Покрусилата цяла Аржентна и голяма част от света кончина на легендарния футболист и символ на аржентинския дух Диего Армандо Марадона на 25 ноември т. г. – точно в същия ден, в който преди четири години си отиде и личният му приятел Фидел Кастро – произведе силен политически отзвук в страната. Остри критики, че дори и съдебни жалби се сипят в момента и отляво, и отдясно срещу президента Алберто Фернандес – левият перонист, спечелил изборите миналата година. Обвиняват го заради хаотично проведеното и довело до полицейско насилие поклонение пред саркофага на Марадона, който на 26 ноември бе изложен в „Каса Росада” („Розовия дом”), президентския дворец в Буенос Айрес, по инициатива на държавния глава.
Фернандес предварително обяви, че той само предоставя представителната сграда за церемонията, за да получи любимецът на Аржентина (който беше близък и с него) достойно изпращане. А всички детайли трябваше да бъдат съобразени с волята на семейството на починалия. Предвид бурния личен живот на Марадона, за негово семейство е прието да се смятат бившата му съпруга Клаудия Вияфание, с която са разведени от 2004 г., както и двете им дъщери Далма и Джанина. Плюс още няколко признати и полупризнати негови деца от други жени. Клаудия, която остана негов агент и довереник, отказа по време на церемонията в президентския дворец на 26 ноември да допусне в кръга на роднините последното увлечение на Диего – Росио Олива, с която футболистът се раздели преди две години. Олива вдигна скандал и това захрани жълтите медии още в началото на поклонението.
Все пак то бе доминирано от друго – общото благоговение, скръб и покруса, обзела хилядите хора, започнали да се трупат на площада пред „Каса Росада” още в нощта срещу 26 ноември. Цял свят видя покъртителни снимки, на които дори върли и вечни противници – фенове на традиционно съперничащите си отбори „Ривър Плейт” и „Бока Хуниорс” (в който играеше Марадона), се прегръщат и ридаят заедно за огромната загуба, чакайки реда си на дългата опашка.
По обяд на 26-ти обаче стана ясно, че разлялата се из целия център на аржентинската столица и непрестанно прииждаща човешка река по никакъв начин няма да успее да се изтече пред саркофага в президентския дворец до 16 ч. следобед. Този час бе посочен като краен за церемонията по искане на семейството, както съобщиха Фернандес и екипът му. Перспективата така и да не успеят да се сбогуват с идола си силно разгневи повечето хора, много от които дошли от далечни предградия, пътували предната нощ и висели часове наред на опашка под палещото слънце (в Аржентина сега е лято). Мнозина приеха това като неуважение към народа – онзи народ, част от който самият Марадона винаги държеше да остане и затова беше така масово обичан, въпреки многото си житейски залитания.
Първото напрежение възникна сред агитките, струпали се в онази част на дългата опашка, която стигаше чак до най-внушителния булевард на града „9 юли”. Представители на властите първо се опитаха да ги увещават да се преместят към трасето, по което ще мине кортежът със саркофага на Марадона вече след изнасянето му от „Каса Росада”, по пътя за гробището. Това бе посрещнато с възмущение и искания поклонението да продължи поне 48 часа, за да могат всички желаещи да се простят с обичания Диего. Разбра се обаче, че семейството му държи церемонията в двореца да приключи до 16 ч., макар че се появиха и слухове за възможно удължаване до 19 ч.
Към 14.30 ч. тревогата, че всеки момент предстои спиране на достъпа на хора в „Каса Росада”, мина като ток сред множеството на площада отпред. И такова спиране наистина бе обявено. Вярно, уж само за малко, докато покрай саркофага минат официалните лица – президентът Алберто Фернандес и вицепрезидентктата Кристина Фернандес.
Тази привилегия за „големците” обаче вбеси хората на площада. Цели семейства се хвърлиха да се катерят и щурмуват решетките на оградата на двореца. Някои успяха да нахлуят и вътре в сградата, като в блъсканицата бе съборен и строшен бюст на един от националните герои. Ситуацията бе възприета като пряка заплаха за сигурността на ръководителите на държавата. И тогава в действие влязоха полицейските части, охраняващи сградата на президентството. Така се стигна до брутално насилие срещу мирни граждани, до употреба на палки, сълзотворен газ, водни струи и гумени куршуми.
Сега големият спор е кой е заповядал тази полицейска атака и какви части всъщност са действали – дали националната полиция и охраната на президента, или полицията на град Буенос Айрес, която е самостоятелна единица и се подчинява на градското правителство (то е под контрола на десницата). Остри критики се сипят и към министърката по сигурността в националното правителство Сабина Фредерик, както и към втория човек в градската власт, отговарящият за сигурността Диего Сантийи. Има и персонални атаки към президента Фернандес, тъй като инициативата за провеждането на поклонението в „Каса Росада” е била негова, и сега го обвиняват, че не е осигурил добра организация на събитието.
Опозицията отдясно, разбира се, използва случая, за да сипе обичайните си критики за „неспособността” на левите да управляват страната по принцип. Една от малките десни партии заведе официален иск срещу президента за това, че, свиквайки такава масова проява в условията на пандемия и при въведени в страната строги ограничителни мерки, грубо е потъпкал съответните законови разпореждания. В момента на аржентинците като цяло им е забранено да организират погребения на близките си, за да се предотврати разпространението на ковид-19. Направеното изключение за Марадона се тълкува от десницата като злоупотреба с власт, защото според нея това е допуснато само заради левите убеждения на футболиста и приятелството му с президента.
Наред с това, Фернандес е атакуван сурово и от сектори, разположени по-наляво от неговото крило на Перонистката партия, а дори и от много редови перонисти. Правозащитни организации са подали иск срещу президента заради полицейското насилие, което за тях е пряко посегателство върху човешките права. Многобройни граждански организации искат обяснения защо са били дискриминирани жителите на бедни квартали, недочакали възможност да се простят със „своя” Марадона.
Президентът даде поредна порция публични обяснения на разигралата се ситуация – но колкото повече се обяснява, толкова по-лошо впечатление оставя. Аржентинците се дразнят, че той се опитва да стовари отговорността за напрежението първо върху семейството на Марадона, после върху правителството и полицията на Буенос Айрес, сякаш не той, като държавен глава, има право да каже тежката си дума и да вземе отговорно решение.
По отношение на това, че с масовото поклонение е била погазена забраната на струпване на много хора заради пандемията, критики отляво почти няма. Доминиращото убеждение е, че Марадона несъмнено заслужава такава почетна церемония, но е трябвало тя да бъде организирана по-добре и държава да наложи тя да продължи поне 48 часа.
Много оспорвано е също съгласието на правителството с избора на семейството на Диего той да бъде погребан до родителите си, на частно гробище с ограничен достъп. Което означава, че феновете му няма да могат да се поклоняват на гроба му.
Възмущение предизвика и изнасянето на ковчега от „Каса Росада” през страничен изход – насред сблъсъците на площада, в суматохата, без множеството да може да го изпрати и въобще да разбере какво става.
Заради напрежението де факто поклонението беше прекъснато около час преди обявения срок – 16 ч. – и се пристъпи към това прибързано изнасяне на ковчега и откарване до гробището. Твърди се също, че в последния момент маршрутът на траурния кортеж е бил така променен, че да се съберат по-малко хора по пътя.
Към всичко това се добавя и драматичната сага около спора дали е получавал адекватни медицинските грижи оперираният преди няколко седмици от субдурален хематом Марадона, дали инфарктът, причинил смъртта му на 25 ноември, е можел да бъде избегнат, дали не е резултат на небрежност от лекари и гледачи и т.н. Версията, че грижилият се за футболиста екип в къщата му в елитното предградие на Буенос Айрес Сан Исидро бил немарлив, че самият Диего изгонил „с юмруци” лекуващия си лекар ден преди фаталната развръзка, и че извиканата линейка в деня на смъртта му закъсняла фатално, беше лансирана от неговия адвокат Матиас Морла. Въз основа на тези твърдения прокуратурата е започнала разследване на лекаря Леополдо Луке, който е приятел на Марадона и от години следи здравето му. Луке не отрича, че е имало караница и футболистът го е изгонил, но веднага след това му се обадил и го повикал обратно. Такива избухвания не са били изключение, защото Диего мразел да слуша лекарите и да изпълнява указанията им. Гледачите в къщата му в Сан Исидро също казват, че е бил „труден болен”, забранявал да го безпокоят, заключвал се, понякога отказвал да пие лекарствата си или да яде. Луке е категоричен, че най-съвестно си е изпълнявал задълженията към своя пациент и приятел.
Личността на адвоката Морла също е спорна – именно него бившата жена на Марадона и дъщерите му смятат за един от най-зле въздействалите му членове на неговия прословут „тесен кръг”, подхранвал деструктивния начин на живот на футболната легенда. Много аржентински медии описаха следния епизод: когато преминаващ край ковчега на поклонението в „Каса Росада” фен на Марадона отправя на висок глас ругатни към Морла, дъщерята Далма става от мястото си и започва да аплодира.
Освен да отразяват споровете между адвоката и лекаря, някои аржентински медии разсъждават и дали властите в страната не е трябвало да бъдат по-активни в опазването на здравето на националния идол. Лекарите в болницата, където от мозъка му е бил отстранен субдералният хематом, не са били съгласни той да се възстановява в домашни условия, а са искали да продължи терапията си в специализирана рехабилитационна клиника. Но самият Марадона настоял да се установи в къщата си в Сан Исидро. Преди това той не е живял в нея постоянно, ползвал я е само спорадично. Редица публикации сега повдигат въпроса дали държавата не е трябвало да поеме разходите по рехабилитацията му в специализирано медицинско заведение, вместо всичко да бъде оставено на неговия отдавна известен неуравновесен характер.
Мнозина припомнят уникалното приятелство, което свързваше Марадона и покойния кубински лидер Фидел Кастро. Двамата се запознават през 1987 г. при посещение на футболиста в Куба и между тях се установява много силна човешка връзка. По спомени на самия Диего първото, което го пита Фидел, е дали го болят пръстите на краката, когато рита топката. Щом разбира, че не го болят, кубинският команданте веднага иска да научи в какво е бъркал самият той като ученик в училищните мачове, след които винаги страдал от болки в пръстите. Така още от първите им разменени думи един държавен ръководител със световна слава показва, че цени, уважава и дори иска да се учи от момчето от предградията, изстреляно до футболните върхове.
През 2000 г. именно Фидел, с когото са споделяли часове наред разговори и откровения, убеждава Диего да влезе в специализирана кубинска клиника за дълго лечение от наркотичната зависимост, и терапията продължава няколко години, с периодични прекъсвания, водейки до много добри резултати. Марадона обожаваше Куба и вниманието към себе си като към човек, а не футболна звезда, което го заобикаляше на Острова на свободата. Има свидетелства на близките му, че и сега, след последната операция, е подхвърлял няколко пъти, че пак му се иска да замине за Куба.
Цял свят знае, че беше татуирал на десния си бицепс портрета на Че Гевара, аржентинския революционер, станал световен герой покрай участието си в Кубинската революция.
А на левия си крак – същия, с който забиваше фантастичните си голове – имаше друга татуировка: на Фидел Кастро и неговия автограф… Не случайно при известяването сега за смъртта на Марадона в много съобщения се подчертаваше и съвпадението, че той си е отишъл точно в същия ден – на 25 ноември, в който през 2016 г. почина и приятелят му Фидел…
Дали ако сегашните аржентински лидери – президентът Алберто Фернандес и вицепрезидентката Кристина Фернандес, които толкова се гордееха с приятелството си с Марадона, бяха намерили време и подход към него така, както направи навремето Кастро, фаталният край можеше да се отдалечи? Има и свидетелства, че в последните месеци Диего е бил в дълбока депресия, чувствал се е изоставен от всички…
Неговата политическа обвързаност с левите латиноамерикански лидери минаваше през силната му емоционалност и непритъпеното остро чувство за социална справедливост. Известен е избликът му срещу „полския папа” Йоан-Павел Втори, който го приел във Ватикана и разсъждавал пред него за нуждата да се помага на бедните и гладните. После Диего описва така тази среща: „Слушам го аз и гледам едни златни тавани над нас… Какво ми говори той?! Ами хайде, човече, продай тия златни тавани и нахрани бедните, казах му веднага!”
Много популярни остават и легендарните кадри от ноември 2005-та – от участието на Марадона във внушителен митинг на препълнения от стотици хиляди хора стадион в аржентинския град Мар дел Плата заедно с тогавашния венесуелски лидер Уго Чавес и с боливийския синдикалист Ево Моралес, комуто тепърва предстоеше да стане президент на Боливия.
Митингът беше акцентът от провеждащата се тогава в града „Среща на върха на народите” – алтернативен форум на граждански и социални движения от цяла Латинска Америка, които искаха да представят своя контрапункт срещу свиканата пак в Мар дел Плата „Среща на върха на Америките” с участието на държавните глави от двете части на континента. Тогавашният президент на САЩ Джордж Буш беше амбициран да прокара на онзи форум одобряване на договор за свободна търговия, обхващащ всички американски страни и станал известен с абревиатурата си ALCA (Зона за свободна търговия на Америките). Само че срещу това предложение, застрашаващо да съсипе поминъка на огромни маси дребни производители, особено в селското стопанство, твърдо се обявиха държавните лидери от вече започналата „лява вълна” в Латинска Америка – Нестор Кирхнер (Аржентина), Лула да Силва (Бразилия), Уго Чавес (Венесуела), Табаре Васкес (Уругвай). В същия дух беше мощно надигналият се „глас отдолу” – на всички участници в успоредната „Среща на върха на народите” в Мар дел Плата. Специален влак на движението ALBA (Боливарски съюз на народите от нашата Америка) потегли от Боливия към Мар дел Плата, събирайки по пътя представители на пъстри антиимпериалистически, социални и екологични организации, на общности на местните народи. Звездите в онзи влак са Марадона и Ево Моралес. Кадри от пътуването са влезли и в нашумелия филм „Марадона” на Емир Кустурица, чийто екип заснема всичко.
Всички се събират на кипящия от знамена с ликовете на Че Гевара, Евита Перон, Фидел Кастро стадион в Мар дел Плата. Пламенна реч държи Чавес, който произнася именно тогава станалия легендарен слоган, де факто „убил” ALCA: „ALCA, ALCA – al carajo!” („ALCA, ALCA – по дяволите!”). Чавес вика на трибуната и Ево Моралес, и Марадона, подканвайки ги и те да вземат отношение. Диего е кратък, но ясен: „Аржентина има достойнство – да разкараме Буш!” И стадионът изригва от възторг…
15 години минаха оттогава. Чавес, Кастро, Кирхнер ги няма вече. Сега си отиде и Марадона. Може би не му се е оставало в свят без онзи плам, който бе обзел влака от Боливия и стадиона в Мар дел Плата през 2005-та. Вечната трагедия на Аржентина да не разбира и да погубва човешката същност на идолите си изглежда сработи фатално и този път.
