Добре дошла отново в България, Алейда! Интервюирах те и преди 25 години, когато ти беше тук заедно със сестра си Селия. Как се чувстваш сега, пак у нас, след всичките тези промени по света?

Помня София като град с много цветя. А сега, по пътя от летището, не видях нито едно! Къде отидоха онези огромни красиви рози?... Предстоят ми доста срещи, така че тепърва ще опозная живота и промените у вас. Ако става дума за сравнения, наскоро бях в бившата ГДР. Посетих места, където по-рано е имало големи предприятия. Те сега са празни. Малки селища, превърнали се в призраци, защото младежите са отишли да търсят работа другаде... Бях и в Москва, на честване на Великата октомврийска социалистическа революция. Усетих тъгата на хората там, сякаш са загубили нещо важно. Сега Москва прилича на голямо казино... Народният вот и изборът на начина на живот трябва да се уважават. Но независимо от социалните промени никога не бива да губим идентичността си – кои сме, откъде идваме, каква е историята ни.

По какъв повод идваш днес в България?

Поканена съм от Асоциацията за приятелство “България-Куба” за участие в ХV среща на организациите за солидарност с Куба в Европа, която ще се състои на 15 и 16 май в София. Такива форуми се провеждат ежегодно. В софийския ще участват пратеници на над 20 страни. Кубинската делегация се води от председателката на Института за дружба между народите (ИКАП) Кения Серано. Аз също съм част от нашата делегация и ще имам изказване. На такива срещи винаги говоря за кубинската действителност, за хуманитарните ни мисии, за проекта ALBA (“Боливарска алтернатива за нашата Америка”) и, разбира се, разказвам за Че. За онези неща, които той искаше да постигнем и които засега не сме осъществили. Липсва ни още онзи интегрален човек на бъдещето, за който мечтаеше Че.

Какво изпитваш като дъщеря на Че Гевара, когато “срещаш” митичния му образ по света?

Навсякъде има хора, възхитени от Че. Но някои места все пак са ме порязавали. Например скоро бях в Алжир. Общувах с млади алжирци, които имаха Че за напълно “свой”. Те спечелиха един футболен мач срещу отбор от Египет. И когато ги поздравих с победата, те ми отговориха: “Ами спечелихме, защото Че беше с нас!”
Спомням си и случка от България отпреди 25 години. Тогава заедно със сестра ми Селия ни заведоха в един завод, май беше в Перник. Работниците там бяха включили в списъка си и името Ернесто Гевара де Ла Серна. Хората изработваха и неговата норма. А полагаемата се заплата превеждаха във фонд “Антиимпериалистическа солидарност”. Това беше едно от най-красивите преживявания за мен и сестра ми във вашата страна. Все едно баща ни беше жив и работеше, за да помага на потиснатите хора в другите страни – точно както е правел през целия си живот.

Какво означава за теб, за сестрите и братята ти да сте деца на Че?

Ние имаме изключителна майка. Тя ни възпита без никакви привилегии. Когато в Куба нямаше детско бельо, и ние нямахме. Когато нямаше обувки, и ние нямахме. Раснахме по абсолютно същия начин като всеки редови кубинец от нашето поколение. Мама знаеше, че винаги ще получаваме огромна любов от всички, само защото сме деца на Че и затова ни казваше: “Не можете да отхвърлите тази обич, но я оставете да премине покрай вас. Тя не е за вас.” Мисля, че баща ни би бил доволен от начина, по който сме възпитани. Той е държал за децата му да не се прави нищо специално, искал е само да сме достойни хора, да сме част от народа си.

Ти си наследила професията на баща ти – лекарка си, а и си участвала в интернационални мисии в други страни. Разкажи за тях.

Когато следвах медицина, дойде предложение всички от последния курс да заминем за Никарагуа, където имаше остра нужда от лекари. И там, помагайки на хората, да завършим следването си. Заминахме 240 души. Така че ние се дипломирахме в Никарагуа – като истински лекари. После се върнах в Куба. Работех в детска болница, когато се появи необходимост да бъдат изпратени лекари в Ангола. И аз отидох. Защото моят народ също отиваше там да помага. Един италиански журналист ми каза скоро: “Ама ти си заминала, защото си дъщеря на Че!” Аз му отговорих: “Не, заминах, защото моят народ ми даде възможност да се реализирам като човешка личност!” Много се гордея, че съм дъщеря на Че, но винаги съм пояснявала, че това е генетична случайност. Аз самата трябва да се докажа като добро човешко същество с труда си, с всеотдайността си към моята страна. Наистина съм получила прекалено много обич заради името, което нося. Така че сега трябва да я върна на народа си, с който много, много се гордея и който всеки ден ми показва колко е невероятен, как пее, танцува и се смее независимо от всички външни агресии срещу него.

Как реагират пациентите ти, когато разберат, че ги лекува дъщеря на Че?

Аз съм педиатър алерголог. Много се забавлявам, когато някое от моите пациентчета отиде да се хвали в училище, че лекуващата му лекарка е дъщеря на Че. Обикновено не му вярват, а то се сърди, настоява... Имах и случай с едно 5-годишно момченце, което показало на майка си рецептата ми с пълното ми име. Майката обяснила коя съм. И то дойде на проверка: “Вярно ли е, че си дъщеря на Че?” Казвам: “Да”. А то: “Ето значи защо си толкова добра!”

Когато те канят в различни страни по света, какво разказваш за днешна Куба?

Благодарение на името на баща ми привличам вниманието и мога да бъда чута, да казвам истини за Куба, да засягам теми, които “големите” медии по света често манипулират и изопачават. Ето например сега много се шуми около смъртта на осъдения за квартирни кражби и улични побоища криминален затворник Орландо Сапата в резултат на обявена от него гладна стачка. Онези, които наричам продажници, защото плюят по страната си срещу пари от чужбина, го обявиха за дисидент чак на 75-ия ден от гладуването му, когато разбраха, че могат да го използват за политически цели. Той почина на 86-ия ден. Бяха му осигурени максимални медицински грижи – факт, който собствената му майка призна, но той категорично отказа да се храни. Знаеш ли какви бяха исканията му? Да му се предоставят в килията персонални телефон, телевизор и готварска печка. Как да стане, след като Куба вече пет десетилетия живее в сурова икономическа блокада и още не може да гарантира такива блага на всеки от честните си секачи на захарна тръстика, та ще глези един престъпник?! Разбира се, страната ни много съжалява за смъртта му – като за смъртта на всяко човешко същество. Но в измислиците, които сега се множат около името на Сапата, няма истина – той никога не е бил политически затворник.
Сбъркахме. Този случай трябваше веднага да се разгласи такъв, какъвто е. Вместо това допуснахме той да бъде злонамерено раздут и изкривен в чуждите медии. Сега по инерция се спекулира и с друг любител на гладни стачки – Гийермо Фариняс. Този пък е осъден за нападение над жена и за побой над старец, на който после трябваше да се прави тежка операция, за да бъде спасен. Трудно ми е да изброя за кой път Фариняс обявява и прекъсва поредната си гладна стачка. Прави го от собствения си дом в Санта Клара. Защото моята обвинявана в какви ли не грехове държава вместо да приложи ефективна присъда за неговите криминални деяния го остави да си живее у дома. Има си там телефон, по който раздава интервюта, интернет, по който води свой блог, приема лично чужди посланици и т.н.

Как реагират обикновените кубинци на темата за дисидентите?

На кубинския народ това не му е интересно, той си има други грижи. Икономически ситуацията в страната ни никак не е лесна. Към последствията от блокадата сега се добавя и ефектът от световната криза. Да не говорим за нашите си вечно болни проблеми като дупките по улиците или лошия градски транспорт. Ние всички сме много критични и взискателни към нашата действителност, казваме си открито недостатъците и искаме да ги поправим. Не може 50 години след революцията все още да има селяни, които с труда си изхранват страната, а пък продължават да живеят в кирпичени бараки. Възниква и друг сложен казус. Куба винаги се е гордяла с отличното си и безплатно здравеопазване. Доскоро един доктор се грижеше за здравето на 190 семейства. Днес обаче му се падат вече тройно повече пациенти. Защото нашата страна е много солидарна, постоянно изпраща лекари да помагат на други народи – във Венесуела, Боливия, Еквадор, Алжир и т.н. Това е чудесно, но налага известни лишения на Куба. А нашият народ е свикнал с перфектно медицинско обслужване и сега му е трудно. Необходимо е да му се разяснява всекидневно кое и защо се прави, да се чувства осъзнат участник във всички процеси.
Забелязала съм, че най-точният термометър за температурата на кубинското общество са САЩ. Винаги, когато у нас се усети умора, там се активизира поредната антикубинска кампания. Но понеже за толкова години САЩ така и не ни опознаха, още се изненадват, че щом ни подложат на нов натиск – и народът ни веднага се мобилизира, скача, отърсва се от дребнавото и им връща ударната вълна. Така и сега – манифестациите около 1 май из цялата страна бяха зашеметяващи. Аз бях на тържествата в Санкти Спиритус, едно малко градче в централна Куба с население около 135 000 души. И 100 000 от тях излязоха по улиците да покажат, че държат на родината си. Това няма как да се режисира. Никой не може да принуди 100 000 души да пеят и да танцуват, да се смеят и да се забавляват заедно.

Имаш две дъщери. Те бяха ли с теб в Санкти Спиритус?

Да! По-малката, Селия, която навършва 20 г. на 15 май, направо омая публиката там – излезе, яхнала кон, и всички ахнаха: “Вижте, вижте как язди внучката на Че!” Всъщност нито тя, нито сестра й – 21-годишната Естефания или Фани, не обичат да се афишират като “внучките на Че”. Прекланят се пред него, но го пазят дълбоко в душите си. Селия следва медицина, а Фани – икономика. Всяка е взела по една от професиите на дядото. И двете са много критични като всички младежи, но са и много отговорни. Доволна съм като майка. Не претендирам да стават нещо изключително. Претендирам само да са честни, да са всеотдайни, да помагат на хората и на революцията ни. И с двете се разбираме прекрасно. Баща им, с когото бяхме разведени, почина още преди години. Но имам опората на майка ми, която обожава всичките си внуци. Селия може би й е любимката – бабата учи заедно с нея за всеки изпит, направо и тя ще завърши медицина! Иначе майка ми има диплома на историк и оглавява Изследователския център “Че Гевара”.

Разкажи повече за майка си, за братята и сестрите си, за племенниците си.

Майка ни Алейда Марч е жена от село, била е партизанка в Ескамбрай, сражавала се е заедно с баща ни, влюбили са се, след победата са се оженили и после сме започнали да се раждаме ние. Аз съм най-голямата. После е роден Камило, след него е Селия и последният е Ернесто. Имахме и по-голяма сестра – Илда, от първия брак на баща ни, но преди години почина от рак.
Камило и Ернесто са адвокати, а Селия е ветеринарен лекар, работи в Националния аквариум. Тя има две дъщери като мен. Дъщерите на Камило са три. Ернесто също има три деца – две момичета и едно момче, единственото мъжле сред общо десетте внуци на майка ни и баща ни. И името му, разбира се, е Ернесто, Ернесто Гевара, на 15 години.

Преди две години майка ти издаде книга за баща ти, наречена “Възпоменание”. Какво пише в нея?

Книгата на майка ми е най-хубавият романтичен роман, който съм чела. Защото е за дълбоката любов между две човешки същества с високи идеали. За Че е изписано страшно много – като за революционер, за икономист, за ръководител... Но все се пропуска, че главното у него е човечността му. Именно това го е правело толкова цялостна личност. Никой досега не се беше приближавал тъй плътно до същността му, както майка ни в своята чудесна книга. Тя ни го дължеше и на нас – децата им. Нищо не знаехме за любовта им. Аз съм най-голямата и бях на 4,5 г., когато татко потегли към Конго. После, когато бях на 5, той отново дойде у дома, но вече дегизиран като “стария Рамон”, непосредствено преди да отпътува за Боливия. Не знаех, че е той, не го познах. Най-малкият от нас – Ернесто, беше едва на 1 месец, когато татко замина. Той пък няма абсолютно никакви живи спомени. Благодарение на прекрасната книга на майка ни сега тази празнина е запълнена. А как плачеше тя, докато я пишеше... По едно време даже й казахме: “Стига, ако така ще плачеш непрекъснато, по-добре не я пиши”. Но тя я написа – с цялата си искреност и обич.

Несъмнено баща ти много ти е липсвал...

Да, винаги! Не само като малка, но и по-късно, когато започнах да уча медицина. Толкова би ми се искало да мога да си говоря с него на професионални теми, да се съветвам... После, когато се родиха децата, си мислех колко хубаво би било да могат да сядат на коленете му, да му казват: “Дядо...” Но когато обичаш някого истински, обичаш го такъв, какъвто е. Щом е оставил семейството и децата си, които толкова е обичал, за да даде живота си за доброто на другите хора, значи това е неговият начин да ни покаже пътя. И аз съм горда от избора му.

Какво щеше да прави баща ти, ако беше жив днес?

Прекалено уважавам баща си, за да се поставям на негово място и да гадая. Съдейки от живота му и от всичко, което е написал, той е бил много критичен човек. Несъмнено днес щеше да се опитва да подобри положението на хората – със собствен пример. Защото той никога не е казвал какво трябва да се прави, той директно го е правел.

Какво според теб е най-универсалното, с което светът помни Че?

Дарбата му да обича. Ако не можеш да обичаш, не си способен да дадеш живота си за друго човешко същество. За мен най-важното и ценното у моя баща е именно това негово вътрешно единство. То е и най-красивото, което ни е оставил. Трудно е да се следва този пример, но той не спира да вдъхновява.