На 21 юли, два месеца преди да навърши 94 години, в Сантяго почина историческият лидер на Чилийската комунистическа партия Луис Корвалан – едно от най-ярките имена на световната политическа сцена през втората половина на ХХ век, големият човек, демократ, хуманист, някогашният най-прочут затворник на чилийския диктатор Агусто Пиночет.
Всички, които бяхме млади през 70-те, го наричахме Татко Лучо. Докато той беше в затвора, в България почина 28-годишният му син Алберто, преживял жестоки изтезания на Националния стадион в Сантяго, който бе превърнат в концлагер след преврата в Чили на 11 септември 1973 г. Освободен с помощта на Червения кръст, Алберто по съвет на баща си дойде у нас с жена си Рут и малкия им син Диегито да прави докторат по агрономство. Увреденото от мъченията сърце на младежа обаче не издържа и на 26 октомври 1975 г. той бе покосен от инфаркт в стаята на софийското си студентско общежитие.
Пиночет не пусна Татко Лучо за погребението на сина му в София, но на него, без никаква официална организация, се стекоха стотици хиляди хора от цяла България. Група младежи от Пловдив, сред които и днешното голямо перо на българската журналистика Велислава Дърева, предложиха на тогавашното българско ръководство да отидат като заложници в чилийския затвор на мястото на Татко Лучо, само и само той да може да се сбогува с Алберто, но нищо не стана.
Драмата завинаги свърза семейство Корвалан с България.
Година по-късно, през декември 1976-а, Луис Корвалан изненадващо е освободен. Без нищо да му обясняват го извеждат от затвора, натоварват го в самолет, откарват го до Швейцария и там го “разменят” срещу съветския дисидент Владимир Буковски. Инициативата е на СССР. Никой не е питал самия Корвалан дали е съгласен на такъв ход, пораждащ доста смущаващи за съветската система въпроси. Има и още един детайл, който самият Татко Лучо ми разказа при първото ми гостуване в дома му в Сантяго през 2005-а. Оповестяването на новината за освобождаването му нарочно е забавено с близо седмица, защото по онова време в Москва тъкмо вървят тържества за поредния юбилей на съветския ръководител Леонид Брежнев и те не бива да бъдат засенчвани от нищо. Дори на дъщерите на Корвалан – Вивиана и Мария Виктория, които живеят в Москва, не е съобщено, че баща им вече е свободен. Чак когато отшумява юбилеят са заснети известните кадри как Брежнев посреща и се хвърля да целува “компаниеро Лучо” в Кремъл.
Първата страна след СССР, в която пристигат Луис Корвалан и съпругата му Лили, е България. Разбира се, отиват на гроба на Алберто. Казват, че предпочитат той да остане “в земята на Георги Димитров, където бе обграден с толкова обич”. Чак през 1990-а, когато в Чили е възстановена демокрацията, тленните останки на Алберто са пренесени в Сантяго.
Луис Корвалан живее около 6 години в емиграция в Москва. С него са жена му и дъщерите Вивиана и Мария Виктория. Най-голямата дъщеря – адашката на майка си Лили, остава в Чили, където има свое семейство.
“Компаниеро Лучо” неуморно пътува из различни страни, говори на срещи, конференции и митинги, пише статии, дава интервюта. Той обаче има друга представа за ролята на партийния водач, когато родината е под диктатура. И през 1983 г. се завръща нелегално в Чили, за да води борба “отвътре”. За целта преобразява външността си. Направена му е пластична операция – премахната е прочутата гърбавина на носа му, променена е формата на клепачите. Пуска си дълга коса и брада, слага си очила. “За прикрите” съпругата му Лили остава в Москва – всички знаят, че двамата никога не се делят и така изглежда достоверно, че Корвалан уж все е зает с партийни дела и затова не се появява публично. В действителност той е двигатлят на всички онези “дни на протеста” в Чили след 1983-а, както и на създаването на въоръженото крило на ЧКП – Патриотичния фронт “Мануел Родригес”. Все фактори, които дестабилизират диктатурата и подготвят почвата за плебисцита през 1988-а, на който Пиночет търпи поражение и е принуден да се съгласи на демократични избори през 1990-а.
След падането на диктатурата Луис Корвалан още известно време запазва “легендата” си – дори изиграва свое уж официално връщане в страната. Признава публично за нелегалния си период значително по-късно, когато се убеждава, че демократичните процеси в Чили вече са необратими. През 90-те той се оттегля от всички ръководни длъжности в ЧКП, въпреки че продължава активно да участва в нейни прояви и дейности. Посвещава се на писането на книги, в които анализира промените в света.
Моралният му авторитет включително и сред политическите опоненти е огромен. Корвалан е от онази изчезваща порода политици, които през целия си живот слагат над всичко каузата, идеята, човечността, почтеността. Той до последно живее в скромна едноетажна къщичка в кварнал Нюньоа в Сантяго заедно с жена си и със семейството на най-малката си дъщеря Мария Виктория – с мъжа й Рикардо Лаутаро Серда и с трите им дъщери Хулиета, Ирина и Каталина.
Имах щастието два пъти да гостувам в този изпълнен със сърдечност и винаги отворен за приятели дом. Първия път беше през 2005-а, когато отразявах посещението на президента Георги Първанов в Чили. Тогава помогнах за организирането на среща на Първанов с “българските чилийци” – онези общо над 600 бегълци от диктатурата на Пиночет, които в различни години са намирали подслон в България и много от които са с български дипломи, а и с български съпруги. На срещата дойде и Рут Вускович-Корвалан – вдовицата на Алберто, също българска възпитаничка. “Българските чилийци” пяха наши песни, рецитираха свои стихове на български, посветени на страната ни, разказваха спомени, смяха се и плакаха... Разплакаха и официалната българска делегация, на много от чиито членове сигурно за първи път се случваше да минават по толкова високоволтов мост на живи човешки връзки между две страни...
По-рано същия ден, докато още вървяха протоколните президентски срещи, на които и без това не пускаха журналисти, двама “български чилийци” и една почилийчена българка ме заведоха в дома на Луис Корвалан. Първа ни посрещна жена му Лили, която още щом чу, че идвам от България, се просълзи и ме прегърна. Татко Лучо седеше край отрупаната с книги маса под асмата на потъналия в зеленина двор и пишеше книгата си “Комунистите и демокрацията”. Тогава беше 89-годишен – подвижен и пъргав за годините си, с летен загар на лицето и с винаги готова шега за всички случаи на живота. Отговори на всичките ми въпроси за нелегалния му период, за обсатовката в Чили, за мнението му за промените в света след 1989-а и т.н. Но и самият той не спря да пита за случващото се в България и в Източна Европа. Каза: "У вас сигурно се правят някакви изследвания за прехода ви към демокрация. Защо не ги публикувате на испански, ще има голям интерес в цяла Латинска Америка, уверявам ви."
Своето обяснение за събитията от 1989 г. той е дал в излязлата си през 1993 г. книга "Рухването на съветската власт". Според него перестройката на Горбачов е започнала зле, защото се е увлякла по политическите реформи и е подценила преобразуванията в икономиката. В същото време «компаниеро Лучо» признава, че съветската система се е нуждаела от промени, защото "там народът бе откъснат от партията, а партийното ръководство - от партийните членове".
Корвалан каза още: «Падането на социализма е доста обезсърчаващ опит. Дори американците не очакваха чак такова сгромолясване. Сега сме изправени пред офанзива на капиталистическата глобализация, която не се свени да започва и войни като абсурдното нападение срещу Ирак. Това е и настъпление срещу интересите на всички народи в света».
“Компаниера Лили” много държеше да ми покаже кабинета на мъжа си, където той работи, когато навън е студено. Там имаше стелажи, отрупани с книги чак до тавана, много снимки – на семейството, на Алберто, разбира се, на изтъкнати исторически личности, а също и многобройни международни отличия, с които е бил удостояван Луис Корвалан. Сред тях има и български – орден “1300 години България”, Международната награда за мир “Георги Димитров”, орден “Георги Димитров”. Лили ми показа като скъпоценно съкровище и наивистична картина, изработена от парченца плат от политически затворнички на диктатурата – специален подарък за “компаниеро Лучо”.
В малкото, но светло холче пък, край портретите с молив от известния руски художник Иля Глазунов на хубавицата Вивиана, видях покривчица с българска шарка и чаен сервиз от троянска керамика. На изпращане “компаниеро Лучо“ пожела на България все пак да успее в пътя, който е избрал народът й, "дотолкова, доколкото демокрацията е в състояние да осигури нещо добро за народите по света"...
Тогава още не знаех, че три години по-късно, през 2008-а, отново ще ми порвърви да отида до Чили. Разбира се, не пропуснах пак да гостувам на семейство Корвалан. За съжаление, тогава тежък бронхит беше повалил «компаниера Лили» на легло, но тя пак настоя да ме види – щом идвах от България... Луис Корвалан, вече 92-годишен, се движеше и говореше видимо по-трудно от предишния път, но умът му бе все така остър. Подари ми вече издадената книга «Комунистите и демокрацията» и каза, че подготвя следващата – «Комунистите и социалистите», в която иска да проследи отношенията между двете водещи леви партии в Чили, градежа на чийто съюз тъй добре познава «отвътре». В работата му помагаха дъщерята Мария Виктория и зетят Родриго Лаутаро – и двамата завършили навремето журналистика в Москва. Лаутаро поддържа и блога «Сърцето на Корвалан», в който информира за всички събития, свързани с тъста. Името на блога е същото като на един филм, сниман през 70-те от прочутия съветски кинодокументалист Роман Кармен и разказващ за живота на легенрадния водач на ЧКП.
Къщата на семейство Корвалан винаги е изпълнена и с глъчта на трите внучки – Хулиета, Ирина и Каталина. Днес те са съответно на 23, 17 и 6 години. Корвалан има две внучки и от най-голямата си дъщеря Лили, а дъщерята на Вивиана – Адела Секал, е звезда от чилийските телесериали.
Междувременно, през 2009-а, се роди и правнучката Нума – дъщеричка на Диего, сина на Алберто и Рут. 37-годишният днес Диего е музикант и живее в Мексико с мексиканската си половинка. Майка му Рут е с тях и помага за бебето.
Когато си тръгвах втория път от дома на “компаниеро Лучо”, той ме накара да обещая, че пак ще им отида на гости. Каза, че вратите му винаги са отворени за българи, защото “България е завинаги в сърцата ни”.
Не ми се иска да вярвам, че повече няма да видя слънчевия му поглед... Но знам, че Татко Лучо е завинаги в сърцето ми.
.............................................
*Авторката е зам.-главен редактор на сп. “Тема” и председател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България