Да си в Сантяго, да се опитваш да търсиш "българска следа" там и да не се отбиеш при легендарния в началото на 70-те години тогавашен най-важен затворник на Пиночет Луис Корвалан, чийто син почина и бе погребан в България, е грехота.
Затова с двама "български чилийци", живели като имигранти у нас, и една "почилийчена българка", която сега живее със семейството си в Чили, отиваме в квартала Комуна де Нюньоа на чилийската столица и търсим училището на Република Сирия. Там, до школото в една странична тиха уличка, потънал в асми и чимшири, е домът на някогашния начален учител-журналист, професионален революционер, 88-годишния легендарен дон Лучо, както всички приятели го наричат.
Външната врата на опасващата къщата малка градинка ни отваря Лили Корвалан - вярната половинка на комунистически водач от над 6 десетилетия.
При споменаването
на България очите є
се насълзяват
и тя веднага изрича името на сина си Алберто, следвал у нас и починал в София едва на 28 години вследствие на преживени в затворите на Пиночет изтезания. После ще видим вътре, в едноетажната скромна къща, много портрети на Алберто и на младия дон Лучо и ще установим колко поразителна е приликата между баща и син. Почти толкова, колкото и приликата със сина на Алберто - 32 годишния сега Диего, който бе едва на 2 години на погребението на баща си в София, и който сега живее в Мексико. Негов портрет също виси на една от стените във винаги пълния с живот и глъч дом на семейство Корвалан. Оживлението идва от трите внучки - 17-годишната Хулиета, 12-годишната Ирина и съвсем мъничката Каталина - на годинка и 2 месеца. Всичките са деца на най-малката дъщеря на дон Лучо и Лили - Мария Виктория, завършила журналистика в Москва, но сега безработна. Домът й е в съседство с бащиния и младите почти непрекъснато са при старите. Другите две дъщери - хореографката Вивиана и инженер-химикът Лили - живеят отделно. Дъщерята на Вивиана - Адела Секал е много известна в Чили актриса. Дъщерите на Лили са журналистка и адвокатка.
След загубата на Алберто единственият мъж в това фамилно женско царство е дон Лучо.
Дребен, побелял,
но удивително
пъргав и делови
за годините си
Заварваме го сред разпилени книги и ръкописи на дългата дървена маса под асмата в двора да пише новата си книга "Комунистите и демокрацията". Компаниера Лили има друга версия за заглавието: "Демокрацио, къде си?"
Дон Лучо предпочита да го снимаме в "официалния" му работен кабинет вътре в къщата - отрупан с книги, подредени по грубо издялани рафтове
със снимки на Алберто, Салвадор Алиенде, основателя на чилийската компартия Луис Емилио Рекабарен, вимпели на Ленин, очевидно съветско производство и т.н. Лили Корвалан бърза да ни покаже и една от ръчно избродираните наивистични картини край бюрото на домакина - това са творби на политически затворнички от времето на диктатурата на Пиночет.
Самият разговор с дон Лучо протича все пак под асмата, навън е по-прохладно, а и
напомня
атмосферата на
български селски
двор
Корвалан с удоволствие говори за страната ни. Припомня, че тъкмо той е посъветвал сина си Алберто да имигрира в България, за да изучава опита ни в селското стопанство.
"За съжаление от доста време насам нямаме друга информация, освен онази, която излиза в пресата за вашата страна", казва дон Лучо. И добавя: "У вас сигурно се правят някакви изследвания за прехода ви към демокрация. Защо не ги публикувате на испански, ще има голям интерес в цяла Латинска Америка, уверявам ви."
Своето обяснение за промените след 1989 г. той е дал в излязлата си през 1993 г. книга "Рухването на съветската власт". Според него перестройката на Горбачов е започнала зле, защото се е увлякла по политическите реформи и е подценила преобразуванията в икономиката. В същото време дон Лучо признава, че съветската система се е нуждаела от промени, защото "там народът бе откъснат от партията, а партийното ръководство - от партийните членове". Корвалан има лични наблюдения - живял е 6 години в имиграция в СССР.
Най-колоритният епизод в борческата му биография е нелегалното завръщане в Чили през 1983 г. Тогава
в Москва му
правят пластична
операция
на характерния с гърбавината му нос, пуска си дълга брада и бретон, слага си очила. И никой не може да го познае.
По онова време в Чили са в разгара си т.нар. дни на протеста. Серия от улични протести срещу режима на Пиночет бяха първите предвестници за наложителните промени в чилийското общество и задаващата се демократизация. Именно тези упорити протести, в които бяха дадени и човешки жертви и които получиха широк международен отзвук, принудиха Пиночет да се съгласи на избори през 1989 г. и да се оттегли от властта. Сега чилийските медии правят доста спекулации за онзи период. Пише се например, че Корвалан бил "изигран" от сегашната лидерка на ЧКП Гладис Марин да си промени външността и никой да не го познава. Защото така тя станала единственото известно лице сред комунистите и си осигурила партийното лидерство. Факт е, че престоят на Корвалан от 1983 до 1989 г. в страната е бил пълна тайна за чилийците. И Гладис, както я наричат всички, наистина с лекота става лице на протеста и си спечелва партийното лидерство.
Самият Корвалан не засяга тази тема. Просто обяснява, че в момента не е на ръководна длъжност и изпълнява "партийни задачи" като член на ЦК на ЧКП .
Пали се само, като го питам какво мисли за чилийското икономическо чудо. Според него това е пропагандна теза, докато всъщност единственият му резултат е, че богатите стават все по-богати, а бедните - все по-бедни.
Дон Лучо ни изпраща с пожеланията България все пак да успее в пътя, който е избрал народът й, "дотолкова, доколкото демокрацията е в състояние да осигури нещо добро за народите по света". И той, и жена му Лили ни уверяват, че домът им винаги е отворен за всеки българин, дошъл в Сантяго.
-----------------------------------------------
Дон Лучо:
Дори американците не очакваха чак такова сгромолясване на социализма

- Дон Лучо, как приемате визитата на българския президент Георги Първанов в Чили?
- За жалост сега отношенията между Чили и България са слаби. Дано визитата на вашия президент промени това. Желаем му успех. Аз много обичам България. Не помня вече колко точно пъти съм бил във вашата страна. България се държа много добре към Чили по времето на правителството на Салвадор Алиенде. Помагаше ни със специалисти. Много ценни според мен бяха постиженията ви по онова време в селското стопанство. Бяхте пример за много страни. Затова посъветвах сина си Алберто да дойде да учи агрономство у вас. Сега, уви, нямам информация как се развива страната ви.
- А как приемате промените в света?
- Падането на социализма е доста обезсърчаващ опит. Дори американците не очакваха чак такова сгромолясване. Сега сме изправени пред офанзива на капиталистическата глобализация, която не се свени да започва и войни като абсурдното нападение срещу Ирак. Това е и настъпление срещу интересите на всички народи в света.
- Какво е вашето мнение за чилийското икономическо чудо, за което се смята, че е постигнато по времето на диктатурата на Пиночет?
- Изненадан съм, че и в България се употребява този термин. Това е пропагандно клише, измислено от поддръжници на Пиночет. За какво чудо говорим? Да, в Чили дойдоха чужди капитали, национализираните по времето на Алиенде промишлени предприятия бяха върнати на предишните господари. Например в медодобива, който е най-солидното перо в чилийската икономика, само 30% са останали държавни. Другото пак е на американците. А населението живее все по тежко. Масово хората работят на непълен работен ден, като и заплащането е непълно. Безработицата е 18%. Например в семейството на най-малката ми дъщеря Мария Виктория работи само мъжът й и именно на непълен работен ден. Мария, която завърши журналистика в университета "Ломоносов" в Москва, е безработна. А те имат три деца. И като тях са стотици хиляди други семейства.
А що се отнася до Пиночет, той извърши изключително тежки престъпления срещу народа си. Сега го разследват, вадят документи с подписа му за измъчвания и ликвидирания на политически противници, откриват масови гробове, а колко хора изчезнаха, хвърлени в морето от хеликоптери… Правителството предложи компенсации на изтезаваните при режима, но много хора се отказаха въобще да подават документи, защото трябва да докажат как точно са били изтезавани. Представяте ли си как ще го доказва някоя жена, изнасилвана много пъти от войници? Компенсацията е в размер на 220 долара - унизително малко, за да започне човек да обикаля инстанциите, връщайки кошмарните си спомени от миналото.
Тази действителност предизвика шок у мнозина имигранти, които се върнаха от чужбина след демокрацията. И аз го изпитах. Заварихме една желязна система за мачкане на човешкото достойнство и за манипулации с човешките стойности. Да, имаме демокрация, но това е само дума, над всичко доминират интересите на едрата буржоазия. Пълната демокрация всъщност не съществува, не може да бъде реална, защото народът като суверен никога не е допускан да решава пряко съдбата си.