Не са толкова много имената в световната история, които още приживе стават легенди. Такова бе името на дългогодишния ръководител на Чилийската компария Луис Корвалан, който почина в Сантяго на 21 юли – два месеца преди да навърши 94 години. Въпреки че отдавна се беше оттеглил от активна политическа дейност, той до последно участваше в обществени прояви, пишеше книги и се радваше на изключително висок морален авторитет в цялото чилийско общесвто, дори и сред политическите си опоненти. Поклонението пред тленните му останки бе в бившата сграда на Сената в чилийската столица. Корвалан е имал няколко мандата като сенатор през 60-те и 70-те години на миналия век.
“Компаниеро Лучо”, както го наричаха приятели и близки, остана завинаги свързан с България покрай трагедията със сина му Алберто, който бе емигрант у нас. Младежът почина в студентското си общежитие в София от инфаркт през 1975 г. на 28-годишна възраст вследствие на изтезанията, на които е бил подложен като арестант на Националния стадион в Сантяго след военния преврат от 11 септември 1973 г. Баща му по онова време е най-прочутият затворник на оглавяващия военната хунта генерал Аугусто Пиночет. Не го пускат да дойде за погребението на сина си в София, въпреки че група български младежи, сред които е и известната днес журналистка Велислава Дърева, дори предлагат да заминат на негово място като заложници, само и само да може да се прости с Алберто. Вълната от състрадание сред българите тогава е много висока, всички говорят за Корвалан като за Татко Лучо.
Година по-късно, през декември 1976-а, той все пак излиза на свобода в резултат на осъществена от СССР размяна срещу съветския дисидент Владимир Буковски – действие, което поражда доста смут особено сред левите сили по света, които гледат критично на похватите на съветската система. Самият Корвалан изобщо не е бил питан дали иска или не иска да го разменят. Просто го вадят от килията, натоварват го в самолет, който каца в Швейцария, а там го прехвърлят в друг – за Москва, докарал преди това Буковски. Има и още един интересен детайл от онази история, за който ми разказа лично Корвалан при първото ми гостуване в дома му в Сантяго през 2005-а. Освобождаването му се пази в тайна почти седмица, защото по онова време в Москва текат тържества по повод пореден юбилей на съветския раководител Леонид Брежнев и нищо не бива да ги засенчва. Едва след края им е оповестено, че “компаниеро Лучо” е на свобода и са заснети кадрите как Брежнев развълнувано го посреща в Кремъл. Дори дъщерите на Корвалан – Вивиана и Мария Виктория, които живеели в емиграция в Москва, не били уведомени навреме, че баща им вече е свободен...
След още месец Луис Корвалан и съпругата му Лили вече са в София и полагат цветя на гроба на сина си. Трогнати са от топлотата, с която ги посрещат у нас, и уверяват, че България е “завинаги в сърцата” им.
Обиколките по международни митинги за солидарност се виждат недостатъчни на “компаниеро Лучо” за свалянето на Пиночет и той започва да подготвя нелегалното си завръщане в родината. Прави си пластична операция – изправят “гърбавия” му нос, променят формата на очите му, слагат му очила. В допълнение с брада и дълъг бретон Корвалан става напълно неузнаваем и от 1983-а до самото падане на дикаттурата през 1990-а живее под фалшива самоличност в Чили и лично ръководи организирането на съпротивителните действия и на масовите протести срещу военния режим.
Дори и след възстановаването на демократичното управление през 1990-а той още известно време пази в тайна нелегалния си период. Разиграва даже официално “завръщане” от емиграция. Разказва подробностите вече доста по-късно, когато се убеждава, че Чили стабилно върви по пътя на демокрацията.
Корвалан цял живот е бил убеден демократ. Той има голяма заслуга за избора на “мириня път”, по който тръгват съюзените чилийски комунисти и социалисти още в края на 50-те години на ХХ век – доста необичайно за епохата на Студаната война решение. Именно тази стратегия и довежда до първото идване на власт на президент социалист чрез избори – победата на Салвадор Алиенде през 1970 г. Уви, “чилийският мирен експеримент” е удавен в кръв от превратаджиите на Пиночет, а Алиенде загива в пламаците на бомбардирания президентски дворец “Ла Монеда”...
През 90-те години Корвалан се оттегля от активния политически живот и се посвещава на писането на книги. В тях задълбочено изследва политическите процеси, в които е участвал и на които е бил свидетел в дългия си и пълен с превратности живот. Заглавията говорят сами за себе си – “Сантяго-Москва-Сантяго”, “Правителството на Алиенде”, “За преживяното и извоюваното”, “Рухването на съветската власт”, “Комунистите и демокрацията”. Последната , над която работеше и която остана незавършена, трябваше да се казва “Комунистите и социалистите”.
“Компаниеро Лучо” пишеше книгите си в своя скромен едноетажен дом в тихия квартал Нюньоа в Сантяго. Там живееше с вярната си “компаниера Лили” и със семейството на най-малката си дъщеря Мария Виктория. Тя е омъжена за свой колега от следването по журналистика в Москва – Рикардо Лаутаро Серна. Имат три дъщери. Хулиета сега е вече на 23, Ирина – на 17, а Каталина – на 6.
Луис Корвалан има две внучки и от най-голямата от дъщерите – Лили, адашка на майката. Дъщерята на Вивиана е звезда от чилийските теленовели – казва се Адела Секал.
Диего Корвалан, синът на Алберто, който като мъничък живя близо година в София с баща си и с хубавата си майка Рут Вускович-Корвалан, днес е 37-годишен музикант. Установил се е в Мексико с мексиканската си половинка и с родената си през 2009-а дъщеричка Нума – правнучка на “компаниеро Лучо” и “компаниера Лили”. Рут е при сина си и жена му – помага им за бебето.
Имах късмета два пъти да гостувам в дома на семейство Корвалан в Нюньоа – през 2005-а и през 2008-а. И двата пъти бях посрещната много сърдечно – така, както тези хора от край време посрещат всички свои гости. Животът им никога не е бил лек, но за тях откритостта, подкрепата, човечността си остават единственото възможно поведение. Дори и в най-трудните им години (а такива е имало още през 40-те, когато “компаниеро Лучо” прекарва доста време по затвори и концлагери), те винаги са деляли буквално и последния си залък с приятели. А семейната им трапеза е била редовната “заседателна маса” на ръководството на ЧКП.
Когато “български чилийци” – някогашни емигранти у нас, ме доведоха в този дом през 2005-та, заварихме Корвалан да пише книгата си “Комунистите и демокрацията” на широкия дървен плот под асмата в двора. Оживен и енергичен, той предпочиташе тогава повече да пита за сегашния живот в България и Източна Европа, отколкото да отговаря на въпроси за героичното си минало. А неизчерпаемото му чувство за хумор разведряваше и най-сериозните политически теми с шеги. И сякаш играеше пинг-понг с широката усмивка на вярната “компаниера Лили” – “майка” на всички гости, прекрачили прага й.
През 2008-а се случих в Чили през късната есен, под асмата беше хладно и “компаниеро Лучо”, който вече се движеше и говореше по-трудно, ме покани в кабинета си с отрупани с книги стелажи чак до тавана. Това е неговото “царство”. Може да разказва с часове за всяка снимка, сувенир или награда, които са пръснати по бюрото му и по рафтовете. Сред многобройните му чуждестранни отличия има и български – орден “1300 години България”, Международна награда за мир “Георги Димитров”, орден “Георги Димитров”. Има и доста книги на Димитров на испански – Корвалан много цени концепцията му за едининя фронт, чийто вариант е бил приложен и в Чили с лявата коалиция Народно единство, оглавена от Алиенде.
“Компаниеро Лучо” с гордост ми показа и уникално издание със стихове на чилийския поет нобелист и активен член на ЧКП Пабло Неруда, илюстрирано от големи чилийски художници. И поезията, и рисунките бяха посветени все на птици. Неруда бе надписал книгата си, от която “птиците да пеят за всички Корвалан”, с характерното си зелено мастило.
После пихме кафе с цялото семейство в малкото, но светло холче, отрупано също с много сувенири от цял свят. Видях и троянска керамика. Внучките с любопитство разглеждаха донесения от мен календар с изгледи от България. А аз се лутах между усещането за “домашност”, топлота и житейска мъдрост, което излъчваше побелелия дребен “компаниеро Лучо”, поседнал в ракитения стол до мен, и тътена на историята, превърнала живота му в легенда...
Когато научихме, че Луис Корвалан вече си е отишъл завинаги, един от “българските чилийци” ми писа: “С него си отива цяла епоха. Такива хора вече няма. А в същото време беше толкова земен... Имам чувството, че загубих баща, чийто пример винаги ще си остане непосилен за следване...”

....................................
*Авторката е зам.-главен редактор на сп. “Тема” и председател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България