Живка Балтаджиева, поетеса: Ще преобразим света, ако започнем от себе си


„Поезията на Живка притежава дара на автентичността, дар, с който ни удостоява смелостта да се представим пред самите себе си с цялата наша истина, да живеем с пръст в раната”. Тези думи на известния испански поет Анхел Гинда са за поетесата Живка Балтаджиева, която от години живее в Испания и публикува свои стихове там, включително и пише на испански, но не е преставала да се чувства българка. Превела е за испанските читатели български автори като Блага Димитрова, Антон Дончев, Николай Кънчев и цикли или отделни стихотворения на ред други наши поети, като Елисавета Багряна, Атанас Далчев, Константин Павлов, Иван Цанев, Цвета Софрониева, Екатерина Йосифова, Рада Панчовска, Рада Александрова, Кристин Димитрова и още много други. А миналата година престижното издателство Amargord, което през 2012 г. отпечатва двуезичната стихосбирка на Живка „Бягство в реалността”, издава и преведената от нея поезия на Христо Ботев. Това е първият сериозен поетичен превод на ботевото творчество на испански след неудачните опити, правени през 70-те в Куба. Обширна 40-странична студия за нашия национален герой, написана от Живка, играе ролята на предговор към книгата. Стиховете на великия ни поет и революционер са посрещнати възторжено, а испанският литературен критик Луис Енрике Ибаньес горещо препоръчва новата книга, подчертавайки, че „Христо Ботев е поет, от който испанците се нуждаят сега.”
Донеслата този български дар до испанската публика Живка Балтаджиева е родена в София, но израства в Сливен - град, който силно бележи поезията й. Завършила е българска филология в СУ „Климент Охридски“. Работила е в Българско радио и списание „Пламък“. От години живее в Мадрид, където доскоро е преподавала в Университета „Комплутенсе”. Омъжена е за известния журналист Йосиф Давидов, дългогодишен кореспондент на БТА в Мадрид, който днес работи във вестника на българската общност „Нова дума”. Живка Балтаджиева е автор на стихосбирките „Слънчево сплитане” (1971), „Дневно осветление” (1982), „Безродни митологии” (2007), „Никога. Други стихове” (2010), на двуезичните “Слънце” и „Бягство в реалността” (2012), издадени в Испания, както и на многобройни литературни изследвания, студии и есета.
Разговаряхме с Живка в един дъждовен и ветровит мадридски следобед, от който побързахме да се скрием на сухо в първата изпречила ни се глобализирана закусвалня. Успяхме да надвикаме шумната музика, за да поговорим за Ботев, поезията, България и Испания.

Живка, как решихте да се заемете с такова апостолско дело като превеждането и издаването на Христо Ботев на испански?

Ботев е нещо много повече от книга за мен. Дъщеря съм на анархист и за първи път видях баща си, когато станах на 5 години. Тогава имаше реабилитация и за малко го пуснаха от затвора. Това голямо бащино отсъствие в детството ми се запълваше от Ботев. Майка ми винаги, когато имаше възможност, ми четеше и пееше неговите стихове. А когато тя беше на работа, аз излизах на двора на къщата на баба ми и дядо ми и започвах да го рецитирам. Леля ми даже започна да ме нарича Ботевче вместо Живка. Просто той беше част от съществото ми. Изобщо не мога да си представя живота без стиховете на Ботев. Винаги е бил в мен. И в първия момент, когато си дадох сметка, че вече мога свободно да пиша на испански, поисках да го преведа. Макар че Ботев е много труден, почти невъзможен да бъде предаден в неговата цялостна енергия. Неговото мислене е много новаторско. В рецензиите, които се появиха тук, пише, че това са стихове, нужни на испанците сега. Всъщност това са стихове, нужни и на българите сега. Трябва да оценим истински неговото мислене, това негово яростно трагично изживяване на нашия дълбок сън в инерцията.

Какво не разбират българите у Ботев?

Мнозина все още вярват, че Ботев е националист, че е загинал единствено за освобождението от турско робство. Подобни разбирания ни отвеждат много далеч от онова, което наистина са мислили Ботев и Левски. С тях се правят големи манипулации. Всъщност става дума за личности, които са далеч напред от нашето време – и от ХХ, и от ХХІ век, да не говорим за ХІХ. Затова те са толкова самотни, изолирани и убити в края на краищата от нас. Тук не говоря за това, кой е стрелял в Ботев или кой е сложил клупа на шията на Левски. Ние ги убиваме другояче – защото ги довеждаме до покруса. И тази покруса се вижда абсолютно ярко в „Обесването на Левски”. Всъщност това е последното стихотворение на Ботев. В последните години на живота си той не е писал стихове или най-малкото не ни е оставил нищо съхранено. Писал е едва до 24-годишната си възраст. Това е нещо абсолютно ненамируемо в световната литература. Освен Рембо. А ние не сме способни да го осъзнаем. Не искаме да си дадем сметка кой всъщност е Ботев.

Как конкретно се заехте да го превеждате?

Това бе моя мечта, но никак не ме удовлетворяваше превода. И сега все още не съм доволна. Десетки години търся неговото слово в испанския. А как конкретно стана... Когато излезе моята стихосбирка в Amargord, аз още не познавах издателя. На премиерата й ме запознаха с него. И първото нещо, което той ми каза, беше: „Искам да издам Ботев”.

Знаел е за Ботев още преди да ви познава?

Това беше и моят въпрос към него. Заразпитвах го – откъде знаете за Ботев, какво сте чели за него, от него, къде? А той отговори: „А, не, нищо друго не съм чел, само твоето стихотворение, което си му посветила”.

Това си е едно страхотно признание за вашата поезия!

Не знам, за мен това е признание, че Ботев може да се почувства дори и от един ред. Стихотворението ми започва с цитат от Ботев. След това се мъчих още две години. Вечно недоволна от резултата, аз все не се решавах да предам преводите. Докато най-накрая дадох на издателя онова, което реших, че мога да му дам. Някои стихотворения като „Пристанала” например така и не успях да преведа. Музиката така звучи в главата ми, че каквото и да направя, ми изглежда много далеч от нея. Имам предвид онова, което мама ми е пяла непрестанно. То не стана, не е преведено.

Значи остава за по-нататък.

Може би, дай боже. Но изключително се радвам, че рецензиите са много силни. Появиха се дори в Чили. Нали си давате сметка, испанският се говори в много страни и стига до много далечни точки. Това много ме радва.
Книгата с поезията на Ботев беше представена на панаири на книгата в Перу, в Чили, в САЩ, а също и на международния панаир на поезията в Сориа, в Трухийо. Премиерата й се състоя на 23 април, деня на Сервантес, международен ден на книгата и в рамките на Седмицата „Комплутенсе” на писмената. Бях много горда и щастлива. Заради книгата и заради този голям прием. За пръв път българска книга се превращаше в един от центровете на тези празници. Що се отнася до рецензиите и разпространението, въпросът е безкрайно сложен. Тук, както предполагам и навсякъде, независимите издатели са принудени да измислят какви ли не форми, като безбройните панаири на книгата, та все пак да достигат книгите до читателите си. Иначе е пагубно за тях. Ако една книжарница вземе, примерно, 40 бройки от книгата, а те не се продадат, книжарницата и разпространителят само след три месеца пак си взимат от издателя 60 % от цената на книгата, които биха получили и при успешни продажби. А е трудно продажбите да са успешни, защото на витрините стоят изданията на световните издателски монополи, бестселърите. Е, има и други книжарници, има все още книжари, които обичат словото, но не са чак толкова много. Ето защо издателствата гледат да участват непрестанно в панаири, в презентации в барове и ресторанти, в културни центрове, за да могат читателите да имат непосредствен контакт с творбите и така да се продават книгите извън книжарниците.

Има ли интерес към поезията сред публиката в Испания?

Когато излезе моята книга, бях потресена. Отзвукът беше невероятен. Но сега тези, които четат поезия, нямат пари. Аз самата не мога да си купувам книги и не отивам на много представяния, защото се срамувам, че не мога да си купя книгата на приятеля или книгата, която толкова много ме е заинтересувала.

Каква е цената на книгите тук горе-долу?

Моята беше 10 евро. Книгата на Ботев струва 14 и се продава доста добре. Някои български общности тук закупиха много бройки. Безкрайно съм им благодарна за подкрепата, която винаги намирам в тях. Но, естествено, голямата част от тиража, се поизчерпа на литературни четения, представяния, фестиали и в голямата книжарска верига „Каса дел либро”. Имам чвството, че е на прага на втори тираж.
Между 10 и 20 евро варират цените на книгите с поезия. Но например изданието на пълните събрани съчинения на Емили Дикиснън струва 50 евро. И не е единствено.
Големите издателства почти не публикуват поезия. Залагат на бестселъри, есета, романи, най-много да публикуват някой сборник разкази. Появиха се и издателства, които отиват в друга крайност, публикуват поезия и продават по 5 евро книжката, но не заплащат нито една стотинка на авторите. По договор. Но и другите също избягват да плащат. Жестоко е положението. Страшно много се издава, но авторите да му мислят от какво и как да живеят. Тези дни се самоуби един изключително интересен чилийски поет, Педро Монтеалегре, принуден да живее в крайна мизерия. И си спомних как си отиде Христо Фотев...

Популярна ли е в Испания социалната поезия?

В момента тук има голям бум на социалната поезия. Не знам дали е толкова качествен. Но като тематика доминира – заради жестоката обстановка в обществото. Издателите търсят този вид книги, предполагам, не само защото смятат, че това ще се продаде добре, но в много случаи и защото изразяват техния собствен бунт.

В Испания сега има силни настроения за промяна. Как смятате, че може да се стигне до един по-хуманен свят за живеене и за поезия?

Мисля, че начинът отдавна е известен. Култура. Етика във взаимоотношенията. Народната мъдрост, бронирайки се с прагматизъм, доста директно го казва: “Като видиш покрива на съседа ти да гори, бързай да гасиш, че да не се подпали и твоят.” Но виждаме кък в съвременния свят се полагат все повече усилия, за да стане този начин все по-недостъпен. Качеството на образованието намалява, достъпът до образование и култура е много ограничен. Всъщност, няколко години преди да се стовари върху ни икономическата криза се проведе глобално десакредитиране на хуманитарните науки като база на професии без бъдеще, без изгледи за професионална реализация, с една дума - не даващи хляб. Не можем да очакваме много от едно човечество, което е държано в състояние на полуграмотност, в един технически транс, без да разбира какво означават тези технологии за истинското ни развитие, без да се замисля как можем да ги направим полезни за нас, вместо да се оставяме те да ни манипулират... В един такъв свят, в който човекът систематично и целенасочено се превръща в лумпен, трудно може да се реализира промяна. Човекът е все по-малко хуманен. Има все по-малко прояви на съчувствие, на разбиране, на съпричастие. Тези думи изобщо чувате ли ги някъде? Особено думата съпричастие. Съществува ли тя в нашия речник? Мисля си, че единственият път на човека да преобрази света, в който живее, е да преобрази себе си.

Ако вие от Испания говорите за липса на съпричастие, то какво да кажем ние в България? В испанското общество се усеща енергия, а съчувствието и взаимопомощта между хората са много по-забележими отколкото у нас...

Да, бях през август в България и се почувствах много страшно. Никога по-рано на съм усещала чак такава апатия и такова отчуждение... Като се върнах, месец и половина не можех да дойда на себе си. От потреса, от мъката. Следя всички неща, които стават в България. Останахме тук, само защото така се стекоха обстоятелстата. Но моето съзнание и душата ми никога не са напускали България. Вълнувам се от всичко. Винаги се опитвам да разбера ситуацията. Изживявам я трагично. Мисля си често за онова, за което пише Петко Славейков по повод участието на България в Цариградското световно изложние – как и защо само с произведения на женския труд се представяме. Той написва тогава един прекрасен текст, в който обяснява, че всъщност българската жена е спасила българския етнос със своето чувство за красота, с тази необходимост да изразява красота, да създава красота, да твори един етичен и естетичен свят. Сега сякаш сме загърбили тази наша “малка градинка”, дори не се опитваме да си я спомним…

Как да се събудим от това?

Страшната болка и жестоката Ботева ирония могат да помогнат, да ни разтърсят, да ни научат, че любовта към род и родина не е в одите, че ако си в безсъзнание, трябва да те залеят с ледена вода, не да ти ахкат колко те обичат. Ако опитаме да разберем, защо за Ботев свободата е мила, а истината свята, може и да си дадем сметка, че е убийство да продължаваме както досега. И че наистина единствено красотата ще спаси света. Но не красотата на някоя девойка върху корицата на луксозно издание или на екрана. А красотата на нашите взаимоотношения. Там, където няма никакво желание да погледнеш към другия, да видиш какво му е, да му помогнеш или да споделиш радостта му, там не може да има нищо, зейва пропаст. Там “вихрове гонят тръни в полето, и студ, и мраз, и плач без надежда навяват на теб скръб на сърцето”...
Един от последните потресаващи примери за преобладаващ тип реакция видяхме след удостояването на Аксиния Михайлова с наградата „Аполинер” Колко души я поздравиха? Не може така! Да не се зарадваш, че някой от твоя народ е направил нещо хубаво, нещо голямо! Аз просто спонтанно й преведох едно стихотворение и го сложих във Фейсбук. Исках испанците да знаят. А някой ми пусна следния коментар: защо я превеждаш, искаш тя да те преведе на френски ли? Как да не го боли човек душата!...

Кога пак ще се срещнете на живо с български читатели?

Идвам през март в България по покана на Института „Сервантес” за една съвместна проява с испанската поетеса Тереса Агустин под надслов „Поетичните гласове на Испания и България”. Нямам търпение да се срещна отново с хората у нас, които обичат литературата. На 26 март сме в София, на 27 март – в Пловдив. Там пак ще повторя, че Ботев трябва най-вече в България да се чете повече. Много повече. И по-истински.


Контакти с България