Чили


Земетресение. За това се сеща всеки, щом чуе за Чили сега.
Военен преврат. За това се сещаше всеки, щом чуеше за Чили преди 36 години.
...Училищният кабинет по музика беше препълнен. Десетите класове се бяхме натъпкали вътре заради няколко момчета и момичета – първата група бегълци от Чили, стигнали до България. Един от тях носеше китара. И запя. После щях да науча, че това е “Молитва към орача” на Виктор Хара, убит от хунтата. Не разбирахме думите. Виждахме само очите на тези малко по-големи от нас младежи. И ни удряше ток...
Нямаше да се сбъдне мечтата им диктатурата да падне бързо и те да се върнат. Стана чак след 17 години. През това време България подслони общо около 600 чилийски емигранти. Наложи им се да живеят, да учат, да обичат сред нас.
В София се появи Чилийски клуб – малка зала на партера в блок на тогавашната улица “Чапаев”, днес “Шипченски проход”. Там се пееха чилийски песни, танцуваше се куека, рецитираха се стихове на Пабло Неруда, спореше се за планетарни истини и лъжи. И се раждаха приятелства. Беше средище на чилийците и на латиноамериканските студенти в България. А ние, българите, които ходехме там, се чуствахме като пред отворен прозорец в прашна стая. Хербаризираните от “малки правди” идеали се оказваха живи и красиви в света, който откривахме с южните ни приятели. Приискваше ни се да изчистим от абсурдите на бюрократичния “социализъм” и нашата стаичка.
Стената на клуба отвън беше изрисувана със символите на Народното единство – лявата коалиция, свалена с преврата на генерал Аугусто Пиночет на 11 септември 1973 г. Художникът беше Игнасио Рохас, студент на Димитър Остоич. Игнасио се ожени за Патрисия. Това беше първата чилийска сватба в България и Остоич кумуваше. Роди се малкият Игнасио, който проговори на български. Игнасио и Пати се разделиха, но това е друга история. Имаше още чилийски сватби – Мариана и Мариано, Клаудия и Хорхе, Дорис и Тито... Имаше и българо-чилийски – Камелия и Орасио, Мануела и Марио, Валя и Мартин... Имаше още бебета, които първо проговаряха български.
Хората у нас ги обичаха. “Ние всички си имахме български баби. Изпращаха ни домашни конфитюри, компоти, лютеници,” ще си спомни години по-късно завършилата у нас журналистка Мариана Дайслер. Карлос Жиро, попаднал в България едва 19-годишен, а днес психолог с диплома от СУ “Кл. Охридски”, и досега е любимото “дете” на майката на своя най-добър български приятел.
През 1988-а референдумът в Чили предопредели падането на Пиночет. През 1989-а дойде нашият трус. Повечето от останалите у нас чилийци се върнаха в родината си в началото на 1990-а. Те изживяха своя преход. Ние – нашия.
Въпреки болката от жертвите на диктатурата, в Чили отложиха възмездието, нарекоха поелата властта левоцентристка коалиция “Съгласие” (“Консертасион”), присадиха на пазарния модел социални ангажименти, лансираха като национален идеал солидарността и взаимопомощта. Не че постигнаха всичко, но си трасираха посока.
У нас бе коронясан пазарът, държавата абдикира, да си слаб стана срамно, да си агресивен стана модно, за национален идеал бе обявено влизането в ЕС и НАТО, но дори сбъдването му не ни спря от хлъзване в дупката “Корупция и престъпност”.
През януари 2005-а Георги Първанов отиде на посещение в Чили. Заедно с Андрес Сааведра, един от малкото останали у нас чилийци, днес служител в Почетното консулство на Чили в София, организирахме среща на български президент с “българските” чилийци. Те разплакаха делегацията с благодарности към страната ни, с песни и стихове на български. А аз отново открих своя отворен прозорец.
Провървя ми три пъти за три години да отида до Чили. Три дълбоки вдишвания от кислорода на приятелството. Българско хоро и чилийски прегръдки в дома на Мирослава и Хуан Карлос. Едни незабравени и незабравили очи. Сантяго в дъжд, в слънце, в смог. Бурният тихоокеански прибой до дома на Неруда в Исла Негра. Рибарското ресторантче в Сан Антонио. Пингвините край Пунта Аренас. Срещи с Луис Корвалан, с вдовицата на Виктор Хара, с внука на Салвадор Алиенде...
Когато стана сегашното страшно земетресение, изтръпнах: Мариана и Мариано живеят в Талка, един от най-тежко пострадалите и от труса, и от цунамито градове. Дни наред нищо не се знаеше за тях. Най-после Мариана се обади – добре са! Имейлите от Мирослава, Камелия, Густаво, от женения за чилийка режисьор Иван Цибулка продължават да ми рисуват картината. Силно чувство за солидарност между чилийците, многобройни доброволци в помощ на пострадалите, национално единение. Ето какво ми пише Цибулка: “Събрахме се да отпразнуваме куража, приятелството, живота, обновлението на природата и размисъла, който разбуди земетресението. Капнахме от виното на земята, за да се успокои Пачамама, инкайската богиня на земята”. Бедствието съвпада и със смяна на властта – за първи път от 20 г. “Консертасион” отстъпва президентскя пост на десницата. Но заради природния катаклизъм политическите конфронтации са забравени – досегашната президентка Мичел Бачелет и приемникът й Себастиян Пинйера действат в синхрон за преодоляване на пораженията.
В първите дни след труса Чили беше шокирано, че са се появили мародери, които грабят телевизори и перални от разрушени магазини. “Как е възможно това да се случва у нас?!” – ужасяваха се граждани и политици. Общото осъждане беше толкова остро, че... крадците започнаха да връщат отмъкнатото... Да сте чували за нещо подобно другаде по света?
Е, и България е страна на чудесата. Карлос Жиро от три години отново е у нас. Най-добрият му български приятел го е взел на работа във фирмата си. Карлос разчиташе и на българско гражданство, което се полага на всеки, живял тук над 10 години. А той е бил “български” чилиец от 1974 до 1987 г. Но не и според архивите на МВР. Официален документ оттам го уведомява, че “не разполага с данни за пребиваването на лицето в периода 1978-1986 г.” Независимо от всички официални дипломи и сертификати от СУ “Кл. Охридски” за следването му и за специализацията у нас. Независимо от спомените на всички нас, тукашните му приятели.
Земетресението в Чили измети оста на Земята. А какво размества координатната ос на България?

Контакти с България