Точно в същия ден, в който президентът на България се опитваше да успокои уличните протести у нас с мантрата, че „национализацията не е решение”, лидерът на една далечна латиноамериканска република, близка нам само по азбучен ред – Боливия, извърши поредната експроприация. Управляващият там от 2006 г. Ево Моралес, първият индианец в боливийското президентско кресло, сложи държавна ръка върху „Сабса”, частния администратор на трите най-големи летища в страната и дъщерен клон на двете испански „майки”, фирмите „Абертис” и „Аена”, които притежават в него съответно 90% и 10%. Мотивът – инвестициите в летищата са недостатъчни. По договор вложенията е трябвало да нараснат между 2006 и 2022 г. с 53,4 млн. долара. До 2009 г. реализираната инвестиция следвало да достигне до 26,9 млн. долара. Вместо това тя не могла да го докара дори и до 6 милиона. Затова пък печалбите на „Сабса” между 1997 и 2011 г. възлезли на 20,6 млн. долара.
Моралес оповести решението по време на свое посещение в град Кочабамба, където е местното седалище на „Сабса”. Почти едновременно с това военни части заеха позиции на въпросните три летища – в столицата Ла Пас, в Кочабамба и в град Санта Крус. Министърката на комуникациите Аманда Давила успокои, че това било „символичен” акт и елемент от линията на правителството „да приобщава въоръжените сили към опазване на националните ресурси”.
Процедурата оттук нататък е отигравана вече – ще се наеме независима одиторска фирма, която да оцени активите на „Сабса”, а после ще започнат преговори между правителството и собствениците за обезщетение.
Испания се възмути и заплаши, че експроприацията „няма да остане без последствия за двустранните отношения” и че ще бъде потърсена солидарна реакция спрямо Боливия от съюзниците в ЕС. Това е вече третата национализация на фирма с испански капитали, предприета от боливийските власти в рамките на около 10 месеца. Предишните две направо плачат за паралели с България. През май м.г. бе национализирана фирмата „Транспортадора де електрисидад”, филиал на испанската „Ред Електрика”, специализирана в пренос на ток и в опериране с електрически системи. А през декемврви м.г. същата съдба сполетя и четири подразделения на испанския производител и достачвик на ток и газ „Ибердрола” – две електроразпределителни дружества, една фирма за услуги и една за управление на инвестициите. Моралес спусна декрет за експроприирането им, след като се разбра, че те са слагали двойно по-високи цени за потребителите на енергийни доставки в провинцията. И още едно едно съвпадение. Строителният клон на „Ибердрола” – „Ибердрола Инмобилария”, е мераклийката да строи оспорвания ваканционен комплекс „Корал” край нашенското Царево...
У нас всичко е ясно. Чуждият инвеститор продължава да е свещена крава в не по-малко свещения и вече трето десетилетие представян като безалтернативен неолиберален модел. Латинска Америка обаче също от толкова време залага точно на алтернативата – на устойчивото развитие чрез социално включване и мащабни държавни инжекции в борбата с бедността, в по-добрия достъп до здравеопазване и образование, в развитието на културата и екологичното равновесие. „Гръбнакът” на всичко това са внушителните природни ресурси, с които е богат регионът и които правителствата от прословутата „лява вълна” държат на къс повод. Само да им се стори, че някой местен или чужд частник влиза с действията си в разрез със социалноориентираната държавна политика, без никакви скрупули прилагат национализацията. Както същият този Ево Моралес обясни на европейските лидери на неотдавнащната среща на върха в Чили между СЕЛАК (Икономическа общност на страните от Латинска Америка и Карибието) и ЕС, „нуждаем се от съдружници, а не от господари на природните ни ресурси”.
На въпросната среща Испания, която има традиционно здрави връзки в региона и много бизнес интереси тук, се опита да постави като акцент в обсъжданията въпроса с гаранциите за чуждите инвестиции. Тя бе мотивирана най-вече от силно засегналата я национализация на 51% на дъщерното предприятие на испанския нефтен гигант Repsol, извършена миналата година от правителството на лявата перонистка и президентка на Аржентина Кристина Фернандес. Подобни мерки, както видяхме, са прилагани и в Боливия, а и във Венесуела, и в Еквадор и т.н. В заключителния документ обаче беше отбелязана само „важността от наличието на стабилна и прозрачна нормативна рамка, която да гарантира сигурност на инвеститорите”. Същевременно бе подчертано, че трябва да бъде признато „суверенното право на държавите на регулации”. На европейските лидери не бяха спестени и пламенните речи на латиноамериканските им колеги, че доминиращият в ЕС курс към социални орязвания е пагубен и само задълбочава кризата, докато всъщност рецептата за просперитет е точно в обратното – в латиномодела с мащабните социални програми, които повишават качеството на живота, покупателната способност и обема на производството и икономиката. За капак ротационното годишно председателство на СЕЛАК бе поето от президента на социалистическа Куба Раул Кастро.
Повечето президенти от латиноамериканската „лява вълна” са от поколението, чиято младост съвпада с всеобщия континентален възторг от победата на Кубинската революция през 1959 г. и с активната борба срещу власталите до 80-те години в региона десни диктатури, крепени от САЩ. Трупаните векове наред социални контрасти и неизменната интервенционистка роля на Вашингтон в защита на статуквото правят тук съвсем естествени масовите леви нагласи като противовес. От края на 90-те те започват да доминират и във властта, където чрез избори навлиза точно „поколението на Кубинската революция”, открило междувременно и алтерглобализма, и неговия крилат лозунг за мечтатели „Един друг свят е възможен”, издигнат още на първия Световен социален форум през януари 2001 г. в Порто Алегре, Бразилия. Естествено, най-типичните представители на тази тенденция са бившият бразилски президент Инасио Лула да Силва и наследилата го на поста Дилма Русеф – и двамата с бурно антидиктаторско минало, но и с актива на лидери, превърнали страната си в шеста световна икономическа сила чрез абмициозни програми за преодоляване на бедността. Последната инициатива на „нашата” Дилма по тази линия е отпускането по 25 долара индивидуална субсидия за културните нужди на най-бедните – защото достъпната за всички култура е съставна част от принципа на устойчивото развитие.
Емблема на „лявата вълна” е и президентът на Венесуела Уго Чавес, поел първия си мандат още през 1999-а. Днес той е в тежка битка с рака, но чавизмът вече е достатъчно силно движение, способно да продължи напред с амбициозните социални програми, наричани тук мисии, които осигуряват на венесуелците не само хляб, дом, работа, безплатни компютри за учениците и безплатни здравни грижи, но и човешко достойнство. След два месеца и половина лечение в Куба тази седмица Чавес се прибра в Каракас, за да продължи терапията си в местната военна болница, и така изведе многобройните си привърженици да танцуват от радост по улиците.
Герой на световните новини тези дни стана и един от най-младите представители на „лявата вълна” – 49-годишният президент на Еквадор Рафаел Кореа, който в изборите на 17 февруари спечели нов мандат с триумфална победа още на първия тур с 57%. А партията му „ПАИС” (думата значи „Страна” на испански, а иначе това е съкращение от наименованието „Горда и суверенна родина” ) взе абсолютно мнозинство в парламента – което осигурява на държавния глава пълна свобода в законодателните реформи. „Еквадор предостави на Кореа повече власт от всякога”, коментира испанският в. „Ел Паис”, признавайки, че за шестте години на досегашното си управление харизматичният икономист с дипломи от САЩ и Белгия и с белгийска съпруга, родила му три деца, „успя да изведе страната си на пътя за ХХІ век”.
Когато за първи път идва на власт през 2006 г. под лозунга за „революция на гражданите”, почти неизвестният тогава Кореа има зад себе си доброволчески католически мисии сред индианските общини, теоретични статии по икономика, кратко 6-месечно министерстване и ореола на човек извън дискредитираната политическа система. Подпомогнат от високите цени на петрола – ключовия износен продукт на Еквадор, от неизчерпаемата си енергия и от лявата си мотивация, той бързо става народен любимец с държавните инвестиции в строежа на пътища, болници и училища и с въвеждането на Бон за човешкото развитие – ежемесечна субсидия за около 2 милиона еквадорци, картотекирани като най-бедни сред 15-те милиона жители на страната. Доскоро този бон бе равен на 35 долара, а преди изборите стана 50 долара. По същото време правителството се ангажира и с откриването на още 60 нови болници в следващите 5 г. Кореа прекара сегашната си предизборна кампания, яхнал колело, въртейки педали из построените и ремонтирани по негово време пътища от село на село и вдигнал ляв юмрук „за онези, които обичат латиноамерикански революционни песни”, по израза на в. „Ла Вангуардия”. Когато след внушителната изборна победа го питат какво ще направи, за да доведе повече чужди инвестиции в страната, той отговаря, че капиталите отвън са само средство да се постигне растеж, а не са цел сами по себе си. И припомня, че приоритетът му продължава да е борбата с бедността, която досега е успял да намали от 36,7% до 27,3%.
Впрочем, точно през първия мандат на Кореа Еквадор се прочу и със своите амазонски индианци от Лаго Агрио, които успяха да осъдят транснационалния гигант „Шеврон” на глоба от 9 млрд. долара заради причинени в земите на общността им екощети. „Шеврон” отказва да плати и все още точи делата по обжалване, но самият факт, че е налице присъда, е симптоматичен за новите времена в Латинска Америка.
Най-популярното четиво за управляващи и управлявани на този континент през последната половин година е една реч на 77-годишния президент на Уругвай Хосе Мухика, произнесена пред участниците на конференцията на ООН по устойчивото развитие „Рио +20” през юни м.г. Мухика, който е един от легендарните дейци на някогашното ултраляво движение за „градска партизанска война” „Тупамарос” и през 70-те и 80-те прекарва 11 г. в затворите на военната диктатура, стана държавен глава през 2010 г. Но не се нанесе в президентския дворец, а остана да живее с жена си Лусия Тополански, която пък председателства парламента, в селската им къщичка в покрайнините на столицата Монтевидео. В двора й Мухика отглежда цветя и грозде, от което сам си прави вино. От полагащата му се президентска заплата в размер на 12 500 долара взима само 1250, а останалото дарява в социални фондации. Наскоро ВВС направи филм за него под заглавието „Най-бедният президент в света”.
Та ето какво каза Мухика, който никога не слага вратовръзка, пред лидерите на 192 държави, събрани на „Рио+20”:
„Цял следобед си говорим за устойчивото развитие и как да изведем огромни маси от бедността. Какво се върти в главите ни? Дали моделът, който искаме, е актуалният модел на развитие и потребление в богатите общества? Питам се – какво ще стане с тази планета, ако при индусите е налице същият брой коли на семейство, както е при немците? Колко кислород за дишане ще ни остане? За да съм по-ясен – разполага ли светът с материална база, за да могат 7 или 8 милиарда души да консумират и да хвърлят отпадъци със същата интензивност, както най-заможните западни общества? Възможно ли е? Или дискусията ни трябва да е за друго? Сами създадохме обществото, в което сме. То е дете на пазара, на конкуренцията. Довело ни е един злокобен и взривоопасен материален прогрес. Пазарната икономика е създала пазарни общества. И ни е довела глобализацията, обхванала цялата планета. Ние ли управляваме глобализацията или тя управлява нас? Възможно ли е да говорим за солидарност и че сме „всички заедно” в рамките на икономика, базирана на безпощадната конкуренция? Докъде стига нашето братство? Не казвам тези неща, за да отрека важността на настоящото събитие. Напротив – предизвикателството пред нас е от колосална величина, а голямата криза, пред която сме изправени, не е екологическа, а политическа. Човек не ръководи днес силите, които е отприщил, а те ръководят него. И живота. Не сме дошли на планетата, просто за да се развиваме ей-така, най-общо. Дошли сме, за да бъдем щастливи. Защото животът е кратък и си отива. И никое благо не струва колкото живота. Това е елементарно. Но животът ще ми избяга, докато работя и работя, за да мога да консумирам един „плюс”, и обществото на потреблението е моторът за това. Защото по определение, ако се парализира потреблението, спира и икономиката, появява се призракът на застоя за всеки от нас. Но именно хипер потреблението разрушава планетата. А това хипер потребление се налага да се генерира непрестанно чрез вещи, които траят кратко, защото трябва да се продава много. В такъв случай електрическата крушка вече не може да издържа заплена 1000 часа. То може да има и крушки, които издържат запалени по 100 000 часа, но не могат да бъдат направени. Проблемът е в пазара. Нали трябва да работим и трябва да поддържаме цивилизацията на „използвай и хвърляй”. Така попадаме в порочен кръг. Това са политически проблеми. Сочат ни, че е време да започнем борба за друга култура. Не става дума да се опитваме да се върнем към ерата на пещерния човек, нито да си слагаме надгробен паметник. Но не можем и да продължим безкрайно да бъдем управлявани от пазара, а трябва ние да го управляваме. Ето защо казвам, че според моето скромно разбиране проблемът ни е от политически характер. Древните мислители като Епикурей и Сенета, а сащо и нардоността аймара, отсъждат: „Беден не е онзи, който има малко, а който се нуждае от безкрайно много”. И иска още и още. Това е културният ключ. Така че ще приветствам усилията и споразуменията, които се правят. Ще участвам като управник. Знам, че някои от нещата, които казвам, звучат като празно мелене. Но трябва да си дадем сметка, че кризата за вода и агресията към околната среда не са ричината. Причината е цивилизационният модел, който сме наложили. И онова, което тлябва да ревизираме, е нашият начин на живот. Принадлежа на една малка страна, дарена богато с природни ресурси, за да живее. В нея има малко повече он 3 милиона жители. Има и около 13 млн. крави, от най-добрите световни породи. Плюс 8 или 10 милиони прекрасни овци. Страната ми е износител на храни, на млечни и месни продукти. Почти 90% от територията се използва. Другарите ми работничи навремето много се бориха за 8-часов работен ден. А днес са постигнали вече 6-часов. Но онзи, който го има, се хваща да работи на две места. Така че работи повече, отколкото преди. Защо? Защото има да плаща безброй неща: мотоциклета, колата, вноски и вноски. Докато се опомни, вече е стар и животът си отива. Тогава човек сепита – това ли ецелта на човешкия живот? Само да се консумира? Съвсем елементарно е. Развитието не може да е за сметка на щастието, а трябва да се осъществява в името на човешкото щастие, на любовта към земята, на грижата за децата, на приятелството. Щастието е най-важното ни съкровище. Когато се борим за околната среда, трябва да помним, че първият й елемент се нарича „човешко щастие”.