Аржентина се сбогува тези дни с една от най-големите си легенди от последните десетилетия – дългогодишната ръководителка на правозащитната Асоциация на майките от площад „Май” Хебе де Бонафини, която си отиде на 20 ноември т. г., две седмици преди да навърши 94 години. Тя бе погребана на същия този площад „Май”, пред президентския дворец в Буенос Айрес, с вълнуваща масова церемония на 24 ноември, четвъртък. И така остана завинаги там, където от 45 години насам именно всеки четвъртък обикаляше в кръг заедно със свои посетрими – други майки на общо 30-те хиляди „безследно изчезнали” по време на военната диктатура младежи, изисквайки истината за съдбата на децата си и справедливост, надигайки глас срещу брутални посегателства от миналото и настоящето, социални неправди, икономически терор и политически лицемерия.
Имах късмета да се запозная с Хебе де Бонафини, съвсем основателно наричана от мнозина Майка Кураж на Аржентина, през август 1997 г. в Хавана, по време на провеждания тогава там 14-ти световен фестивал на младежта и студентите. Хебе и още десетина други представителки на Асоциацията на майките от площад „Май” с неизменните си бели забрадки на главите – техен отличителен знак, бяха сред почетните гости на фестивала. И младите делегати ги обгръщаха с огромна обич и уважение.
Тогава интервюирах Хебе – и никога няма да забравя разговора ни. Въпреки личната си трагедия – „безследно изчезват” двамата ѝ сина и снаха ѝ – тази изключителна жена с бистър син поглед и несломим дух, излъчваше заразителна енергия, сърцатост, борбеност, сила. В същото време от нея струеше и неподправена, типично майчина доброта и топлина.
Видяхме се пак 8 години по-късно – през август 2005 г., когато бях в Аржентина и, разбира се, отидох на площад „Май”, ширнал се пред президентския дворец Каса Росада (Розовия дом) в Буенос Айрес. Беше четвъртък и там отново се бяха събрали майките с бели забрадки, начело с Хебе – с актуалните за онзи момент искания да не се плаща непосилния външен дълг на страната. Все същата светла енергия витаеше около тези неуморни жени, и главният ѝ акумулатор беше Хебе.
А всъщност, преди аржентинската военна хунта да ѝ отнеме синовете и снахата, Хебе изобщо не се е интересувала от политика. Била е непретенциозна домакиня, угрижена главно за прехраната на семейството.
Произходът ѝ е скромен. Родена е в работническото предградие Ел Дике на град Енсенада в провинция Буенос Айрес. Тя е най-голямото от децата в семейството на работник от шапкарска фабрика. Хебе Мария Пастор, както е моминското ѝ име, успява да завърши само начално училище. След това родителите я изпращат да чиракува за тъкачка, макар че момичето мечтае да стане учителка. Майка ѝ, отрудена домакиня, е искрено учудена от „фантазиите” ѝ: „Какви си ги измисляш, дъще?! Не е за хора като нас това!” И по-наттъшното учене, и учителската професия си остават химери. Но сред тракането на тъкачните станове идва любовта и бракът с друг работник – автомеханика от компанията „Национална автомагистрала” Умберто Алфредо Бонафини.
През 1950 г. се ражда първият им син Хорхе Омар, през 1953 г. идва вторият – Раул Алфредо. После таткото успява да намери по-добра работа в нефтената индустрия – и семейството се сдобива с къща в по-близко до средната класа предградие на град Ла Плата. По-добрите доходи им позволяват да се осмелят и да си родят и трето дете – така през 1965 г. се появява дъщерята Мария Алехандра, цели 15 г. по-малка от първородния син Хорхе.
Макар и несбъднала мечтата си да стане учителка, Хебе не е забравила пиетета си към образованието. Тя убеждава мъжа си и двамата правят всичко, за да могат децата им да следват в Университета на Ла Плата. Хорхе записва физика, Раул – зоология. И двамата са левичари, участват в студентското и профсъюзното движение, членуват в партия, определяща се като марксистко-ленинска, с маоистка ориентация. Вярват, че ще преобразят света в царство на братството и равенството.
„Къщата ни постоянно беше пълна с приятели на моите момчета, все спореха за политика, от която аз нищо не разбирах тогава,” разказа ми Хебе, когато я интервюирах в Хавана през 1997-ма. И продължи: „Когато стана превратът в Чили, Хорхе плака. Питам го: защо бе, синко, нали това се случва в друга страна, чужда?! А той отговори, че сполетялото чилийците скоро ще връхлети и нас. Така и стана…”
Военният преврат в Чили е извършен на 11 септември 1973 г. срещу лявото управление на президента социалист Салвадор Алиенде и е последван от жестоки репресии. Военният преврат в Аржентина идва две години и половина по-късно – на 24 март 1976 г. Той сваля от власт хаотичното управление на Мария Естела Мартинес де Перон, вдовица на починалия през 1974 г. ген. Хуан Доминго Перон, успял да я направи свой вицепрезидент и наследник във властта. Още при Мария Естела, оставила юздите на държавата на социалния министър и настървен антикомунист Хосе Лопес Рега, се развихря създадената от него ултрадясната военизирана групировка ААА (Аржентински антикомунистически алианс), която избива левичари. След идването на аржентинската военна хунта, направила преврата с дежурния предлог за „въвеждане на ред” най-вече в сриналата се икономика, избиването на левичарите се координира от армията и режима, придобивайки мащабен размах.
Физическото изтребление на левицата в Южния конус е основната цел на прословутия План „Кондор” на ЦРУ, пряко инсталирал по онова време кръвожадни военни диктатури в региона.
30 000 са „безследно изчезналите” в Аржентина. Сценарият е един и същ. „Неизвестни”, а всъщност цивилни агенти, отвличат нарочения направо на улицата – натикват го в спрял пикап, фургон или камионетка и повече никой не го вижда. Потъва в тайните центрове за мъчения на военните. После обикновено, след зверски изтезания там, омаломощените и дрогирани затворници на „партиди” са натоварвани във военни самолети и изхвърляни в открито море. Понякога морето връща труповете на сушата. Тогава ги заравят в безименни общи гробове. Доста от „изчезналите” са избити и директно в центровете за задържане. С тях нататък процедират по същия начин – или хвърлени в морето, или закопани на неизвестно място. Ако близките се опитват да разберат от властите какво е станало с отвлечените, дежурният отговор е, че официалните органи нямат информация и издирваният сигурно просто изненадващо е решил да емигрира. Действителните емигранти в онези години са над един милион и половина души.
Хорхе, по-големият син на Хебе, е отвлечен пред дома му на 8 февруари 1977 г. Съседи виждат как някакви цивилни го набутват в камионетка и го откарват незнайно къде. Хебе ми разказа онова, което е научила след последвалите години издирвания: „Година и половина Хорхе е бил прехвърлян ту в един, ту в друг таен център за изтезания. Разстреляли са го през октомври 1978 т. в комисариата „Пуенте 12”. Знам го от очевидци. Там е била убита и снаха ми Мария Елена Буньоне Сепеда, жената на Хорхе. Ликвидират я почти веднага след отвличането ѝ на 25 май 1978 г. от едно кафене. А по-малкият ми син Раул „изчезва” на 6 декември 1977 г. Хващат го на едно профсъюзно събрание. Той умира от глад и жажда в един от центровете за мъчения. Просто спират да му дават да яде и пие…”
Когато изреждаше тази черна хронология, гласът на Хебе звучеше сякаш монотонно и безстрастно. Толкова пъти тя беше разказвала това пред журналисти. Но ръцете ѝ постоянно мачкаха плата на полата…
„В първия момент, като разбереш, че детето ти е отвлечено, си като в дупка – обясни Хебе. – Гледаш стаята му, разхвърляните дрехи, книги, недоядения сандвич. Сякаш синът ти ей сега ще се върне. Но минават дни, а мястото му на масата остава празно. Разбираш, че той няма да се върне скоро. А после идва и мигът, в който ти става ясно, че той няма да се върне никога…”
Когато отвличат Хорхе, Хебе отначало не знае какво да предприеме. Тя, разбира се, подава сигнал в полицията, но е наясно, че е прав Раул, който още е край нея, твърдейки, че полицията няма да си мръдне пръста. Майката безуспешно се опитва да открие институции, които да реагират. Съсипана е емоционално не само от отвличането на Хорхе, но и от състоянието на болния си от рак брат, за когото се грижи. Раул я съветва да потърси други майки на „безследно изчезнали” и да координират усилията си в издирванията.
Така Хебе де Бонафини потегля от Ла Плата, пристига в Буенос Айрес и за първи път се свързва с посестрими по нещастие, чиято общност скоро ще се превърне в Майките от площад „Май”.
Основателка на това движение е Асусена Вияфлор де Винсенти. И тя е от работнически произход. Родена е през 1924 г. в семейство на работник във фабрика за производство на вълна. Самата Асусена работи като телефонистка. Омъжва се за синдикалния активист Педро де Винсенти. В семейството им се раждат четири деца. Един от синовете им – Нестор, „изчезва” заедно с приятелката си на 30 ноември 1976 г., осем месеца след военния преврат. Асусена безуспешно се опитва да ги издири чрез мнистерството на вътрешните работи и чрез армейски свещенослужители.
Докато се върти в този затворен кръг, се запознава с други майки в същото положение като нея, които висят пред същите затворени врати. Решават да се организират и да предизвикат общественото внимание към ужаса с „безследно изчезналите”. Понеже военният режим е забранил „събиране на групи хора на едно място”, намират изход в идеята да не стоят „на едно място” по време на манифестацията си, а да обикалят постоянно в кръг. И като най-подходяща за обикаляне избират т. нар. „Пирамида” – така аржентинците наричат най-стария паметник на независимостта, който стои в Буенос Айрес на площад „Май”, точно срещу президентския дворец. По форма монументът наистина напомня доста изтеглена нагоре тясна пирамида – почти като нашия Руски паметник. Само че на върха на аржентинския има и женска фигура, символизираща Свободата.
Първото шествие на майките на „безследно изчезналите” около „Пирамидата” се провежда на 30 април 1977 г. Участват Асусена Вияфлор и още 13 майки. Денят е събота. Акцията им „не е забелязана” от медиите. Но жените нямат намерение да се отказват. Следващото им шествие се провежда в четвъртък, привличайки по-сериозно внимание – и оттам нататък именно четвъртъците стават „техните” дни. Всеки четвъртък те започват обиколките си точно в 15.30 ч.
Белите забрадки на главите им се появяват донякъде случайно – някои от майките идват на шествията с внучетата си, бебетата на „изчезналите” им деца. Носят платнени пелени за смяна (тогава памперсите още са рядкост). Случва се в дъжд или в пек да ги метнат на главите си. Така се ражда идеята за бели забрадки с изписани върху тях имена на отвлечените.
Скоро редом с майките от площад „Май” започва да крачи и Хебе де Бонафини. Така и няма никаква вест за нейния Хорхе, но заедно с другите майки тя не се чувства вече толкова самотна и отчаяна. Помагат си вазимно, окуражават се, търсят всевъзможни начини да вдигнат шум около трагедиите с отвличанията на млади хора.
На 6 декември 1977 г. Хебе е ударена от нов кошмар – „изчезва” и вторият ѝ син Раул. А два дни по-късно – на 8 декември, чудовищният военен режим нанася жесток удар и пряко по движението на майките от площад „Май”. От църквата „Санта Крус” („Свети Кръст”) в Буенос Айрес, вече станала известна като средище на защитници на човешките права, са отвлечени общо седем души, включително и две френски монахини. След отвлечените са и две активистки от майките от площад „Май” – Мари Понсе де Бианко и Естер Байестрино де Кареага.
Асусена и останалите от движението разбират, че това е знак към всички им – да се спрат, защото иначе същото очаква и тях. Разбира се, че страхът и ужасът са големи. Но достойнството на тези жени е още по-голямо. Асусена и най-близкият ѝ кръг правозащитници отговарят, подготвяйки съобщение за медиите с описание на случващото се. Събират пари, за да го публикуват като платена реклама, която да излезе точно на 10 декември – Международния ден за защита на човешките права. На 9 декември предплатеното съобщение е разпратено. На 10 декември сутринта Асусена, която дори не е казала на мъжа си за отвличането на своите съратнички от църквата, за да не го тревожи, а само на 16-годишната си дъщеря, излиза от дома си, за да купи вестник със съобщението. И никога повече не се прибира. Специализирана група от печално известната като най-големия таен център за мъчения ESMA (Школа за механици на военно-морския флот – днес музей на паметта) отвлича Асусена още на съседния ъгъл край дома ѝ. В ESMA тя вижда и отвлечените от църквата „Санта Крус”, и други „изчезнали”. След няколко дни на военен самолет са натоварени общо петнадесетина упоени предварително затворници, сред тях Асусена и съратничките ѝ. После ги изхвърлят в океана.
От 20 дкември 1977 г. морските вълни започват да изхвърлят трупове по плажовете на провинция Буенос Айрес. Всичките са регистрирани с инициали NN, като „неизвестни”. Погребват ги в гробището на близкия град Генерал Лавайе.
През 1984 г. част от останките са ексхумирани, а през 1995 г. съдията Орасио Катани успява да издейства ДНК експертиза, въпреки приетия междувременно „закон за последната точка”, закрилящ дейците на диктатурата от съдебно преследване за престъпленията им. През 2003 г. същият съдия е информиран от местните власти в Генерал Лавайе, че е открит още един общ гроб с останки. Разпоредено е и тяхното изследване, от което се установява, че те принадлежат на групата хора, отвлечени между 8 и 10 декември 1977 г. Потвърждава се, че сред тях са и костите на Асусена Вияфлор, Мари Понсе де Бианко и Естер Байестрино де Кареага. На 8 декември 2005 г. Асусена е погребана в зелената площ край „Пирамидата” на площад „Май” – там, където сега, на 24 ноември т. г. бе погребана и Хебе. А отвлечените от църквата „Санта Крус” са погребани в къта Слънце на паметта в нейния двор.
Но тогава, преди 45 години, през декември 1977-ма, след като се разбира за „изчезването” на Асусена, Мари и Естер, повечето семейства на останалите майки от площад „Май” започват упорито да настояват манифестациите им да се прекратят, жените да се откажат от това предизвикателство срещу машината за убиване, да пазят живота си за другите си деца.
Хебе де Бонафини е от онези, които отказват да се предадат. И чиято решимост само се калява още повече от трагедията с посестримите им. Не, че Хебе няма други грижи в живота си, напротив – дъщеря ѝ Мария Алехандра е едва 12-годишна, тепърва трябва да я отгледа. Но какъв пример ще покаже пред момичето, ако де предаде пред диктатурата?
Именно това е периодът, в който Хебе се откроява със силен характер, смелост, достойнство и способност да влияе с излъчването си и на съидейници, и на врагове. Не се колебае да се изправя непоклатима дори срещу конна жандармерия, не я плашат удари и рани – страхът всъщност тресе другата страна, полицаите, дори само при звука на дрезгавия ѝ глас. Не я сломява и „изчезването” на снаха ѝ през 1978 г., което само засилва страстта и мотивацията ѝ.
През 1979 г.,Хебе е избрана да оглави Асоциацията на майките от площад „Май”, която през август същата година е регистрирана като гражданско сдружение. Лицето на Хебе става разпознаваемо и на международно ниво – тя обикаля по световни правозащитни форуми, за да разобличава престъпленията срещу човечеството на аржентинската военна хунта, а Асоциацията, подкрепяна от Amnesty International, открива свои бюра в Италия, Франция, Испания, Белгия, Германия, Швеция, Канада и т. н.
През септември 1982 г. умира съпругът на Хебе – Умберто Бонафини. Това е годината на войната за Малвинските/Фолклендските острови, чието драматично развитие, коствало гибелта на още стотици млади аржентинци, пропуква окончателно военната диктатура. И тя пада на следващата година под напора на силно движение за демократизация, обзело и съседните страни в Латинска Америка.
Да, демокрацията формално се връща в Аржентина през 1983 г., но за Хебе и майките от площад „Май” това далеч не е краят на борбата им. Тяхното послание отдавна е надхвърлило личните им трагедии. Те дори са се отказали от носенето на отделни портрети на своите отвлечени синове и дъщери, защото са решили и обявили, че техни деца са всичките над 30 000 жертви на диктатурата, обявени за „безследно изчезнали” – и настоянат за справедливост за всички. Те се борят срещу срамния според тях „закон за последната точка”, опрощаващ престъпниците. Те са оголената съвест на обществото срещу всякакви безпринципни политически сделки, срещу замяната на една откровена диктатура с друга, по-прикритата и лицемерна диктатура на финансовия капитал, задушаващ народите с неизплатими външни дългове (болезнена тема във втората половина на 80-те) и със социалната сегрегация на настъпващия неолиберализъм.
Не всички обаче сред майките от площад „Май” са съгласни с чак такъв широк размах на движението, какъвто му придават Хебе и нейните съмишленички. В крайна сметка през 1986 г. се стига до разцепление в редиците му – от него излиза така наречената „линия на основателките”, която се обособява в отделна организация, съсредоточена само върху изясняване на съдбата на отвлечените по време на диктатурата. В лоното именно на това течение се оформя и групата на бабите от площад „Май” – жените, които издирват своите невиждани никога внуци, родените в центровете за мъчения от отвлечени по време на бремеността им затворнички деца. В много от случите, след като родителите са били ликвидирани от палачите, бебетата са били осиновявани от семейства на военни, понякога и от преки виновници за убийството на истинските родители. Това е особено зловеща част от историята на аржентинската национална трагедия…
Хебе и нейната Асоциация са против издирването на такива внуци – смятат, че разкриването на подобни случаи чрез оповестяване на конкретни данни и имена с нищо не помага за правозащитната кауза, а дори ѝ вреди. В редиця свои изявления и интервюта Хебе казва, че тези отдавна пораснали и сформирали се в определена семейна и обществена среда хора, са „заразени” от противоположен на реалния им произход морал и ценности, така че са невъзвратимо „изгубени” за истинските си роднини. Факт е, че само единици от издирените така внуци възприемат положително разкритията и са склонни да се пренесат при баби и дядовци. Мнозинството контраатакуват, често агресивно, от позициите на класата и средата, към които вече са приобщени, обвинявайки правозащитниците в лъжи, измами и манипулиране на общественото мнение.
Споровете между двете крила на майките от площад „Май”, разбира се, са и политизирани. Макар и от двете посоки да уверяват, че са надпартийни, с течение на годините Хебе и нейната група все по-открито демонстрират своята обвързаност с левия перонизъм и най-вече „киршнеризма”, в лицето на президентите Нестор Киршнер и Кристина Фернандес де Киршнер, неговата съпруга, чиито мандати (един за Нестор, два за Кристина) продължават общо от 2003 до 2015 г. „Киршнеризмът” е съставна част от т. нар. „лява вълна” в Латинска Америка, олицетворявана също от лидерите на Венесуела – Уго Чавес, на Бразилия – Лула да Силва, на Боливия – Ево Моралес, на Еквадор – Рафаел Кореа и т. н.
Същевременно в Аржентина „киршнеризмът” има и много критици, както от десницата, така и от левицата, част от която го смята за вредна автокрация, компрометираща лявото.
Но Хебе харесва и двамата Киршнер. Тя, която е била безпощадна към доста от предшествениците им (така например нарича „боклук” президента неолиберал Карлос Саул Менем, управлявал от 1989 до 1999 г., заради което той я съди), рязко променя тона си, когато с запознава с Нестор Киршнер в качеството му на държавен глава. Впрочем, отначало тя е скептична и към него, казва, че и той е „един дол дренки” с всички властници. Но след като президентът я кани на лична среща и ѝ разказва как сам е бил арестуван по време на диктатурата и колко негови приятели са „изчезнали”, колко се възхищава на майките от площад „Май” и как винаги ще ги подкрепя, Хебе излиза след този разговор окрилена и заявява: „Този не е като другите. Вече имаме приятел в Каса Росада”.
След като Нестор Киршнер умира от сърдечен удар през 2010-а и жена му Кристина Фернандес изкарва два президентски мандата, Хебе много се сближава и с нея, бранейки я всеотдайно срещу всякакви критици, отхвърляйки твърденията за злоупотреби срещу нея като политическа вендета. Това не ѝ го прощават многобройните антикиршнеристи, но Хебе не се вълнува от мнението им – свикнала е да следва собствените си критерии и съвест.
Тя е близка и с много от другите споменати латиноамерикански лидери – и с Чавес, и с Ево Моралес, и с Лула. А особено топли чувства и искрена възхита изпитва тя и към кубинския водач Фидел Кастро, който на свой ред я тачи много, както лично видях и на фестивала в Хавана през 1997-ма.
Иска ми се да цитирам още някои нейни думи от интервюто, което взех от нея тогава и което после публикувах във „Вестник за жената”. Ето какво казва тя за обстановката в Латинска Америка в края на 90-те, само две години преди да започне възходът на Чавес като президент: „По-рано ни налагаха диктатори, сега ни пробутват мафиоти за президенти. Не ми говорете за партии и политици, те са нечовечни. На тях не им пука за истинските човешки права – правото на живот, работа, хляб. Разпродадоха държавата ни на безценица, обрекоха стотици хиляди на мизерия – и какво? Перчат се като „демократи”, защото сега САЩ приемат това за модерно на континента ни. Но аз него приемам. Не мълчах навремето пред военните убийци, не мълча и пред сегашните продажни играчи”.
И още малко от онова интервю на Хебе: „На властниците много им се иска да ни сплашат, да ни накарат да млъкнем. Внушават по медиите, че „изчезналите” вече са минало, че трябва да забравим и да започнем „на чисто”. Като че ли някога може да се изчисти пролятата кръв! Предлагат ни парично обезщетение – сякаш може да се плати неизживения живот на децата ни… Настройват срещу нас хората от средната класа, плашат ги, че сме някакви подривни елементи, които едва ли не застрашават фризерите и колите им. И някои от тях, че и от бедните вярват. Не разбират, че ние просто бием тревога за неволите, които очакват и тях. Че наложената ни от МВФ разпродажба на националните богатства обрича всички ни на главоломно обедняване… Ние искаме само справедливост. За паметта на децата ни. За нормалния живот на днешните младежи, които можеха да ни бъдат внуци, ако нашите деца бяха живи…”
Когато се видяхме с Хебе отново през 2005-та на площад „Май” в Буенос Айрес, в Каса Росада вече седеше Нестор Кирхнер, с когото имаха отлични лични отношения, но въпреки това тя тогава беше повела майките на шествие срещу изплащането на външния дълг, с което се бе заел Киршнер. Тогава още не беше широко известно какво точно прави Киршнер, но после се разбра, че с няколко бързи реструктурирания на дълга той наистина успя да го сведе до нула и да откаже по-нататъшно обвързване на страната с МВФ. Което, разбира се, не му беше простено нито на него, нито на наследилата го Кристина Фернандес. Световната финансова машина отговори по време на втория мандат на Кристина с убийствени дела на американски хедж-фондове, които успяха да предизвикат изкуствен дефолт на Аржентина, блокирайки сметките на страната в банки в САЩ – и това доведе до изборен разгром на перонизма през 2015-та с идване на власт на яростния неолиберал Маурисио Макри. Той върна страната в желязната прегръдка на МВФ и, мечтаейки за втори мандат, изтегли от Фонда гигантски заем, който не му позволи да остане в управлението, но увисна като воденичен камък на шията на върналите се на власт прз 2019 г. перонисти в лицето на настоящия президент Алберто Фернандес и вицепрезидентката Кристина Фернандес. И не само – този дълг, макар и реструктуриран, ще тежи на всички аржентинци още около 40 години.
Това до последно бе една от големите болки на Хебе, която не спря своята борба за справедливост дори и в напредналата си възраст, дори и с влошеното си здраве. Враговете ѝ също не спряха да се опитват да я надвият – включително вкарвайки мошеници в близкото ѝ обкръжение, които по времето на Макри въвлякоха Асоциацията в съмнителен бизнес-проект, заради който започна и разследване. Но Хебе не се пречупи – тя раздаде безброй интервюта с подробности около измамата, изтъквайки колко грозно и престъпно е да бъде излъгано доверието на възрастни жени, отдали целия си живот на борбата за истина, достойнство и справедливост.
Днес вече всичко това няма как да я докосне. Прахът ѝ е до праха на Асусена в подножието на „Пирамидата” на площад „Май”. И двете са при своите 30 000 „безследно изчезнали” деца. Дължим им будна памет и съвест.
БАРИКАДА
