Разказ за „корабовлака” на брега на Тихия океан, който легендарният чилийски поет избира за любима обител на мечтите и борбите си.

120-годишнината от рождението на един от най-блестящите испаноезични поети в историята – чилиеца Пабло Неруда, бе отбелязана на 12 юли в родината му, а и в много други кътчета на Латинска Америка и Испания, с различни културни прояви: поетични рецитации, изложби, литературни фестивали, концерти, спектакли, кинопрожекции.

Националната библиотека на Чили пусна специално юбилейно издание на първата стихосбирка на поета, излязла през 1923 г., когато той е 19-годишен – „Здрач”. Някои от преводите ѝ на български използват и друго заглавие – „Дрезгавина”.

Всъщност през настоящата година 100-годишен юбилей от отпечатването си отбелязва втората стихосбирка на Неруда – „Двайсет поеми за любовта и една песен на отчаянието”.  Тя излиза през 1924 г. и бързо печели световна слава. Със сочния си език, с разкрепостения еротизъм и с взирането в мистериите на вселената и на човека това е една от най-цитираните испаноезични стихосбирки на ХХ век.

Фондацията, носеща името на Пабло Неруда, избра да организира своето възпоменание за него в любимата му къща на Тихоокеанския бряг, разположена между пристанищата Валпараисо и Сан Антонио и известна като Исла Негра.

Буквалният превод на думите Исла Негра е Черен остров. Но остров няма и никога не е имало. Просто скалист бряг, приютявал някога само рибарско селище, наричано Лас Гавиотас (Чайките), и черни скали срещу него, във вечно бурния океан.

През 1939 г. Неруда идва в Лас Гавиотас да купува предложената му от стария испански моряк Еладио Собрино недостроена къща. Зърва точно пред нея, насред кипящия океански прибой, купчина черни скали. И възкликва: „Я какъв черен остров!” Така се ражда подвеждащото име, което обожаващият шегите поет смята за попадение.

По онова време Неруда току-що се е завърнал от разгромената от Франко републиканска Испания, успявайки да осъществи впечатляваща хуманитарна мисия. Организирал е извозването към Чили с кораба „Уинипег” на над 2200 испански емигранти републиканци – разтърсваща епопея, заради която лява Испания и до днес се прекланя пред чилийския поет, а той самият я нарича своята „най-хубава поема”.

Върху фасадата на днешния дом-музей в Исла Негра има паметна плоча със следните думи на Неруда:  „Всички се качиха на кораба. Моята поезия и борба съумя да им намери родина. Чувствах се горд.” Плочата е подписана така: „Испанците от „Уинипег” ”.

Всичко в Исла Негра днес се върти около Неруда и любимата му къща, която прилича на хибрид между кораб и влак. Обърната към океана, необичайната постройка от дъски върху зидани камъни омайва влюбения в океана поет, който инак трудно понася люшкането на морските пътешествия. Неруда решава, че именно този дом ще е неговият „кораб”. Слага в градината и истинско рибарско корабче, и гигантска котва.

С течение на годините къщата започва да отеснява за многобройните му колекции и той я достроява така, сякаш ѝ закачва нови „вагончета”. Нищо случайно, разбира се. Поетът е син на локомотивен машинист. Затова в двора на своята обител инсталира и истински локомотив.

В унисон с политическите си убеждения пък точно пред носа на своя дом-корабовлак забива кръстосани като петолъчка върлини и окачва по тях камбани. Океанският вятър ги поклаща и те неспирно прозвънват – сякаш подават сигнали за тръгване я на кораб, я на влак. Тук е и любимият знак на поета – риба в кръг.

От години превърната в музей, тази къща е като светиня за масово унесените по поезията чилийци. Въпреки че за самия Неруда никой от тях няма да ви говори като за светец – моля ви, не се е родил още друг като дон Пабло, който така да умее да се наслаждава на хубостите на живота…

Известният на цял свят като Пабло Неруда стихотворец е роден на 12 юли 1904 г. в градчето Парал в Южно Чили. Рожденното му име е Рикардо Елиесер Нефтали Рейес Басоалто. Прописва в мерена реч още десетинагодишен, а първата му публикация е, когато е на 13. Измисля си псевдонима Пабло Неруда, защото иска да скрие от строгия баща своите „несериозни” занимания. За лично име си избира испанската версия на името на френския поет Пол Верлен, а фамилията заема от чешкия поет Ян Неруда.

Бъдещият нобелист и автор на шедьоври като „Испания в сърцето”, „Местожителство на Земята”, “„Сто сонета за любовта”, „Всеобща песен”, е едномесечно бебе, когато от туберкулоза умира майка му – учителката Роса Нефтали Басоалто. Бащата, локомотивният машинист Хосе дел Кармен Рейес, се преселва с момченцето в друг южночилийски град –Темуко, и там се жени за Тринидад Кандиа, която отглежда детето с много обич. Малкият Рикардо, бъдещ Пабло, я обожава. Първите му стихове са посветени именно на нея.

На 17 г. заминава за Сантяго да учи френска филология. Още първата му награда там – в поетичен конкурс на Чилийската студентска федерация, предизвестява мощта на поетичната му дарба. През следващите десетилетия Пабло Неруда се извисява не само като неудържим поетичен вулкан, но и като ярък политик, и като деец на световното движение за мир. Тази траектория го прави близък приятел на колоси като Федерико Гарсия Лорка, Пабло Пикасо, Рафаел Алберти, Пол Елюар, Иля Еренбург, Фредерик Жолио Кюри и т.н.

В зората на дипломатическата си кариера, с която се изхранва, Неруда обикаля няколко екзотични азиатски дестинации. Започва от Рангун в Бирма (днешна Мианма), минава през Цейлон и стига до Сингапур. На междинната консулска спирка в Батавия (Ява) през 1930 г. се жени за холандката „с капка малайска кръв”, както сам я описва, Мария Антониета Агенаар, наричана от него Марука. Тя му ражда дъщерята Малва Марина, но момиченцето е с увреждания и умира едва 8-годишно.

Пабло и Марука се разделят де факто през 1936 г., след избухването на Испанската гражданска война. Поетът е чилийски консул в Испания и вече от две години е заедно със своята муза и покровителка там – „Мравчицата” Делия дел Карил. Тя е с 20 г. по-възрастна от него изтънчена аржентинска художничка и убедена комунистка. Учила е в Париж. На нейната всеотдайност и влияние в интелектуалните среди, казват, Пабло дължал съществена част от успеха си и изграждането на комунистическите си убеждения. Трудно е да се прецени обективно кой на кого и доколко влияе, но е факт, че републиканските бойци в окопите край Мадрид четат пламенната стихосбирка на чилиеца „Испания в сърцето” преди надигането си за всяка следваща атака…

Уреденият в Мексико през 1942 г. развод на Неруда с холандко-малайката не е признат в Чили, където разводът не е разрешен чак до 2005 г. Извън чилийските закони остава и сключеният пак в Мексико брак с Делия.

След близо 20 г. съвместен път, аржентинката е изместена в сърцето на поета от по-младата и огнено червенокоса чилийка Матилде Урутия – вдъхновителка на нова серия парещи любовни стихове. Идилията между Пабло и Матилде разцъфва през 1952 г. на остров Капри, по време на изгнаничеството на поета, чийто гейзеров темперамент свисти и в политическия живот с не по-малка сила, отколкото в поетичния. Активен комунист и сенатор, той бяга от родината си през 1949 г., прекосявайки Андите на кон на път за Аржентина. Така се спасява от арест след пламенна обвинителна реч в Сената срещу тогавашния чилийски президент Габриел Гонсалес Видела. После застрашеният от репресия поет-бунтар започва триумфална обиколка по света. Дългата спирка в Италия го прави любим герой на тамошните леви интелектуалци, които осигуряват споменатото романтично уединение на Капри за госта си и за пристигналата при него от Чили Матилде.

Поемите, посветени на нелегалната любима, са издадени в Неапол анонимно – за да не бъде наранена все още несведущата за изневярата Делия, която самоотвержено действа в Чили за реабилитацията и завръщането на Неруда. Истината все пак лъсва, драмата на развръзката е голяма и много латиноамерикански, а и световни интелектуалци не прощават на Неруда предателството спрямо „Мравчицата”. Делия дел Карил надживява Неруда с 16 години, а съперницата си Матилде с 4 и умира в Сантяго през 1989-а на 105-годишна възраст.

Матилде успява да стане законна жена на Неруда чак през 1966-а, когато в Холандия умира Марука. Бракосъчетанието е в любимата им къща в Исла Негра. Поетът е имал още две, всяка уникална по своему и всяка със свое име – La Sebastiana във Валпараисо и La Chascona (Рошлата – така е наричал Матилде) в Сантяго. Но корабовлакът в Исла Негра несъмнено е бил най-съзвучен на душата му. Колкото заради бурния океан в подножието на постройката, толкова и заради приказката, която сам подрежда между стените ѝ. „Построих къщата си като играчка и играя в нея от сутрин до вечер,” признава поетът в мемоарите си „Изповядвам, че живях”.

Ако се тръгва с кола от Сантяго към отдавна превърнатия в музей дом на Неруда в Исла Негра, по-удобно е да се мине през Сан Антонио – пристанището, което по търговско значение вече е изместило Валпараисо. До Сан Антонио се пътува по отлична магистрала, с каквито глобализацията е напълнила света. По нея са накацали унифицирани, безлични закусвални и бензиностанции, каквито също има на всяка крачка и във всяка страна. Тук-таме покрай прехвърчащите автомобили се мяркат остатъците от малки павилиони, които някога, преди да се появи магистралата, са осигурявали прехраната на околните села. Жителите им идвали тук, край тогавашното скромно шосе, да продават собственоръчно приготвени емпанадас (типични чилийски пирожки с пълнеж от кайма, лук, маслини и какво ли още не), сокове, занаятчийски сувенири. Но това е било, докато е имало кой да спира и да пазарува. Сега всички бързат.

Хубавото е, че когато стигнат в Сан Антонио, могат и да поспрат, да се огледат и да се опитат да се потопят във все още романтичната леност на уличките встрани от шумното пристанище. Сред криволичещия им лабиринт са сгушени скромни на външен вид ресторантчета, които обаче предлагат пресни и майсторски приготвени морски деликатеси. Който е тръгнал да пътува към на Неруда, би трябвало да е почитател не само на неговата поезия, но и на вкуса му към житейските удоволствия. А поетът е бил прочут както с любовните си завоевания, така и с умението си да цени гастрономическите изкушения. Сервираната на гостите на Сан Антонио храна – особено морската – може повече, отколкото просто да утолява глада. Удивителните океански мекотели, непознати из нашите ширини, събуждат ненадейни пориви към простори и дълбини, способни да замаят и най-трезвите. Особено в комбинация с невероятното чилийско вино.

Приказната нагласа се засилва от пътя нататък – все покрай океана, все през тихи и унесени курортни или рибарски селища.

Когато най-после колата се спусне по стръмното отклонение от шосето към къщата-музей на Неруда в Исла Негра, се оказва, че истинското пътешествие всъщност едва започва. Няма начин да се мине без екскурзовод – такъв е редът. И е оправдано. Колкото и да сте чели за Неруда и за вълшебния му дом, със сигурност ще научите още нещо от вдъхновения разказ на момчето, което ще ви поведе из кътчетата материализирана фантазия с такъв трепет, сякаш извършва свещенодействие.

Вътре е забранено да се снима – разбира се, за да си купите каталог или поне картички от книжарничката до входа. Но и без да сте ги запечатали, никога няма да забравите образите, които ще срещнете там, където още броди духът на Неруда. Впрочем, все нещичко можете и да снимате – отвън, през широките прозорци, чиито бликове се избягват под определен ъгъл. А после намирате и приятели, които са снимали и вътре, или пък откривате достъпния онлайн фотоархив на Фондация „Пабло Неруда“…

С първите крачки из самата къща попадате в най-магическия кът на поета – хола с камината, където са струпани повечето от колекционираните от него дървени човешки фигури, порили някога океанските вълни, окачени на корабни носове. Именно тук е обичал да посреща гостите си и да се отпуска в компанията на Матилде.

Неруда е умирал за фигурите от корабите. Смятал ги е за носители на вълшебни истории. Събирал ги е откъде ли не. Само една от фигурите му е подарена – от венесуелски поети „в една нощ на звезди и вино”, както ще ви обясни екскурзоводът. Нима може да очаквате по-точно обяснение?

Останалите – общо 14 на брой – ги е издирвал и откупувал от собствениците. Повечето са от Чили, само 5 са от чужбина – от споменатата вече Венесуела, от Франция и от Перу. „Перуанката” се казва Гийермина и е най-сексапилната му придобивка – има разголени гърди. Неруда я видял в градината на предишния ѝ собственик и започнал да настоява да я купи. Човекът се опъвал – били му я продали като светица, която да спасява от беди. Неруда го убедил да се раздели с нея като посочил голите гърди и казал: „Е, със сигурност не е светица!” Заради еротичното ѝ излъчване в Исла Негра я сложил отделно от останалите ѝ посестрими.

Друга от фигурите… плаче. Има стъклени очи и когато в студените зимни дни в залата се пали камина, стъклото се изпотява. Неруда обаче отказвал да приеме скучното физическо обяснение. Бил категоричен: „Тя плаче, защото ѝ е мъчно за морето!” И за да я утеши, боядисал стената зад нея в синьо, да ѝ напомня за цвета на вълните.

В двата противоположни ъгли на трапезарията има женска и мъжка фигури от колекцията. Мъжката е на пирата Хенри Морган. Неруда бил убеден, че двете дървени изваяния са се заобичали, докато се гледали от отсрещните страни и затова в столовата витаел дух на любов.

С любов е заредена и спалнята, която поетът споделя с третата си жена Матилде Урутия – музата на неговите “„Сто сонета за любовта”. Стените, които се събират точно срещу леглото, са изцяло стъклени и гледат към океана. Така Пабло и Матилде се събуждали всеки ден сякаш на истински кораб, порещ вълните.

Една сутрин Неруда съзрял в далечината самотно полюшвана дъска, остатък от някакво корабокрушение. И казал на Матилде: „Виж, океанът ми носи писалище”. Намира изхвърлената от вълните дъска и настина прави от нея писалище. Сътворява на него с неизменното си зелено мастило единствената си пиеса – „Звездата и смъртта на Хоакин Муриета”, за чилийски разбойник-златотърсач, разбунил Калифорния по време на „златната треска”.

Пътешествието из стаите-вагончета на дома отвежда още към колекции бутилки с миниатюрни корабчета вътре, африкански и индиански маски, хербарии с пленителни пеперуди, кости на кашалоти, гигантски раковини, яйца на нянду (южноамерикански щрауси) и какво ли още не.

Има дори кон. Тоест макет на кон, но в цял ръст, с юзда и седло. Когато бил малък, Неруда редовно минавал покрай този кон, поставен за реклама край една работилничка в Темуко, и мечтаел да го има. Години по-късно, като вече прочут поет, той се върнал там и видял, че конят още си стои. Веднага го купил.

„Неруда е бил много страстен колекционер. Ако ви дойде на гости и някоя вещ му хареса, не се успокоява, докато не я получи. Обсипва ви с обаждания, писма, покани за обяд, докато не ви писне и не отстъпите”, обяснява екскурзоводът.

Последната стая в дома е недовършена. Поетът започва да я прави малко преди ракът на простатата да го повали на легло през 1973 г. Той вече не може да става, когато на 11 септември същата година е извършен военен преврат срещу правителството на приятеля му Салвадор Алиенде. Президентският дворец „Ла Монеда“ е бомбардиран, Алиенде загива, започват масови репресии с многобройни жертви.

Болният Неруда е покрусен и пише гневно стихотворение срещу генералите предатели. Настанен е в клиника в Сантяго, докато Матилде и мексиканскят посланик уреждат емигриране в Мексико. Тръгването е планирано за 24 септември, но на 23-ти, докато Матилде стяга куфарите в Исла Негра, здравето на Неруда рязко се влошава в клиниката и той умира.

Шофьорът му Мануел Арая, който е бил по това време с него, десетилетия наред ще твърди, че поетът е бил отровен с инжекция по заповед на хунтата. Останките му през 2013-та са ексхумирани и изследвани. Отрова не е открита, но съмнението остава заради дългия срок – 40 г., изминал от смъртта и може би изтрил следите.

Арая не спира да настоява за отравянето. И през 2017 г. нова експертиза открива в останките на Неруда наличието на бактерия, причиняваща ботулизъм. Това е специфично и тежко заболяване, поразяващо нервите в тялото и способно да предизвика мускулна парализа и смърт. Още една международна експертиза от февруари 2023 г. излиза със заключението, че Неруда наистина е бил отровен. Въпреки това съдебно решение два месеца по-късно постановява делото да бъде прекратено. А през юни 2023 г. главният свидетел Арая умира от сърдечен удар.

В края на същата година семейството на поета и Чилийската комунистическа партия обжалват решението на първа инстанция пред Апелативния съд, който през февруари 2024 г. отменя прекратяването на делото. Разследването на смъртта на Неруда продължава…

Погребението на великия поет на 23 септември 1973 г. се превръща в първата открита и масова демонстрация срещу военната хунта. Събралото се човешко множество пее „Интернационала“ под дулата на автоматите, скандира имената на Пабло Неруда, Салвадор Алиенде, убития от хунтата певец Виктор Хара…

Въпреки изказаното от Неруда приживе желание да бъде положен в Исла Негра, военните не дават разрешение за пренасяне на тялото до там от страх от нови протести. Погребват го в Сантяго – първо във фамилната гробница на предложила това известна чилийска писателка. Но семейството ѝ, което от десницата, протестира. И тялото е прехвърлено в гробищната зона, където са жертвите на преврата. Така поетът отново се оказва сред народа си…

Тленните му останки са пренесени в Исла Негра едва през 1992 г., след падането на диктатурата. До Неруда е погребана и Матилде, която си отива през 1985 г. Двамата днес лежат под черен камък с имената им на брега на океана – също както едно време, на бялото им легло-кораб.
Корабовлакът отзад още носи фантазиите, страстите и мечтите на големия поет по вълните и през бурите на историята, а нестихващият океански вятър брули всекиго, дошъл да се потопи в тази спояваща прегръдка между мощта на природата и магията на човешкия дух. И камбаните на Исла Негра звънят ли звънят….