Когато току-що разтърсената от атентата на 11 март 2004 г. и от лъжата на управляващата тогава Народна партия Испания избра да сложи начело на правителството си смятания само дни преди това за аутсайдер лидер на Испанската социалистическа работнческа партия Хосе Луис Родригес Сапатеро, мнозина анализатори отдадоха обрата на шока от трагедията на гара “Аточа” и на испанската емоционалност.
Когато Сапатеро стремглаво започна да изпълнява предизборните си обещания и още в първата седмица след встъпването си в длъжност изтегли испанските войски от Ирак, опонентите му го заклеймиха в импулсивност и слаба политическа обиграност, а привържениците му се изненадаха, че той наистина държи на думата си.
Когато испанският премиер продължи с изпълнението на обещанията – осигури 50-процентно женско участие във всички нива на държавната администрация, узакони гей-браковете, даде повече права на автономиите, отпусна държавен “чек-бебе” от 2500 евро за новородено или осиновено дете, гарантира помощ за инвалидите, улеснения за придобиване на жилища за младите хора и държавни помощи за пенсионарите, прокара Закона за историческата памет, реабилитиращ жертвите на франкистката диктатура и т.н. – тогава противниците му форсираха атаките си срещу неговата “неподготвеност”, а симпатизантите му започнаха

да се чудят докога ще издържи.

Когато в изборите на 9 март т.г оглавяваната от Сапатеро ИСРП отново надви традиционната си съперничка НП и взе втори управленски мандат, вече стана окончателно ясно, че печелившият курс е “курсът Сапатеро”. Основните му белези съвпадат с особеностите на политическото поведение и на характера на самия министър-председател – идеалист, който не се уморява да разбива стандартните мерки за политик, който изпълнява поетите ангажименти и който така рязко контрастира с останалите лидери у дома му и по света, че няма как да не предизвика у тях остра алергия. Просто защото не се побира в калъпа им.
Сапатеро бе изстрелян във властта през онзи паметен март 2004-та в момент на екстремален морален катарзис за нацията си. Момент, в който испанците отчаяно се нуждаеха не от обигран политически играч, а от запазил чувствителността на обикновения човек лидер с воля да вкара в голямата политика тъкмо стремежите на обикновения човек. Сапатеро олицетвори точно това. До такава степен, че чак си спечели прозвището “Бамби” – не само заради големите очи и малката брадичка, а главно заради безхитростното изскачане на опасната поляна, напук на ловците в храсталака.
Сапатеро носи в себе си и силно осезаем ретро-дух. Принципността и последователността му сякаш наистина са от друго време. И това съвсем логично се свързва с неговата семейна история, която се разчу още при първия му мандат – дядото-републиканец, разстрелян от франкистите през 1936 г., писмото, останало от него, и разтърсило малкия Хосе Луис с думите: “Отивам на смърт невинен, но прощавам”. Този морален завет на дядото става водещ за цялата по-нататъшна политическа дейност на внука. Хосе Луис винаги ще е човек на диалога и на позитивизма, ще се отнася с уважение към опонентите си, ще избягва грубата конфронтация. Тази външна мекота понякога ще подвежда противниците му, защото всъщност Сапатеро

никога не отстъпва от позициите си,

само намира най-диалогичната форма да ги защити.
Още 16-годишен той се включва в редиците на ИСРП – изборът е предопределен от семейната среда, включително от бащата, който е убеден социалист и противник на франкистката диктатура. Политическата ангажираност съпътства и следването на Хосе Луис. Той завършва право в университета в родния си град Леон, където среща и съпругата си Сонсолес Еспиноса. Любовта им е “от пръв поглед” и още 21-годишен той минава под венчило с нея. Пет години по-късно вече е най-младият депутат в испанския парламент – разбира се, от ИСРП. Прави бърза вътрешнопартийна кариера, улеснена донякъде от кадровата криза, последвала скандалите за злоупотреби, с които пада последното правителство на Фелипе Гонсалес през 1996 г. След 4-годишен период на смут и катарзис, по време на който ИСРП сменя няколко лидери, през 2000 г. начело й застава едва 40-годишният тогава Сапатеро.
Първоначално дори съпартийците му гледат на него като на поредната преходна фигура. Не го вземат на сериозно и заради фамилното му име – “сапатеро” на испански е “обущар”, а жаргонно думата е нарицателно за “загубеняк”. Той обаче успява да удържи юздите на най-голямата и най-старата испанска политическа партия именно с качествата си, които някои смятат за слабост – деликатност, толерантност, добронамереност.
Така идва онзи решаващ март 2004-та, когато войната в Ирак престава да бъде само далечна телевизионна абстрацкия и се превръща във фронт в самата Испания. Насред ужаса от жертвите и от лъжата на собствените им управляващи испанците правят най-естественото – дават доверието си на онзи, който им обещава обрат. Въпреки всички предупреждения, че е лаик, че е първосигнален, че “не може безнаказано да риташ по задника най-мощната държава на планетата” (по израза на лидера на НП Мариано Рахой), Сапатеро неотклонно изпълнява обещаното и изтегля испанските войски от Ирак. Това решение още тогава го прави любимец на огромното мнозинство от антивоенно настроените общества в цяла Европа, но

завинаги му печели ледената непоносимост на САЩ

и лично на Джордж Буш. На нито един от многобройните международни форуми, на които двамата са се засичали оттогава, Буш нито веднъж не е подавал ръка на Сапатеро. Да не говорим пък да го покани в Белия дом. Изстудяването на испанско-американските отношения е един от основните “грехове”, за които опозицията не спира да натяква на Сапатеро. Още повече, че то рефлектира и върху иконимаката – американците например развалят почти финализирана сделка с испанска корабостроителница, от която загубите за Испания са в милиони евро.
Впрочем, като се има предвид американската традиция в подобни ситуации, може да се смята, че засега Сапатеро все пак минава “тънко”. Един негов предтеча в Чили – Салвадор Алиенде, през 1973-та бе свален с платен от ЦРУ кървав преврат и убит заради сходно непочтително отношение към американските жизнени интереси...
Опозицията, разбира се, не спира да “яде” Сапатеро и за неговата “плахост” и “некомуникативност” по международните срещи, където основен език е английският. Факт е, че заради слабото му владеене Сапатеро преотстъпва инициативата при такива събития на външния си министър Мигел Анхел Моратинос. Но пък когато се говори на испански – както е на ежегодните Ибероамерикански срещи, Сапатеро старателно се опитва да лансира характерната си диалогичност и деликатност. Така направи и на последната засега такава среща в Чили, в края на миналата година. Тогава той се опита да защити своя най-голям политически опонент – Хосе Мария Аснар, от обвиненията на венецуелския президент Уго Чавес, който нарече Аснар “фашист” заради подкрепата му на неуспелия военен преврат срещу самия Чавес във Венецуела през 2002-ра. С възпитаните си маниери Сапатеро обаче практически не успя да вземе думата от венецуелския лидер и тогава внезапно се намеси седящият до испанския премиер крал Хуан Карлос, който се провикна към Чавес: “Защо не млъкнеш?!” Случката стана хит в интернет, клипът с хитовата размяна на реплики се въртя седмици наред, нажежиха се и страстите между “конкистадорска” Испания и “потисканата” Латинка Америка, на която “се опитват отново да й заповядват да мълчи”.

Анекдотичният привкус на ситуацията

замъгли подробностите, но е факт, че в суматохата Аснар дори звъня на Сапатеро да му благодари за защитата. А Сапатеро просто действаше по принципа на класика: “Може да не съм съгласен с теб, но ще дам живота си, за да можеш ти свободно да изказваш идеите си”. Малцина политици днес следват този модел.
В същия дух на почтеност и принципност премина и кампанията преди изборите на 9 март т.г. НП и лидерът й Мариано Рахой много се надяваха на реванш и хвърлиха големи усилия в изобличаване на “безотговорната” политика на Сапатеро към автономиите, на “некопентността” му в икономиката, на “разравянето на костите на мъртъвците” – по повод Закона за историческата памет. Нямаше как обаче да се оборят конкретните факти и аргументи, с които Сапатеро контраатакува и очерта ясната картина на своето последователно и стриктно изпълнение на всички поети пред обществото ангажименти от първия мандат. И в двата телевизионни дебата с Рахой Сапатеро изпъкна като победител.
Според данни от проучване, направено по поръчка на в. “Ел Мундо”, в четири от блоковете теми, по които се дискутираше, действащият министър-председател се наложи убедително – социална политика (53,4% за премиера срещу 28,4% за Рахой), институции (38% срещу31,6%) външна политика и сигурност (42,6% срещу 34,7%), насоки за бъдещето (48,5% срещу 33,4%). Единственото му слабо място се оказа икономиката и в тази сфера зрителите дадоха предпочитанията си за Рахой. Разликата обаче бе минимална – 41% харесаха критиките на опозицията, а 37,9% приеха аргументите на премиера.
Дискусията между двамата беше ярка и напрегната, с много плам и с много конкретни данни. Специалистите определиха съперниците като “удобни” за този тип пряк сблъсък на телевизиония екран, защото “и двамата се гледаха повече в очите и радко надничаха в бележниците си”. Рахой се възползва сръчно от визуалните възможности на телевизията като размаха пред Сапатеро две прегледни таблички за ръста на цените по време на първия мандат на социалистическото правителство и за кривата със заплатите, която върви нагоре при управлението на НП и пада при ИСРП. Сапатеро пък не пропусна да акцентира върху несъмнените постижения на своето правителство в социалната сфера и да изтъкне несменяемия си принцип във външната политика и сигурността: “Докато аз съм премиер, нито един испански войник няма дабъде изпратен на нелегитимна мисия в чужбина!”
Несъмнено е все пак, че през втория си мандат Сапатеро няма да може да лежи все на тези лаври –

ще се наложи да се ангажира по-активно и с икономиката,

която и в Испания, както и другаде по света, в момента е ако не в криза, то поне в застой. А ако се съди по предизборните дискусии, инструментите за раздвижването й премиерът явно ще търси в пазарния арсенал. Което пък може да се окаже в противоречие с амбициозните му социални програми. Тук, както и в деликатната област с разширените права на автономиите, за които опозицията не спира да вдига апокалиптични аларми, най-вероятно ще се оголи ахилесовата пета на Сапатеро. Трудно може да се очаква от симпатичен идеалист като него да успее да се прояви и като ефективен прагматик, и като приказен герой, който да пребори с един замах световната тенденция и да влее тъкмо в испанската икономика нови импулси. Но испанците май и не очакват подобни подвизи. Засега им стига, че лидерът им не ги лъже и е човек на думата. В свят като днешния това никак не е малко.