Боговете сигурно са полудели, допускаше един симпатичен стар филм отпреди три десетилетия, погледнал през очите на бушмена Кси към цивилизацията, пуснала в саваната празна бутилка кока-кола от небето. Думата глобализация тогава още не беше измислена, а интернет едва прохождаше във военните научни институти на САЩ като компютърна мрежа за обмен на информация.
Лудостта на боговете доста напредна междувременно, а светът се сви до един и същи, все по-опростен сюжет, който обаче се върти във все по-мултиплицирани и все по-ускорени вариации. Особено през последните седмици и дни, забелязвате ли? Големият екран/монитор е разделен на многбройни малки екранчета и във всяко тече уж отделно действие, а всъщност гледаме все същото. От шествията в Хонконг срещу влиянието на Пекин през бунтовния площад „Таксим” в Истанбул и преврата на военните в Египет, през несекващия гняв на възмутените от социалните орязвания в Гърция, Испания, Италия, Португалия, та до буйните латиноамерикански протести в Бразилия, Чили, Никарагуа. От заплахите на чеченеца Доку Умаров да атакува с атентати олимпиадата в Сочи през абдикациите на белгийския крал Албер ІІ и на катарския емир Хамад ал Тини та до сагата на разобличителя на американското глобално шпиониране Едуард Сноудън, скарала САЩ с Европа и довела до фактически арест на боливийския президент Ево Моралес във Виена по подозрение, че тайно извозва Сноудън в самолета си от Москва. Някъде там, в цялата тази бъркотия от разбунени улици, дискредитирани и безсилни лидери и все по-осезаемо присъствие на задкулисна власт кипи и нашата малка, но стъпила на апетитно енергийно трасе България.
Има ли всичко това общ знаменател или в него могат да вярват само почитатели на приказката за пророчеството на маите, че след декември 2012-а идва епохата на преобръщане на полюсите? Защо все повече сериозни анализатори също започват да говорят за време превратно, в което съвсем по марксистки върхушките не могат да управляват по старому, а низините не искат повече да ги понасят?
Да видим дали разходката по актуалните горещи точки ще подсети за отговори.

Египетският преврат

бе с 48-часово предизвестие. Демократично избраният миналата година за президент мюсюлмански брат Мохамед Морси, чийто ислямистки управленски курс и затопляне с Иран не съвпадна с критериите за демокрация във Вашингтон и в Тел Авив, бе свален от армията след ултиматум. Армейските висши чинове са предимно възпитаници на американски военни школи. Такъв е включително и далият заповед за преврата военен министър – генерал Абдул Фатах ас Сиси, приел по приятелски в Кайро през април т.г. шефа на Пентагона Чък Хейгъл. Впрочем, самият Морси също някога се е образовал в САЩ – докторатът му е от лосанджелиския Университет на Южна Калифорния. Тази негова закваска очевидно се тълкуваше при президентския му старт преди година като възможност за балансиране на връзката му с „Мюсюлмански братя” и за поддържане на поне донякъде прозападна линия. Но не би. Морси избра „братята”, прокара проислямска конституция, увлече се по авторитаризма, разсея се за социалната и икономическа безизходица в страната и си докара втора серия на Туитър-революцията от каирския площад „Тахрир”. А харизматичният генерал Ас Сиси, назначен от Морси начело на армията и на министерството на отбраната, сложи поантата, оповестявайки насред новите масови протести, че „народът и армията са една и съща ръка”. И задейства машината на преврата.
По подобен начин през 2011-а армията свали и „фараона” Хосни Мубарак. Историят помни и преврата на полковник Гамал Абдел Насър от 1952 г., с който започва египетската и панарабска революция.
Генерал Ас Сиси не е Насър, но носи наследения от неговите времена армейски ореол на „защитник на народа”. Ас Сиси не си присвои формалната власт, а обяви от телевизионния екран за временен президент председателя на Върховния конституционен съд Адли Масур, който да подготви нови парламентарни и президентски избори. По време на тв-обръщението в кадър бе и популярният сред опозицията бивш шеф на МААЕ Мохамед ел Барадей, както и религиозните водачи на сунити и копти, а и шейхът на каирския ислямски университет. Явно това са правилните революционери, денонсирали вече и проислямистката конституция. А неправилните са привържениците на Морси. Те обаче никак не са малко и трудно могат да бъдат пренебрегнати. Морси ги призова чрез Фейсбук към „мирна съпротива” срещу превратаджиите, които пък обявиха restart на революцията от 2011-а.
САЩ уверяват, че не са подкрепили нито една от двете страни. Но същевременно Държавният департамент оповести своя извод, че Морси не е направил необходимото за решаване на проблемите на народа си и че демокрацията не идва само от изборите, а и от способността да се отговаря на народните искания. ВВС коментира, че ако САЩ наистина не взимат страна и държат на демокрацията, биха могли да спрат солидната си финансова помощ като протест срещу намесата на военните. Но едва ли някой допуска, че ще го направят.

Аферата „Едуард Сноудън”

е по-горещият картоф, който пари в момента дланите на американския президент Барак Обама. Разкритията за глобално електронно шпиониране от страна на САЩ, направени от заседналия на московското летище „Шереметиево” бивш служител на ЦРУ, са сериозен удар по международната репутация на Обама. Въпреки че този подход изобщо не е патент само на неговата администрация, а на всички американски правителства. Доста медии вече припомниха случая с шпионската система „Ешелон”, чието начало датира още от 60-те години на ХХ век. Държавният секретар Джон Кери също наблегна, че събирането на информация за други страни „не е необичайно”. Тезата на Вашингтон е, че след края на бойните действия в Ирак и Афганистан войната с тероризма трябва все пак да продължи и това можело да се върши само с ей такива разузнавателни прийоми. Европа обаче е дълбоко засегната. Не от това, че САЩ по принцип погазват международното право и морала, бъркайки в личните мейли и разговори на хората по света, а че подслушват и европейските си съюзници на общо основание с останалите... Реакцията на ЕС бе шумна и остра на всички нива – от председателя на Европарламента Мартин Шулц до президента на Франция Франсоа Оланд и немския канцлер Ангела Меркел.
Толкова по-удивително е, че именно на фона на тази уж тъй дълбока европейска обида се разигра съвсем парадоксален епизод от сагата „Сноудън” и то с крайно услужливото към САЩ участие на ключови европейски страни. Както се знае, младият разобличител на ЦРУ все още мистериозно и невидимо за медиите пребивава на „Шереметиево”, защото няма валиден документ, за да отлети нанякъде. След като руският президент Владимир Путин го предупреди, че може да бъде подслонен в Москва, само „ако спре да вреди на американските ни партньори”, Сноудън се отказа да иска убежище в Русия и разпрати такива молби на други 21 страни по света. В същото време гостуващият в руската столица по повод международна среща на производителки на газ президент на Боливия Ево Моралес обяви пред телевизия Russia Today, че страната му би дала подслон на американския младеж, ако той го поиска. Но когато Моралес литна с президентския си самолет обратно към Ла Пас, се оказа, че Испания, Италия, Португалия и Франция просто му отказват да премине през небето им. Интерпретацията на Ла Пас: защото, подозирайки че Моралес е взел на борда Сноудън, не искат да си създават проблеми с изискващите екстрадицията му САЩ. В крайна сметка машината на боливийския лидер кацна във Виена, където престоя около половин денонощие и бе претърсена из основи – без да се открие и следа от Сноудън, разбира се. Самият Моралес бе държан на летището „като заложник”, както се възмути в официална декларация боливийското правителство. Цяла Латинска Америка заклейми унизителното третиране на държавния глава на Боливия, който накрая все пак бе пуснат да се прибере със самолета си у дома и бе посрещнат там като герой. Приятелят му Рафаел Кореа, президент на Еквадор, обяви в Туитър, че ще свика извънредна среща на Унасур (Южноамериканския съюз), която да вземе ответни мерки. А испаноезичните форуми и отсам, и оттатък Атлантика изригнаха безжалостни подигравки за еднаквото лицемерие и на САЩ, и на ЕС. Защото САЩ правят каквото и където си искат, включително в Европа, и защото Европа, колкото и да се сърди за пред публика, винаги ще слуша Големия брат.

Възмутените

Увлечени по новите протести из далечни дестинации европейските медии напоследък позабравиха смазаните от кризата и от рекордна безработица (особено младежка) Гърция, Италия, Испания, Португалия. А хората там не са спирали да отстояват права си. Роденото на площад „Пуерта дел Сол” в Мадрид през 2011-а почти успоредно с арабските революции Движение на възмутените прерасна в отделни инициативи и платформи, които отстояват конкретни социални казуси. Именно с техните усилия действащото дясно правителство на Испания бе принудено да приеме например закон, който задължава банките да осигуряват алтернативни жилища на хората, губещи домовете си заради непокриваеми ипотеки.
Същевременно все повече се свива доверието на гражданите в способностите за справяне с кризата както на националните политици, така и на европейските. Широко рекламираните мерки на ЕС за борба с младежката безработица залагат всъщност на немската система на дълго (и нископлатено, естествено) чиракуване на младите хора, което е само замазване на проблема. Въртенето в кръг и нерешителността на лидерите на традиционните партии, изтрили границите помежду си с общия унес по неолиберални рецепти, сваля все по-ниско престижа им. Разочарованието тласка европейците към радикали, ксенофоби и националисти – като например лидерката на френския Национален фронт Марин льо Пен. Впрочем, тази седмица Европарламентът вдигна имунитета й на евродепутат, за може да бъде съдена заради направено от нея преди три години сравнение между молещи се мюсюлмани и нацистки окупатори...

Бразилският случай

Изумилите наблюдателите масови протести за „нова Бразилия” напоследък се разпиляват – но не заради грабването от бразилския футболен отбор на Купата на конфедерациите, а защото самите протестиращи започват да се делят на крила според убежденията си. Левите, които издигат искания за повече социални гаранции, за по-добро здравеопазване и образование, вече не искат да шестват заедно с десните, които апелират за по-ефикасна борба с корупцията. „Корупцията е нещо ендемично и не дава възможност за ясно формулирано искане, но пък позволява да се атакува правителството – а именно това е целта на десницата,” обяснява журналистът Антонио Мартинс, цитиран в кореспонденция на в . „Ел Паис”. Конструктивните протестиращи не искат да свалят президентката Дилма Русеф, а да й дадат импулс за по-ефективни реформи. Но рейтингът й все пак пада сериозно – с над 20% само за трите седмици на протестите. И това е независимо, че Дилма предприе пряк диалог с демонстрантите и обеща референдум за желаните от тях промени.
Първият латиноамерикански папа – аржентинецът Франциск І, който пристига на 22 юли в Рио де Жанейро за световна среща на християнската младеж, също подкрепи протестите. На родния му континент мнозина го свързват с десницата заради близостта му с генералите по време на хунтата в Аржентина (1976-1983 г.).
Дясното и лявото из други географски ширини вече е демоде – навсякъде се говори за изтриване на идейни граници и за „партии на властта”. Но не и в Латинска Америка.
Впрочем, именно тук – в Мексико, е направен първият успешен опит интернет да се използва като свободно поле за разпространение на революционни идеи – чрез есетата на нашумелия през 90-те маскиран субкоманданте Маркос, водач на Сапатистката народна армия в мексиканския щат Чиапас. „Анонимните”, Джулиан Асандж и Сноудън претворяват челния му опит в наши дни – в комбинация с все по-голямата загадка кой все пак стои зад тях.
Най-екзотичната нова протестна точка е Никарагуа. Там конфронтацията е между... мъже и жени. Заради оспорван от силния пол закон, който (според мъжете) защитавал жените от насилие прекалено едностранчиво. Сякаш някой си играе на компютъра и изпълнява условията на играта – няма значение поводът, важното е патаклама да става...
Дали следващото страшно разкритие, което може да направи фантомът Сноудън няма да е нещо такова – че не само ни подслушват, а и ни манипулират глобално? Може би и чрез психотронни оръжия, каквито и САЩ, и СССР (по-късно Русия) са експериментирали, както сочат доста независими разследвания? Дали и затова Путин не заговори тъй внезапно в дух на професионална солидарност с „американските партньори” по случая със Сноудън?
Май е много рано за онзи лазерен надпис, който изгря на „Тахрир” в нощта на преврата: Game over.