Тихият океан в Чили никога не е тих, а и кацналата на скалистия му и вечно бурен бряг Исла Негра (Черният остров) не е никакъв остров. Фантасмагоричното име хрумва на запаления играч със словесните провокации Пабло Неруда, когато през 1939 г. идва тук да си търси къща. Селището тогава се наричало Лас Гавиотас (Чайките). Но Неруда, вече прочут поет, вижда как купчина черни скали разсича пяната на кипящия прибой и възкликва: „Я, какъв черен остров!" Така се ражда името Исла Негра, което днес е неотделимо от живота и поезията на Неруда.


Къщата от дъски и камък,която той тогава купува от стария испански моряк Еладио Собрино, с годините се превръща в любимата му обител. Тук поетът, донесъл на Чили през 1971 г. втория Нобел за литература (първият е на напътствалата го в ученическите му години Габриела Мистрал), събира уникалните си колекции, пирува с приятели, пише, слива любовните си и революционни стихии с природните. Мечтае да пори моретата като капитан, но понеже от вълните му прилошава, решава, че къщата в Исла Негра ще е неговият сухоземен кораб - и в причудливото й дострояване наистина може да се съзре и капитански мостик, и палуба, и каюти. Да не говорим за рибарската лодка в двора и за гигантската котва. Но къщата прилича и на влак - с прикачваните като вагончета нови и нови помещения за разрастващите се колекции. Нищо чудно - Рикардо Елиесер Нефтали Рейес Басоалто, както е рожденото име на Неруда, е син на локомотивен машинист. Именно тук, в Исла Негра, в тази събрала мозайката на пъстрия му живот къща музей на брега на океана, където поетът е погребан заедно с третата си жена Матилде Урутия, на 12 юли т.г. отново ще кънти неговата поезия и отново ще се съберат онези, които продължават да го обичат. Така ще бъде почетена 110-годишнината от рождението му.


Дали е съвпадение или просто умел рекламен ход, но точно в навечерието на юбилея от фондацията „Пабло Неруда" обявиха, че са открили в архивите си 21 неизвестни досега негови стихотворения - ръкописи с неизменното му зелено мастило, чиято автентичност вече е потвърдена. До края на годината те ще бъдат отпечатани в Чили, а в началото на 2015-а - в Испания. Какво ли ново ще ни каже с тях неповторимият Пабло на 41-ата година след смъртта си? Нещо за любов, нещо за бунт?


Тези две вдъхновения са оплели гъсто корените си и в живота, и в творчеството на Неруда. Соковете им идат от суровата и мощна природа на Южно Чили, където се ражда и расте Рикардо Нефтали Рейес. Той се появява на бял свят в Парал на 12 юли 1904 г. и само месец по-късно губи майка си - учителката Роса Нефтали Басоалто, еврейка по произход. Тя умира от туберкулоза. Бащата - локомотивният машинист Хосе дел Кармен Рейес, се преселва с момченцето в Темуко и там се жени за Тринидад Кандиа, която отглежда детето с много обич. Малкият Пабло също я обожава и първите му стихове са посветени именно на нея. Първата му публикация във вестник излиза, когато е 13-годишен. Бащата не одобрява литературните му изяви, в които не вижда хляб за сина си. За да не го дразни, начинаещият поет си измисля псевдонима Пабло Неруда - кръстоска от имената на френския поет Пол Верлен и на чешкия поет Ян Неруда.


На 16 г. печели първата си литературна награда в Темуко, а на17 г. заминава за Сантяго да учи френска филология. Там побеждава в поетичен конкурс на Чилийската студентска федерация и литературните кръгове запомнят слабия и артистично заметнат със служебната железничарска пелерина на баща си (просто не е имал друго палто...) младеж. През 1923-та излиза първата му стихосбирка „Дрезгавина", но голямата слава идва след още година с издаването на „Двадесет поеми за любовта и една песен за отчаянието". Със сочиня си език, с разкрепостения еротизъм и с взирането в мистериите на вселената и на човека това става една от най-цитираните испаноезични стихосбирки на ХХ век.


Обичайна практика от онези години е изявени чилийски творци да бъдат изпращани като консули в чужбина, за да прославят родината си. Така и Пабло Неруда още преди да навърши 24 г. е назначен за консул в Бирма (днес Мианмар). До 1931-ва се изрежда на такива постове в Цейлон, Ява, Сингапур. През 1930 г. в Ява се жени за Мария Антониета Агенаар Фогелцанц - „холандка с няколко капки малайска кръв", както сам я описва. Нарича я с галеното Марука.


През 1933 г. вече е консул в Аржентина. В Буенос Айрес се сприятелява с пристигналия да поставя своята драма „Кървава сватба" испански поет Федерико Гарсия Лорка. От 1934-та Неруда е консул вече в Барселона, а от следващата година - в Мадрид.
На 4 октомври 1934 г. в испанската столица се ражда дъщеря му Малва Марина, но момиченцето има хидроцефалия и е обречено. Малва Марина обаче живее цели 8 години и умира чак през 1943-а в Холандия, където за нея се грижи приемно семейство. Драмата с детето и културните различия отчуждават Пабло и Марука. Те се разделят през 1936-а, но понеже в Чили няма развод (той е узаконен там едва през 2005-а), формално бракът им продължава до смъртта на Марука през 1966-а.


Неруда се потапя в литературния кипеж на Испания от 30-те. Другарува с Лорка, с Рафаел Алберти, а също и със самородния талант Мигел Ернандес - бивш овчар, комуто лично помага да пробие в литературата. Ернандес по-късно става емблема на републиканците и пада жертва на франкистите. Неруда оглавява литературното списание „Зелен кон", публикува „Местожителство на Земята", радва се на победата на Народния фронт в изборите през февруари 1936-а. Пламва и нова любов - с училата в Париж и подвизаваща се в Мадрид аржентинска художничка и член на Френската комунистическа партия Делия дел Карил. Тя е с 20 г. по-голяма от чилиеца, но културата й и красотата трият разликата. Някои приписват на Делия прославянето на Неруда сред левите европейски интелектуалци и олевяването му. Но самият той е категоричен, че изборът му на идеология идва с избухването на Испанската гражданска война (1936-1939 г.). Една от нейните първи жертви е приятелят му Лорка. Разтърсен от фалангистките бомбардировки над Мадрид, Неруда пише стихосбирката „Испания в сърцето" (1937 г.), която бойците на републиката рецитират в окопите. Поезията му взима страната на социалните борби на народите. Заради ангажирането си е уволнен от държавния чилийски пост, но продължава кампанията за солидарност с испанската република заедно с поети съмишленици като перуанеца Сесар Вайехо, французите Луи Арагон и Пол Елюар, англичанката Нанси Кюнард и др.


Дошлият на власт в Чили президент на Народния фронт Педро Агире Серда през 1939-а праща Неруда в Париж да организира извозване към чилийските брегове на испански емигранти, напускащи страната си след разгрома на републиката. Благодарение на усилията на поета корабът „Уинипег" откарва към Чили 2200 испански републиканци.


През 1940 г. Неруда вече е консул в Мексико. Там продължава антивоенната си и антифашистка дейност, разтърсен от избухналата Втора световна война. Другарува с мексиканските художници монументалисти Диего Ривера и Давид Алфаро Сикейрос. Вторият е в затвора заради участие в първото неуспяло покушение срещу установилия се в Мексико Лев Троцки. Когато го пускат с условието да замине в изгнание, Неруда му урежда убежище и работа в Чили - Сикейрос украсява със стенописи училище в град Чилян. През 1942 г. чилийският поет се вдъхновява от Сталинградската битка и публикува в Мексико поемата си „Любовна песен за Сталинград", а следващата година излиза цяла стихосбирка, озаглавена „Нова любовна песен за Сталинград".


Неруда урежда според мексиканските закони развод от дистанция с останалата в Европа Марука и сключва брак с Делия. Нито разводът, нито бракът обаче са признати в Чили, където поетът се завръща през 1943-та заедно с аржентинката. Пътьом минават през всички тихоокеански латиноамерикански държави, събирайки овации за поезията на Неруда. В Перу чилиецът се изкачва до крепостта на инките Мачу Пикчу и увековечава преживяването в книгата „Висините на Мачу Пикчу".


В Чили Делия очарова левите интелектуалци, нарекли я Мравчицата заради вечната й готовност да помага на другите. През 1945 г. Пабло Неруда влиза в Чилийската комунистическа партия и е избран за сенатор.


През 1946 г. президент става Габриел Гонсалес Видела, подкрепен от лява коалиция с участието на ЧКП. В кампанията му помага и лично Неруда. Двуличник и циник, Гонсалес Видела се обръща на 180 градуса, щом взема властта. През 1948 г. забранява ЧКП и започва репресии срещу нея. Заповядва и арест на Неруда, който громи с дръзки речи в Сената президентския терор. Цяла година поетът е в нелегалност, а в началото на 1949 г. преминава Андите на кон и се прехвърля в Аржентина. От Буенос Айрес потегля към Европа с паспорта на своя стар приятел, големия гватемалски писател Мигел Анхел Астуриас, който е дипломат в аржентинската столица и с когото си приличат физически. В Париж Неруда се включва в Първия световен конгрес на мира и е избран за член ан Световния съвет на мира.
Започват триумфални обиколки по света на чилийския поет и борец за правдини. Поканен е в СССР за 150-годишнината на Пушкин. Гостува в Полша, Унгария, Чехословакия, ГДР, Италия, Индия, Китай, Монголия, Гватемала и т.н. Идвал е и в България, но по-късно, през 60-те. В Мексико, където се включва в общолатиноамерикански мирен конгрес, през 1950 г. е отпечатана епичната му творба „Всеобща песен", илюстрирана от Диего Ривера. В 231 поеми е изградена нещо като енциклопедия на природата, историята и революционните борби на Латинска Америка. Произведението десетилетия наред ще вдъхновява мечтателите за свобода и справедливост на континента.


Всеотдайната Делия упорито действа в Сантяго за реабилитацията на Неруда. Тя още не знае, че в сърцето му вече се е настанила нейна съперничка - червенокосата чилийска певица Матилде Урутия. Неруда я среща за първи път на една културна фиеста в Сантяго през 1946-а, а страстта се разгаря по време на изгнанието му през 1949-а. Тогава двамата се засичат в Мексико и Матилде всеотдайно се грижи за страдащия от флебит Неруда. Също като него тя е от Южно Чили и общата им чувственост ги превръща в трептящи един за друг струни. Матилде е готова да е жената в сянка и да е с Пабло само когато Делия е далеч. Така тя пристига при него в Италия в началото на 1952-ра и двамата прекарват приказни седмици на остров Капри. Любовта им ражда книгата „Стиховете на капитана", издадена в Неапол анонимно - за да не бъде наранена все още несведущата за изневярата Делия.


Упоритостта на аржентинката се увенчава с успех и заповедта за арест на Неруда е отменена. Той се връща триумфално у дома през август 1952-ра. Скоро след това издава стихосбирка „Гроздето и вятърът". 1955-а му носи разрив с Делия, която най-накрая научава за Матилде и разбира, че мъжът й е построил артистична къща на любовницата си в подножието на хълма Сан Кристобал в Сантяго. Нарекъл е постройката така, както нарича и Матилде - „Ла Часкона" („Рошлата") - заради буйната й червена коса. Неруда не е искал да се разделя с Делия и я убеждавал да запазят „тройката", като Матилде остане само любовница. Но засегнатата Делия отказва. И Неруда се изнася в „Ла Часкона" при другата.


Съидейниците не могат да му простят, че изоставя Мравчицата заради страстта си към жена, която не е ангажирана политически. Но Неруда не слуша никого - иска да е просто щастлив с Матилде. В спомените си „Изповядвам, че живях" я описва така: „От земята, с крака и ръце, с очи и глас, тя ми донесе всички корени, всички цветя, всички ароматни плодове на щастието". Матилде е музата и на чувствените му „Сто сонета за любовта" (1959 г.). Тя не само е вдъхновявала, но е и „дисциплинирала" поета, който с нея е особено плодотворен. Рошлата брани спокойствието му със зъби и нокти и му създава най-подобаваща за неговия нрав на епикуреец среда за творчество. Матилде три пъти забременява, но и трите пъти помята. Затова пък гледа мъжа си като едно никога непораснало дете, каквото той си и остава до края.


За тяхната любима обител в Исла Негра поетът пише: „Построих къщата си като играчка и играя в нея от сутрин до вечер." Той е бил луд по събраните си там колекции от африкански и индиански маски, бутилки с корабчета вътре, раковини, пеперуди и какво ли още не. Но на първо място за него е била сбирката му от 15 корабни статуи, порили някога океанските вълни, окачени на корабни носове. Събирал ги е не само от Чили, но и от Франция, Венесуела, Перу. Две от тях - мъжка и женска - са сложени в двата противоположни ъгъла на столовата. Поетът бил убеден, че те са се влюбили един в друг и затова там витаел дух на любов.


За последна муза и любовница на поета е смятана племенницата на Матилде - Алисия Урутиа. Лелята я прибрала да води домакинството в Исла Негра, след като Алисия родила извънбрачно момиченце и баща й я изгонил. Детето било много красиво и червенокосо като Матилде, а Неруда го обичал и като баща, и като дядо. Покрай малката обаче се увлякъл и от майката. Матилде ги изненадала в леглото, побесняла и натирила и племенницата, и детето. Запазена е кореспонденция, която доказва, че Алисия и Неруда са си писали дълго след това.


През 1969 г. поетът за кратко е кандидат-президент на своята ЧКП. Това е само докато лявата коалиция „Народно единство", в която влиза и компартията, се договори за общ кандидат. Като такъв е излъчен социалистът Салвадор Алиенде. Неруда оттегля своята кандидатура и всеотдйано подкрепя кампанията на Алиенде, с когото са приятели. Победата на „Народно единство" на изборите през 1970 г. е началото на уникалния „мирен чилийски път към социализма", който въодушевява Неруда, но предизвиква подкрепена и финансирана от ЦРУ яростна кампания за дестабилизиране на новата власт.


Поетът е изпратен от Алиенде като посланик на Чили във Франция и благодарение на него в Европа симпатиите към „Народно единство" са много силни. През 1971 г. Неруда получава Нобелова награда за литература. Но по същото време става ясно, че има рак на простатата. Болен и отпаднал, той се прибира в Чили. Нажежаването на обстановката там в началото на 1973-а ражда стихотворението му „Не искам родината разделена". На 11 септември с.г. е извършен военен преврат, президентският дворец „Ла Монеда" е бомбардиран, Алиенде загива, започват масови репресии с многобройни жертви.


Болният Неруда е покрусен и пише гневно стихотворение срещу генералите предатели. Настанен е в клиника в Сантяго, докато Матилде и мексиканскят посланик уреждат емигриране в Мексико. Тръгването е планирано за 24 септември, но на 23-ти, докато Матилде стяга куфарите в Исла Негра, здравето на Неруда рязко се влошава в клиниката и той умира. Шофьорът му Мануел Арая десетилетия наред ще твърди, че поетът е бил отровен с инжекция по заповед на хунтата. Останките му през 2013-та са ексхумирани и изследвани. Отрова не е открита, но съмнението остава заради дългия срок - 40 г., изминал от смъртта и може би изтрил следите.


На погребението на Неруда в смразения от военните Сантяго се стичат хиляди хора. Те пеят „Интернационала" под дулата на автоматите и това е първата демонстрация срещу хунтата. Полагат поета първо във временен гроб, а после в гробищната зона, където са жертвите на преврата. Чак през 1992-а, когато диктатурата вече е паднала, останките на Неруда са пренесени там, където е искал да бъде погребан - на океанския бряг, до дома му в Исла Негра. Редом почива и отишлата си през 1985-а Матилде. А Делия умира през 1989 г., на 105 години.


Неруда още приживе подарява къщата си в Исла Негра на ЧКП, която след възстановяването на демокрацията в Чили я превръща в музей. Именно там навръх 110-годишнината от рождението му ще се съберат чилийски творци, за да припомнят пак поезията му. В къщата на Неруда във Валпараисо, наричана „Ла Себастиана", ще има концерт. А в Сантяго ще „съживят" поета - от „Ла Часкона" ще тръгне холографско триизмерно изображение на великия чилиец, което ще се разходи из центъра на столицата и ще стигне до Чилийския университет. И без фокусите на новите технологии обаче Пабло Неруда отдавна разхожда чилийците и всички влюбени в стиховете му хора по света из океана на таланта, душата и мечтите си.