Едно от най-вълшебните кътчета по дългото 4700 км тихоокеанско крайбрежие на Чили бе пощадено от чудовищното земетресение на 27 февруари т.г и от последвалото цунами, помляло няколко южни области. Опустошителната вълна съсипа 8-и, 7-и и 6-и район, но не стигна до 5-и. Именно там, на бурния бряг на Пасифика, между пристанищата Валпараисо и Сан Антонио, е разположена митичната Исла Негра с увековечената от стихове, любовни стихии и уникални колекции къща на легендарния чилийски поет нобелист Пабло Неруда.
Буквалният превод на Исла Негра е Черен остров. Но остров няма и никога не е имало. Просто скалист бряг, приютявал някога само рибарско селище, наричано Ла Гавиота (Чайка). През 1939 г. тук се появява току-що завърналият се от разгромената от Франко републиканска Испания Неруда, уредил извозването с кораб към Чили на над 2000 испански емигранти. Идва да купува предложената му от стария испански моряк Еладио Собрино недостроена къща. Зърва купчина черни скали насред кипящия океански прибой пред дома и възкликва: “Я какъв черен остров!” Така се ражда подвеждащото име, което обожаващият шегите поет смята за попадение.
Всичко в Исла Негра се върти около Неруда и любимата му къща с вид на хибрид между кораб и влак. Обърната към океана, необичайната постройка от дъски върху зидани камъни омайва влюбения в океана поет, който инак трудно понася люшкането на морските пътешествия. Неруда решава, че именно този дом ще е неговият “кораб”. Слага в градината и истинско рибарско корабче, и гигантска котва. С течение на годините къщата започва да отеснява за многобройните му колекции и той я достроява така, сякаш й закачва нови “вагончета”. Нищо случайно, разбира се. Поетът е син на локомотивен машинист. Затова в двора на своята обител инсталира и истински локомотив. В унисон с политическите си убеждения пък точно пред носа на своя дом-корабовлак забива кръстосани като петолъчка върлини и окачва по тях камбани. Океанският вятър ги покляща и те неспирно позвънват – сякаш подават сигнали за тръгване я на кораб, я на влак. Тук е и любимият знак на поета – риба в кръг.
От години превърната в музей, тази къща е като светиня за масово унесените по поезията чилийци. Въпреки че за самия Неруда никой от тях няма да ви говори като за светец – моля ви, не се е родил още друг като дон Пабло, който така да умее да се наслаждава на хубостите на живота...
Известният на цял свят като Пабло Неруда стихотворец е роден на 12 юли 1904 г. като Рикардо Елиесер Нефтали Рейес Басоалто. Прописва в мерена реч още десетинагодишен, а първата му публикация е, когато е на 13. Измисля си псевдонма Пабло Неруда, защото иска да скрие от строгия баща своите “несериозни” занимания. Фамилията заема от чешкия поет Ян Неруда.
Бъдещият нобелист и автор на шедьоври като “Испания в сърцето”, “Местожителство на Земята”, “Сто сонета за любовта”, “Всеобща песен”, е роден в южното градче Парал, което при сегашното земетресение пострада особено тежко. Но родната му къща там е частен дом, чиито собственици така и не успяват да я продадат на държавата за музей, защото искат прекалено много пари. Самият Неруда има за свое родно място още по-южния град Темуко, където преминава детството му. Паралци и до днес не му прощават, че ги е пренебрегвал и все натякват, че поетът не се интересувал от своя мизерстваща леля, угаснала в Парал.
Неоспорим поетичен гений, ярък политик и активист на световното движение за мир, близък приятел на колоси като Федерико Гарсия Лорка, Пабло Пикасо, Рафаел Алберти, Пол Елюар, Иля Еренбург, Фредерик Жолио Кюри и т.н., Неруда има още доста за какво да бъде упрекван в личния си живот. Безкрайните му женски истории са оставили не едно разбито сърце. Но и на него са сервирали доста изпитания. В зората на дипломатическата си кариера, с която подплатява поетичните си изблици, Неруда обикаля няколко екзотични азиатски дестинации. Започва от Рангун в Бирма (днешна Мианма), минава през Цейлон и стига до Сингапур. На междинната консулска спирка в Батавия (Ява) през 1930 г. се жени за холандката “с капка малайска кръв”, както сам я описва, Мария Антониета Агенаар Фогелцанц, наричана от него Марука. Тя му ражда дъщерята Малва Марина, но момиченцето е с увреждания и умира едва 8-годишно. Пабло и Марука се разделят де факто през 1936 г., когато поетът вече от две години е заедно със своята муза и покровителка – “Мравчицата” Делия дел Карил. Тя е с 20 г. по-възрастната от него изтънчена аржентинска художничка, учила в Париж. На нейната всеотдайност и влияние в интелектуалните среди, казват, Пабло дължал съществена част от успеха си. Уреденият в Мексико през 1942 г. развод с холандко-малайката не е признат в Чили, където разводът не е разрешен чак до 2005 г. Извън чилийските закони остава и сключеният пак в Мексико брак с Делия.
След близо 20 г. съвместен път аржентинката е изместена в сърцето на поета от по-младата и огнено червенокоса чилийка Матилде Урутия – вдъхновителка на нова серия парещи любовни стихове. Идилията между Пабло и Матилде разцъфва през 1952 г. на остров Капри, по време на изгнаничеството на поета, чийто гейзеров темперамент свисти и в политическия живот с не по-малка сила, отколкото в поетичния. Активен комунист и сенатор, той бяга от родината си, прекосявайки Андите на кон на път за Аржентина. Така се спасява от арест след пламенна обвинителна реч в Сената срещу тогавашния чилийски президент Габриел Гонсалес Видела. После застрашеният от репресия поет-бунтар започва триумфална обиколка по света. Дългата спирка в Италия го прави любим герой на тамошните леви интелектуалци, които осигуряват романтично уединение на Капри за госта си и за дошлата при него от Чили Матилде.
Поемите, посветени на нелегалната любима, са издадени в Неапол анонимно – за да не бъде наранена все още несведущата за изневярата Делия, която самоотвержено действа в Чили за реабилитацията и завръщането на Неруда. Истината все пак лъсва, драмата на развръзката е голяма и много латиноамерикански, а и световни интелектуалци не прощават на Неруда предателството спрямо “Мравчицата”. Делия дел Карил надживява Неруда с 16 години, а съперницата си Матилде с 4 и умира в Сантяго през 1989-а на 105-годишна възраст.
Матилде успява да стане законна жена на Неруда чак през 1966-а, когато в Холандия умира Марука. Бракосъчетанието е в любимата им къща в Исла Негра. Поетът е имал още две, всяка уникална по своему и всяка със свое име – La Sebastiana във Валпараисо и La Chascona в Сантяго. Но корабовлакът в Исла Негра несъмнено е бил най-съзвучен на душата му. Колкото заради бурния океан в подножието на постройката, толкова и заради приказката, която сам подрежда между стените. “Построих къщата си като играчка и играя в нея от сутрин до вечер,” признава поетът в мемоарите си “Изповядвам, че живях”.
И днес домът му в Исла Негра зашеметява всеки посетител с уникалните колекции на Неруда. Най-любимата му е от дървени човешки фигури, порили някога океанските вълни, окачени на корабни носове. Неруда е бил луд по тях. Събирал ги е откъде ли не. Само една от корабните статуи му е подарена – от венецуелски поети “в една нощ на звезди и вино”, както в стила на дон Пабло обяснява екскурзоводът. Останалите – общо 14, поетът е издирвал и откупувал от собствениците. Повечето са от Чили. 5 са от чужбина – от Венецуела, Франция и Перу. “Перуанката” се казва Гийермина и е с разголени гърди. Неруда я видял в градината на предишния й притежател и веднага поискал да я купи. Човекът се дърпал, защото му я били продали като светица, закриляща от беди. Неруда го сразил като посочил голия й бюст: “Е, със сигурност не е светица!” И перуанецът се предал.
Друга посестрима на Гийермина... плаче. Има стъклени очи и когато в студените зимни дни в залата се пали камина, стъклото се изпотява. Неруда обаче обяснявал на всички, че статуята рони сълзи от мъка по морето. За да я утеши, боядисал стената зад нея в морско синьо, любимия му цвят.
В двата противоположни ъгли на столовата поетът сложил женска и мъжка корабни статуи. Мъжката е на пирата Хенри Морган. Неруда бил убеден, че двете дървени изваяния са се влюбили и затова в столовата витаел дух на любов.
Пак с любов, разбира се, е пропита и спалнята със снежнобялото ложе, откъдето поетът и Матилде винаги можели да виждат океана, сякаш наистина плували по вълните му. Стените, които се събират точно срещу леглото, са изцяло стъклени и откриват изумителна гледка към вечно бурната водна шир. Една сутрин Неруда съзрял в далечината самотно полюшвана дъска, остатък от някакво корабокрушение. И казал на Матилде: “Виж, океанът ми носи писалище”. Намерил изхвърлената от вълните дъска и настина направил от нея писалище. Сътворил на него с неизменното си зелено мастило единствената си пиеса – “Звездата и смъртта на Хоакин Муриета”, за чилийски разбойник-златотърсач, разбунил Калифорния по време на “златната треска”.
В стаите-вагончета на дома пъстреят още колекции от бутилки с миниатюрни корабчета вътре, от африкански и индиански маски, от хербарии с пленителни пеперуди, от кости на кашалоти, гигантски раковини, яйца на нянду и какво ли още не. Има дори макет на кон в естествен ръст със седло и юзди. Като малък Неруда редовно минавал покрай жребеца, служил за реклама край една работилничка в Темуко, и мечтаел да го има. Години по-късно, като вече прочут поет, той се върнал там, видял, че конят още си стои и веднага го купил.
Последната стая в дома е недовършена. Поетът започва да подрежда в нея още от своите раковини малко преди ракът на простатата да го повали на легло през 1973 г. Той вече не може да става, когато на 11 септември същата година бомбите започват да падат над президентския дворец на приятеля му – президента социалист Салвадор Алиенде, който загива в пламъците на военния преврат. Неруда е покъртен до дъното на душата от бруталността на военните и репресиите им. Пише последното си гневно стихотворение “Палачи” и започва бързо да гасне. Пренасят го от Исла Негра в клиника в Сантяго, където умира на 23 септември 1973 г. Погребението му се превръща в първата открита демонстрация срещу военната хунта.
Въпреки изказаното му приживе желание да бъде положен в Исла Негра, военните не дават разрешение за пренасяне на тялото от страх от нови протести. Погребват го в безлик гроб в Сантяго. Тленните останки са прехвърлени в Исла Негра едва през 1992 г., след падането на диктатурата. До Неруда е погребана и Матилде, която си отива през 1985 г. Двамата днес лежат под черен камък с имената им на брега на океана – също както едно време, на бялото им легло-кораб. А корабовлакът отзад още носи приказките на големия поет по вълните на историята. И ни кара да подскачаме по траверсите на днешното ни семпло време, препънати в оставената от Неруда празнина.

* * *

СЪВЗЕМАНЕ

Шокът от жертвите и разрушенията при опустошителното земетресение в Чили вече е прелял в национално единение и в решимост за бързо възстановяване на страната, уверява току-що завърналият се от пътуване до родината си Андрес Сааведра от Почетното консулство на Чили в България. “Когато кацнах на летището в Сантяго, там още се проверяваше доколко сериозни са пораженията по основните конструкции. Затова много от редовните летищни дейности се извършваха в палатки. Но всичко работеше перфектно, все едно нищо не е било!”, разказва Андрес. Същото впечатление е добил и от всички останали институции в страната. Обикновените хора показват силна солидарност, в най-силно поразените южни райони има много доброволци. Най-големите разрушения са причинени не толкова от рекордно силния трус, който не бил чак толкова страшен за антисеизмичното чилийско строителство, а от последвалото цунами. Новият президент Себастиан Пинйера, който е и едър бизнесмен, призовал останалите предприемачи да дадат личен принос във възстановяването. И те откликнали. Някои дарявали на държавата цяло построено с техни средства училище, други – болница, трети – временни къщички за останалите без дом и т.н. “За покриване на щетите от бедствието ще са нужни 30 млрд. долара. Държавата обяви, че между 5 и 8 млрд. ще дойдат от застраховки. 12 млрд. ще се вземат от държавни фондове и програми за развитие. Останалото ще се набави от данъците или от държавния резерв в чужди банки,” обяснява Сааведра.
Всеки желаещ да подпомогне пострадалите от труса в Чили може да даде своя принос в рамките на съвместна инициатива на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България и на Колегума на журналистите в Чили. Сборът на средства ще е по време на представянето на първия вестник на испански у нас EsNoticia на 12 април от 11.00 часа в изложбената зала на “Рока България” на софийския бул. “Мария Луиза” 16.