Две съвпаднали по време събития в Чили и в България през изминалата седмица събудиха паметта за двама поети, разстреляни насред исторически катаклизми преди 36 и преди 67 години – чилиеца Виктор Хара и българина Никола Вапцаров.
На 5 декември с големи почести и с масови шествия Чили препогреба любимия си поет и певец Виктор Хара. Арестуван веднага след военния преврат от 11 септември 1973 г. и откаран на стадион “Чили” (днес “Виктор Хара”) в Сантяго, той е изтезаван там и убит четири дни по-късно с 44 куршума. Превратът сваля правителството на президента социалист Салвадор Алиенде, който загива в бомбардирания президентски дворец. Отприщен е кървав терор срещу привържениците на Алиенде. Едно от най-популярните лица сред тях е на трубадура на мирната чилийска революция Виктор Хара. Според очевидци гаврите, на които е бил подложен на стадиона, както и разстрелът му там, са предизвикани именно от злобата на военните му палачи срещу неговите песни. Дори и сред онзи ад обаче, между мъченията, Хара започва да съчинява нова песен, така и останала недовършена...
Три дни след убийството обезобразеното тяло на Виктор е разпознато от служител в централната морга, препълнена с трупове на още стотици жертви на хунтата. Служителят известява жената на Хара – британската балерина Джоан Търнър-Хара. Тя погребва съпруга си в ниша на централното гробище на Сантяго почти нелегално, в присъствието само на две служебни лица и един роднина. После заминава в емиграция с малките им тогава дъщери Мануела и Аманда и разгласява по цял свят трагичната гибел на Виктор. Наред с много други държави Джоан посещава и България през 1975-а. Виктор Хара се превръща в символ на чилийската съпротива срещу диктатурата на генерал Аугусто Пиночет и на световната солидарност с тази борба. След падането на диктатурата завърналата се в Чили Джоан основава Фондация “Виктор Хара” за запазване на паметта и творчеството му. Започва и дълга съдебна битка, опитвайки се да осъди убийците на съпруга си. За Джоан главният виновник е извършителят на преврата Пиночет. Търсейки възмездие за емблематичен случай като с Виктор, тя иска да помогне и на семействата на хилядите други, по-малко известни жертви на режима.
Свидетели сочат като пряк мъчител и палач на певеца един прочул се с жестокостта си сред затворниците на стадиона лейтенант. Наричали го “Принца”. Именно той с ритници и с приклад е изпотрошил ръцете и тялото на Виктор. Разследване на чилийски правозащитници го идентифицира като Едуин Димтер Бианчи, до 2006 г. – служител в чилийското министерство на труда. Според съда обаче не може да се докаже, че “Принца” и Димтер Бианчи са едно и също лице, тъй като в архивите на чилийската армия липсват данни кои точно военни са действали на стадиона. Единственият, за когото е доказано, че е бил комендант там, е бившият полковник Марио Манрикес. Само срещу него е повдигнато обвинение, но той междувременно умира. Съдът прави опит да закрие делото през май т.г., но по настояване на Джоан то е възобновено, за да разгледа нови 90 предоставени свидетелства. Някогашният новобронец Хосе Паредес прави самопризнания, че е видял как офицер с прякор “Лудия” си е играл на руска рулетка, щракайки пистолетен спусък край слепоочието на окървавения от изтезанията Виктор. Именно “Лудия” прави смъртоносния изстрел, а после заповядва на група войници, сред които и Паредес, да дадат автоматни откоси по агонизиращото тяло. По-късно обаче Паредес се отказва от самопризнанията си.
На 4 юни т.г. съдът разпорежда тялото на Виктор Хара да бъде ексхумирано, за да се установи точната причина на смъртта. Няколкомесечната експертиза доказва мнобройни фрактури по главата, ръцете и тялото, както и смъртоносни прострелвания с “над 30 куршума”. След което тялото е предадено на семейството – на Джоан и на дъщерите Мануела и Аманда. Те организират поклонение и погребение, достойни за любовта на чилийците към Виктор. Дори и 36 г. след гибелта му неотдавнащна класация отново го обяви за “номер 1” сред най-обичаните певци в Чили.
На 3 и 4 декември ковчегът с тялото му бе изложен във Фондация “Виктор Хара”. Нескончаем човешки поток денонощно вървя край покрития с любимото пончо на певеца ковчег. Сред поклонилите се бе и президентката на Чили Мичел Бачелет. Успоредно в отсрещния парк вървяха концерти и представления, посветени на Виктор. На 5 декември от Фондацията тръгна многохилядно шествие, което пресече Сантяго и изпрати тялото на Виктор до централното гробище. Там той бе препогребан в тесен семен кръг. Преди това, на изпращането, Джоан каза: “Това не е обикновено погребение. Това е израз на обич и болка за всички наши жертви. Виктор остава да живее сред нас”.
Виктор беше и в София – точно в деня на препогребването си. Негови песни звучаха на 5 декември край паметника на Христо Ботев в Борисовата градина. Там се събраха поети със и без китари, певци, журналисти, преподаватели, студенти, ученици, живеещи в България чилийци. Възпоменанието премина под надслов “Поети без граници” и почете всички убити, но безсмъртни поети у нас и по света. Поводът бе и навършващата се на 7 декември 100-годишнина от рождението на Никола Вапцаров – българския събрат на Виктор Хара по поетичен устрем, по трагична участ и по болезнена проекция в настоящето.
Стихове и песни преливаха от Вапцаров към Хара, от Латинска Америка към Балканите. Свое стихотворение за чилийския певец прочете Матей Шопкин. Никола Инджов говори за “потеклото на светците” сред латиноамериканските революционни поети. Велин Георгиев представи посветената си на юбилея на Вапцаров книга “Песни за човека – паралелни светове”. Лъчезар Еленков рецитира вапцарови строфи и разказа за своя среща с чилийския поет-нобелист Пабло Неруда. Никола Вапцаров, племенник и съименник на поета антифашист, припомни неговия идеализъм, разстрела му в Гарнизонното стрелбище и актуалността на поезията му. Мелодии от Андите изсвири перуанската фолклорна група “Sin fronteras” (“Без граници”). Своя песен за България изпя поп-звездата Роси Рос. Особено оживление предизвикаха ироничните, лирични и памфлетни песни на поетите с китари Ивайло Диманов, Красимир Кунчев, Орлин Миланов, Светлана Йонкова.
“Стани, стани, юнак балкански, ти толкоз дълго вече спиш,” подкани в игрив ритъм Красимир Кунчев. Ивайло Диманов прочете свое стихотворение-разговор с мъртви поети и изпя “Песничка за добрите хора”. Той напомни също, че за убийците на Виктор Хара още няма възмездие и че дори и на 100-годишнината си Никола Вапцаров продължава да се води осъден на смърт “за тероризъм” и не е реабилитиран – въпреки че е бил част от общата епохална битка на света с фашизма.
Искане за отмяна на смъртната присъда на патрона си отправиха в тези юбилейни дни към главния прокурор учениците от Професионалната гимназия по механоелектротехника "Никола Й. Вапцаров" в София. Но в повечето слова и тържества покрай годишнината старателно се избягваше навлизането във Вапцаровото време и в неговите идеи. Сякаш някаква друга, невидима присъда, гузно мижи пред чистотата на мислите и чуствата на Вапцаров и се опитва да ги натика заедно с безпокойните му стихове в днешни калъпи, толкова нелепи за поетите без граници.
Прочутият каталунски бард Хоан Мануел Серрат, който има в репертоара си и песни на Виктор Хара, писа тези дни в испанския в. “Ел Паис”: “Когато ми казват да оставим мъртвите да почиват в мир, аз питам – а дали те наистина почиват в мир? И дали ние сме в мир с тях и със себе си?”