В Чили, "страната с най-лудата география", както я беше нарекъл един от най-големите й синове - нобелистът за литература Пабло Неруда, има много места, където природа и човешки дух са в постоянно противоборство. Но има и едно магическо място, където природните стихии са се прегърнали и заобичали с духа на самия Неруда. И това е любимата му къща на брега на Тихия океан в Исла Негра. Превърната в музей, тя от десетилетия потапя посетителите в неговия бурен и приказен свят. А точно на 12 юли т.г., когато се навършват 110 г. от рождението на великия поет, домът му ще събере многобройни чилийски творци и те отново ще призоват поезията му да закънти заедно с капитанските камбани, подредени от самия Неруда така, че винаги да звънят с поривите на вятъра от Пасифика.
Преди селището се наричало Лас Гавиотас (Чайките). Но през 1939 г. тук се появява току-що завърналият се от разгромената от Франко републиканска Испания Неруда, уредил извозването с кораб към Чили на над 2000 испански емигранти. Идва да купува предложената му от стария испански моряк Еладио Собрино недостроена къща и пада в плен на бушуващия в подножието й океан. Зърва купчина черни скали, разбиващи кипящия прибой, и възкликва: "Я какъв черен остров!" Така се ражда името Исла Негра (Черен остров), въпреки че няма никакъв остров, а само един неукротим като чилийската природа магьосник на думите.
"Построих къщата си като играчка и играя в нея от сутрин до вечер", пише Неруда за дома си в Исла Негра в своите спомени "Изповядвам, че живях". Той винаги е мечтал да е морски капитан, но от вълните му прилошава. Затова решава, че тук ще е неговият сухоземен кораб. Слага в градината на къщата рибарска лодка и гигантска котва, а до входа й своя любим знак - риба в два преплетени кръга. Самата къща обаче заприличва колкото на кораб, толкова и на влак. Когато мястото вътре не стига за многобройните му колекции, той прикачва все нови и нови пристройки - като вагончета. Това е и спомен за баща му - локомотивен машинист.
Поетът е роден в Парал, Южно Чили, на 12 юли 1904 г. като Рикардо Елиесер Нефтали Рейес Басоалто. Едва на един месец е, когато майка му умира от туберкулоза. Отгледан е в Темуко с много любов от втората жена на баща си и именно на нея посвещава първите си детски стихове. Първата му публикация в печата излиза, когато е на 13. Измисля си псевдонима Пабло Неруда, за да скрие от строгия баща своите "несериозни" занимания. Фамилията заема от чешкия поет Ян Неруда.
Нашумява още 20-годишен с чувствения език и мощната връзка между човек и вселена в "Двадесет поеми за любовта и една песен за отчаянието", а по-късно - с "Испания в сърцето", "Гроздето и вятърът", "Всеобща песен" - поезията му става част и от социалните и революционни борби на човечеството. Колумбийският нобелист Габриел Гарсия Маркес смята Неруда за най-големия световен поет на ХХ век.
Житейският му път го води и през дипломатическа кариера. Между 1927 и 1936 г. е чилийски консул в Бирма (днес Мианмар), Цейлон, Ява, Сингапур, Буенос Айрес, Барселона, Мадрид. През 1930 г. в Ява се жени за холандката "с капка малайска кръв", както сам я описва, Мария Антониета Агенаар Фогелцанг. Нарича я галено Марука. През 1934 г., когато са в Мадрид, тя му ражда дъщерята Малва Марина, но момиченцето е с увреждания и умира едва 8-годишно. Пабло и Марука се разделят през 1936 г.
Испанската гражданска война разтърсва Неруда дълбоко с убийството на приятеля му - големия испански поет Федерико Гарсия Лорка, а също и с жестоките бомбардировки на франкистите над Мадрид. С "Испания в сърцето", която защитниците на републиката четат в окопите, Неруда прави и идейния си избор наляво. Редом с чилиеца е новата му любов - "Мравчицата" Делия дел Карил, аржентинска художничка, учила в Париж и член на Френската комунистическа партия. Тя е с 20 г. по-голяма от Неруда, но културата и красотата й правят разликата незабележима. В Мексико, където поетът е консул на Чили от 1940 до 1943 г., той урежда развод с останалата в Европа Марука и сключва брак с Делия. Но това не е признато в Чили, където чак до 2005 г. разводът не съществува.
Член на Чилийската комунистическа партия и сенатор от 1945 г., Неруда през 1949 г. е принуден да избяга от родината си в Аржентина на кон, прекосявайки Андите. Така се спасява от арест след пламенна обвинителна реч в Сената срещу тогавашния чилийски президент Габриел Гонсалес Видела, подел репресии срещу ЧКП. Делия остава в Чили упорно да действа за реабилитирането на поета. Тя още не знае, че по време на изгнанието той намира нова муза - пламва любовта му към червенокосата чилийска певица Матилде Урутия, с която се засичат в Мексико през 1949 г., а през 1952 г. изживяват идилични седмици на остров Капри. Така се раждат "Стиховете на капитана". За да не страда Делия, те са издадени анонимно в Неапол. Аржентинката успява да издейства завръщането на Неруда в Чили в края на 1952-ра. За Матилде тя научава чак след още три години, когато разбира, че мъжът й е построил артистична къща на любовницата си в Сантяго - "Ла Часкона" ("Рошлата"), както той наричал самата Матилде заради буйната й коса. Оскърбената Делия веднага се разделя с поета. Тя надживява Неруда с 16 години, а съперницата си с 4, и умира в Сантяго през 1989-а на 105 години.
Матилде създава на поета съзвучна с натурата му на епикуреец житейска и творческа среда. Двамата са най-щастливи в Исла Негра. Останалият вечно непораснало дете Неруда най-много се радва там на колекцията си от 15 дървени човешки фигури, порили някога океанските вълни, окачени на корабни носове. Събирал ги е в Чили, Венецуела, Франция, Перу. Една от фигурите... плаче. Има стъклени очи и когато в студените зимни дни в залата се пали камина, стъклото се изпотява. Неруда обаче обяснявал, че статуята рони сълзи от мъка по морето. За да я утеши, боядисал стената зад нея в морско синьо, любимия му цвят. В двата противоположни ъгли на столовата поетът сложил женска и мъжка корабни статуи. Бил убеден, че двете дървени изваяния са се влюбили и затова там витаел дух на любов.
Пак с любов, разбира се, е пропита и спалнята със снежнобялото ложе, откъдето поетът и Матилде винаги можели да виждат океана, сякаш наистина плували по вълните му. В стаите-вагончета на дома пъстреят още колекции от бутилки с миниатюрни корабчета вътре, от африкански и индиански маски, от хербарии с пленителни пеперуди, от кости на кашалоти, гигантски раковини, яйца на нянду и какво ли още не.
Последната стая в дома е недовършена. Поетът започва да подрежда в нея още от своите раковини малко преди ракът на простатата да го повали на легло през 1973 г. Той вече не може да става, когато на 11 септември същата година бомбите започват да падат над президентския дворец на приятеля му - президента социалист Салвадор Алиенде, който загива в пламъците на военния преврат. Неруда е покъртен до дъното на душата от бруталността на военните и репресиите им и пише последното си гневно стихотворение срещу генералите предатели. Настанен е в клиника в Сантяго, където умира на 23 септември 1973 г. Шофьорът му Мануел Арая уверява, че поетът е бил отровен с инжекция по нареждане на хунтата. Ексхумацията и експертизата миналата година не доказаха отравяне, но 40 г. са прекалено дълъг срок за съхраняване на следи.
Погребението на Неруда се превръща в първата открита демонстрация срещу военната хунта. Отначало е положен във временен гроб и чак след падането на диктатурата, през 1992 г., е изпълнено желанието му да почива в Исла Негра, на океанския бряг. До него днес е и Матилде, която си отива през 1985 г. Поет и муза продължават да летят на вечния кораб на поезията към всички сърца и всички времена, отворени за бунт и любов.