандирания „Другарят Алберто Корвалан! Присъства! Сега и завинаги!“ и под скръбния поглед на стоически поелата участта си Рут, почти неузнаваема без лъчезарната си усмивка, Алберто бе погребан на гробищната алея, дала вечен покой на изявени български личности. И остана там до 1990-та, когато в Чили започна демократизацията и семейството му получи възможност да пренесе тленните му останки в родината.
Поклонението и погребението на Алберто е заснето и в два филма на Юри Жиров.
Преживях с огромна болка онези дни. Бях 17-годишна и имах близки приятели сред чилийските емигранти и други латиноамерикански студенти. Броени дни по-рано бях възхитена от участието на чилийския състав „Апаркоа“ в Първия фестивал на политическата песен „Ален мак“ в Благоевград. Почетни гости на фестивала бяха Алберто Корвалан и Джоан Хара, английска балерина и вдовица на зверски убития от хунтата чилийскки певец, поет и композитор Виктора Хара. Чуждестранните участници в „Ален мак“ изнесоха концерт и в София на 20 октомври 1976 г. На този концерт се запознах с изключителната Джоан Хара, с която три десетилетия по-късно се видяхме отново вече в Сантяго, в Чили... Онези октомврийски дни на 1975-та бяха заредени с много силен импулс на солидарност с чилийския народ. И на този фон особено попарващо ни връхлетя черната вест за смъртта на Алберто...
Трийсет години по-късно, през 2005 г., гостувах за първи път и в дома на родителите му – Луис Корвалан и Лили Кастийо – в Сантяго. За втори път бях при тях през 2008 г. Майката, невероятната компаниера Лили, и двата пъти повтори, че винаги ще посреща с обич всеки българин, защото навремето България е дарила много обич на нейното момче...
С Рут също се видяхме в Сантяго и през 2005-та, и през 2008-ма – както винаги, красива, социално ангажирана и с неизчерпаемо вдъхновение за приложните изкуства.
Отдавна порасналият Диего Корвалан е музикант и живее в Мексико с чаровната си мексиканска съпруга, с която са сформирали и успешен музикален дует, приобщавайки и двете си дъщери. Не е идвал в България, откакто баща му умира, а майка му след това го взима със себе си и се установява при родителите си в Мексико – до възстановяването на демокрацията в Чили, когато тя се прибира в родината си.
Доста известна е историята как е освободен Луис Корвалан от затвора на хунтата. През декември 1976 г. той е разменен в Цюрих срещу съветския дисидент Владимир Буковски. И на мен, и на други интервюирали го дон Лучо е разказвал, че нито някой го е питал дали иска такава размяна, нито той изобщо е подозирал какво предстои, когато го извели от затвора. Тъй като го натоварили на самолет, той смятал, че това ще е последният му полет и че ще го изхвърлят отвисоко в открито море, както са правели с много от политическите затворници, обявени после за „безследно изчезнали“. Огромно било изумлението му, когато полетът продължил прекалено дълго и накрая го стоварили в Цюрих. Там била извършена размяната, под егидата на Международния Червен кръст, и откарали Корвалан в Москва. В съветската столица вече от около година живеели две от трите му дъщери – Мария Виктория, която по-късно завършва журналистика, и Вивиана, която вече следвала хореография. Но дори те не били известени за пристигането на баща си. Съветските домакини държали още няколко дни дон Лучо „в нелегалност“, за да обявят освобождаването му точно на 18 декември 1976 г., в навечерието на 70-ия рожден ден на съветския лидер Леонид Брежнев, който също не очаквал тази изненада. На архивните кадри от срещата им в Кремъл личи как се просълзява Брежнев, хвърляйки се да прегръща дребничкия Корвалан.
Водачът на ЧКП се установява в Москва, където пристига и вярната му половинка Лили. Първата страна, в която двамата пристигат след СССР, още в началото на 1977-ма, е България – идват да се поклонят на гроба на сина си... В чест на дон Лучо в София се провежда митинг, който до пръсване изпълва с хора зала „Универсиада“...
Впечатленията му от живота в съветския тип социализъм не са еднозначни. Оценява високо социалните постижения като безплатните образование и здравеопазване, всеобщия достъп до култура, отдих, спорт и т. н. Но същевременно вижда и минусите на КПСС. „Там народът бе откъснат от партията, а партийното ръководство – от партийните членове. И перестройката на Горбачов започна зле – увлече се по политически реформи, вместо да се заеме с икономиката,” каза ми Корвалан през 2005-та в Сантяго, докато ми показваше своята излязла през 1993 г. книга „Рухването на съветската власт”. По онова време той вече пишеше следващата си книга – „Комунистите и демокрацията”, която ми подари при моето следващо гостуване в дома му през 2008-ма.
През 1983 г. Луис Корвалан се подлага на пластическа операция в Москва. Тя променя формата на прочутия му гърбав нос и на клепачите. Пуска си дълга коса и брада, сменя традиционния си костюм „тройка“ с пуловери и дънки – и така преобразен, снабден и с фалшиви документи, се връща нелегално в Чили. Там координира борбата срещу диктатурата, която бързо придобива настъпателен и по-масов характер чрез периодично провежданите т. нар. „дни на протеста“, подготвили в крайна сметка и почвата за победата на „не“-то в плебисцита през 1988 г. Той е и вододелът за падането на диктатурата на Пиночет и началото на демократизацията.
С напредването на годините дон Лучо се отказва от активната политика, оттегля се от ръководния си пост в ЧКП и се посвещава на писането на книги. Остава морален темел с огромен авторитет не само в своята ЧКП, но и въобще в политическия живот на Чили. Когато умира на 21 юли 2010 г., два месец преди да навърши 94 години, поклонението за него е в сградата на Сената на Чили.
Неговата любима компаниера Лили го надживява с 12 години – тя си отива на 23 април 2022 г. на 96-годишна възраст.
До последно те споделяха дома си със семейството на най-малката си дъщеря Мария Виктория. Тя има три дъщери. По-голямата – Вивиана, е майка на две дъщери, една от които е много известна в Чили актриса – Адела Секал. За живота на най-голямата от сестрите Корвалан – Лили Анхелина, се знае малко. Тя не е напускала страната по време на диктатурата, вече е имала семейство, когато е извършен превратът, и е предпочела да остане в родна среда.
Година преди смъртта на дон Лучо – през 2009 г., Рут Вускович-Корвалан и семейство Корвалан подават иск, за да бъде признат Алберто като жертва на хунтата. Искат им доказателства за това. Но не признават запазените от Рут епикризи на българските лекари от някогашната Правителствена болница, лекували Алберто и посочили като причина за състоянието му изтезанията с ток и побоищата, на които е бил подложен на стадиона в Сантяго и в концлагера Чакабуко. Не признават и заключението на специалната комисия при аутопсията след смъртта му. По онова време Рут прави няколко неуспешни опита да изиска допълнителни архивни документи от Правителствена болница в София, както и да открие някой от лекувалите Алберто лекари. Постарах се тогава, доколкото мога, да ѝ помогна оттук. Оказа се невъзможно. Лекарите се бяха пенсионирали, някои не бяха и живи. От болницата отговориха, че архивите от онова време не са подредени, а са струпани в кашони из складове. И няма как от тях да се извади справка...
Все пак в края на 2015-та, 40 години след загубата на любимия им съпруг, син и брат, Рут, компаниера Лили и сестрите на Алберто най-после дочакаха съдът в Чили да даде ход на дело срещу 16 военнослужещи, обвинени за незаконния му арест и жестоките му изтезания. А две години по-късно – през 2018-та, 13 души от обвинените получиха присъди за различни срокове затвор. Скромни, впрочем, срокове – само за един бяха определени 10 г. зад решетките, за останалите едва по 3…
По време на голямото „социално избухване“ в Чили, започнало през октомври 2019 г. и продължило около година с масови протести срещу неизчистената от пиночетизъм държавна система и срещу натрапения точно по време на диктатурата антихуманен неолиберален модел, Рут бе редовна участничка в шествията и демонстрациите. Излизаше на тях с портрета на на своя непрежалим, останал завинаги на 28 години съпруг. И публикувайки такива свои снимки в социалните мрежи, ги съпровождаше с надпис: „С Алберто на улицата и в сърцето”...
На 26 октомври т. г. тя се обърна към него от профила си във ФБ така: „От онзи 26-ти октомври преди 50 години летиш без да спираш...“
Помним Алберто и тук, в България. Вечният му полет разгонва мрака и за нас...
