Покаяние, пречистване, памет, поклонение. С това живее Чили вече седмици наред, готвейки се за президентските избори през ноември и посрещайки 40-годишнината от най-трагичния трус в историята си – кървавия военен преврат от 11 септември 1973 г. срещу правителството на президента социалист Салвадор Алиенде. Последвалата преврата 17-годишна диктатура на генерал Аугусто Пиночет остави незарастващи и все още неовъзмездени рани от хилядите убити, „безследно изчезнали” и изтезавани. Сянката й продължи да държи в клещите на страха националното самосъзнание още дълго след възстановяването на демокрацията през 1990-а. Многобройни договорки и условия съпътстваха мирния преход, осъществен по правилата на приетата още под властта на Пиночет през 1980 г. конституция, която, впрочем, действа и досега. Самият Пиночет остана главнокомандващ армията чак до 1996 г. и сенатор до смъртта си през 2006 г. Никое от досегашните демократични правителства не посмя да пипне с реални реформи оставената от диктатора държавна и икономическа структура, въпреки че те постоянно възпроизвеждат едно от най-големите социални неравенства в света, с което е известно Чили из всички международни статистики. От боязън да не се раздразни армията не получиха справедливост и безбройните случаи на драстични нарушения на човешките права по време на диктатурата. Едва сега, чак четири десетилетия след бомбите срещу президентския дворец „Ла Монеда” и масовите разстрели, чилийците сякаш се събуждат за истинска равносметка на преживяното и за обновление на страната.
Част от него изглежда ще стане и изборът на нов държавен глава. За поста се състезават две жени – също нещо съвсем ново за традиционно мачисткото и консервативно Чили. Едната е дъщеря на генерал, убит от хунтата заради отказ да се присъедини към преврата, а другата е дъщеря на член на хунтата. Всъщност, бащите преди вододела от 1973-а били приятели, а момиченцата им си играели заедно... Но за тяхната сага – след малко. Преди това е редно да огледаме обстановката.
Въпреки че в момента в Сантяго управлява десният президент Себастиян Пиниера от генетично свързаната с диктатурата партия УДИ (Демократично независимо обединение), а братът на Пиниера е бил министър в едно от правителствата на Пиночет, лично държавният глава се ангажира в края на август, че 40-годишнината от преврата ще бъде отбелязана възможно най-широко, чрез активен обществен дебат. „За да се поучим от грешките, които причиниха толкова беди, и за да не ги повтаряме,” обясни Пиниера.
И наистина, в момента в Чили вървят научни конференции, международни колоквиуми, публични обсъждания по най-болезнените теми, премълчавани или замазвани десетилетия наред. По телевизиите любимите приспивни теленовели са изместени от разтърсващи документални предавания за жертви и палачи. Едно от най-гледаните е

„Забранени картини”

– то вади на показ всички онези човешки трагедии, които доскоро изобщо не стигаха до екрана. Сред тях е например историята на Кармен Глория Кинтана. Тя е едва 18-годишна, когато по време на антидиктаторски протести през 1986-а военен патрул залива с бензин нея и приятеля й Родриго Рохас и ги подпалва живи. Рохас умира, но Кинтана оцелява, макар и обезобразена. За да свидетелства и до днес за зверствата на режима на Пиночет. Още през 1987-а Кармен Глория обиколи много страни по света, включително и България. Успях да я интервюирам тогава и да се възхитя на силния й дух...
Друго хитово в днешно Чили предаване – „Информатор”, продукция на Националната телевизия, предизвика фурор, изправяйки един срещу друг пред камерите бивш главнокомандващ армията и сирак на убити през 1973 г. левичари – аржентинец и мексиканка. Жертвите били застреляни преди 40 г. от военен патрул във Викуня, чилийска община недалеч от границата с Аржентина. Техният оцелял син е 42-годишният днес Ернесто Лехдерман. Навремето бил едва 2-годишен, когато патрулът, убил родителите му, го предал на Хуан Емилио Чейре, адютант на шефа на артилерийската част в Ла Серена. Чейре пък на свой ред предал момчето за отглеждане в манастир. Чак по-късно малкият Лехдерман е открит от свои аржентински роднини и те си го взимат. А Чейре се издига в йерархията, става генерал, от 2002-ра до 2006-а е дори главнокомандващ чилийските въоръжени сили. През 2004-а издава книгата „Армията на Чили: краят на една визия”, в която поема отговорност за много от нарушенията на човешките права от страна на военни. В началото на 2013-а Чейре е назначен за председател на Избирателната комисия на Чили. Още на следващия ден след излъченото на 20 август предаване „Информатор”, в което го срещат с Лехдерман, Чейре е принуден да подаде оставка след остри обвинения в съучастничество и прикриване на истината около въпросния случай. „Въздействието на програмата се разпространи като вирус, сякаш чилийците за първи път си позволиха да се наплачат, да се покаят, да се отдадат на гнева си или да поискат прошка,” пише чилийският писател Роберто Бродски в статията си „Чили 40 години след преврата: криза на средната възраст”, излязла в BBC Mundo.
Още няколко дни по-късно влиятелният сенатор и ключова фигура в управляващата дясна УДИ Ернан Лараин публично моли за прошка, че е пренебрегвал оплаквания от семейства на жертви на репресиите. А буквално в навечерието на 40-годишнината идва и

още едно покаяние

– от името на влиятелната Асоциация на магистратите от съдебната власт. В специално комюнике е признато, че Върховният съд е игнорирал страданията на много малтретирани жертви, помолили го за намеса.
Всъщност, никой не може да е сигурен доколко искрено се прави всичко това. И дали не е просто нагаждане към обществените нагласи в навечерието на президентските избори.
Чилийското общество отдавна жадува за чист и честен прочит на миналото, за справедливо възмездие за палачите, за истинска демократизация на политическия и всекидневния живот в страната. Но поелата властта след оттеглянето на Пиночет през 1990-а широка левоцентрискта коалиция „Консертасион” („Съгласие”) с участието на християндемократи, социалисти и радикали години наред поддържаше статуквото с нерешителна и половинчата политика, издигайки „като извинение и щит” (по израза на Роберто Бродски) поставените от Пиночет условия за демократичния преход. Тази никаквост й коства и загубата на изборите през 2009-а, когато десницата взе реванш и вкара „чилийския Белускони” – милиардера Пиниера, в двореца „Ла Монеда”.
Преломният момент изглежда настъпи през 2011-а с масовите студентски и ученически вълнения, обхванали цяло Чили. Едно ново поколение, израсло без страх и диктатура, просто отказа да живее в наследените от нея абсурдни условия, които най-дискриминационно и болезнено удрят именно по образованието, по бъдещето на страната. Критичната маса наклони везните към новото мислене. И това бе усетено дори от управляващата десница начело с Пиниера. Именно затова той сега така стимулира широкия дебат около годишнината от преврата и така усърдно помага всички продължители на Пиночетовата линия да се предствят разкаяни, добри, готови за прераждане и хуманни демократи.
Всяка друга посока за лавиране би била губеща, най-вече с оглед на изборите. Отдавна се знаеше, че заместилата „Консертасион” по-широка коалиция „Ново мнозинство”, която включва вече и Чилийската комунистическа партия, издига за своя кандидатка в надпреварата за държавен глава изключително популярната социалистка Мишел Бачелет. Тя изкара вече един мандат (2006-2010 г.) в „Ла Монеда” като първата жена президент на Чили и първата социалистка след Алиенде, заела най-високия държавен пост. Бачелет напусна презизидентството с феноменален личен 80-процентов рейтинг. Заради умората от лавиранията и липсата на смислени промени в държавата избирателите бяха разлюбили „Консертасион”. Но не и Бачелет, която като президент показа изключителна социална чувствителност и помогна на чилийките да станат забележим фактор – за което и до днес я обожават. По нейно време бе открит и „Музеят на паметта” в Сантяго – за жертвите на диктатурата. Разбира се, и Бачелет не успя да направи вълшебства, защото я сковаваше Пиночетовата конституция. Затова сега, с „Новото мнозинство” зад гърба си, тя смята да предприеме конституционна реформа с референдум, ако спечели вота през ноември. Това ще й позволи най-после да очовечи прехваленото „чилийско чудо” в икономиката, наследено от онези „чикагски момчета”, които приложиха шоковата терапия и пълната дерегулация в „стерилизираното” от репресиите Чили, пораждайки гигантски социални контрасти. После този неолиберален модел бе харесан от британската министър-председателка Маргрет Тачър и от американския президент Роналд Рейгън, които го разпространиха по света. След 1989-а той бе прегърнат като „безалтернативен” и като „гарант за сбоводата и демокрацията” и от Източна Европа, включително от България. Тук рядко се припомня, че

първото му приложение

бе в кастрираното откъм точно свобода и демокрация Чили на Пиночет.
Бачелет е решена сегашният й мандат да бъде много по-деен и пълен с преобразования от предишния. Така са настроени и мнозинството от чилийците – затова социолозите отсега дават предимство на Бачелет във вота.
Но нищо не е предрешено. Десницата изненадващо извади срещу популярната социалистка нейния огледален образ – също доста дейната досегашна социална министърка от правителството на Пиниера и дъщеря на бивш член на военната хунта Евелин Матеи. Кандидатурата й се появи изневиделица дори за самата УДИ. Просто партийният кандидат, който бе утвърден първоначално - Пабло Лонгейра, внезапно се оттегли от надпреварата само три седмици, след като се беше включил в нея. Мотивът – връхлетяла го силна депресия заради тежка болест на един от синовете му. Така се стигна до спешната му замяна с Евелин Матеи, която незабавно влезе в крачка и се хвърли в битка с присъщия й твърд характер и с решимостта да запази и статуквото, и неолибералния рай за богатите.
Така чилийците се сдобиха с две блондинки, тръгнали да щурмуват президентския дворец от противоположни посоки. Колкото и да са ралични, цветът на косите им е еднакъв и симптоматичен. В предимно метиското Чили това означава само едно: щом си „светъл”, значи си от „горните” класи, затворени за плебейски „примеси” още от колониални времена. Кандидатките наистина са от една и съща много привилегирована каста. И двете са дъщери на генерали от военно-въздушните сили.
Татковците дори били приятели на младини, споделайки общи вкусове и хобита – класическа музика, спорт, литература. А дъщерите се гонели като малки из базите на ВВС. После поели по различни траектории. Голямото разделение идва с преврата. Алберто Бачелет, бащата на Мишел, получава инфаркт и умира през 1974 г. след жестоки мъчения в затворите на хунтата, защото остава конституционалист, верен на Алиенде, и отказва да подкрепи преврата. Самата Мишел, а и майка й Анхела Херия също преминават през центровете за мъчетния на режима, а после емигрират. Мишел учи медицина в ГДР, по-късно се специализира като педиатър и хирург в Чили. След възстановяването на демокрацията в родината й през 1990 г. Мишел се присъединява към „Консертасион”. В правителството на президента от тази коалиция Рикардо Лагос (2000-2005 г.) Бачелет става първо министър на здравеопазването, а после министър на отбраната – тя е първата жена в Латинска Америка, заела такъв пост. След което през 2005-а „Консертасион” издига тъкмо нейната кандидатура в изборите за държавен глава и тя ги печели убедително. Сега очевидно се е устремила не просто да повтори успеха си, а да го подсили и с повече проценти.
Евелин Матеи обаче няма да се даде лесно. Със своята организираност от немски тип и с нордическата си външност, слаба и енергична, тя вдъхва у чилийците усещането за делова жена, която знае какво иска и не хвърля думи на вятъра. По образование е икономист, но от малка е и виртуозна пианистка. Баща й става представител на ВВС в хунтата през 1976 г. Когато изтезават приятеля му Алберто Бачелет в подземията на Военно-въздушната акедемия в Сантяго в края на 1973-а и началото на 1974-а, Матеи е директор на академията. Но уверява жената на Бачелет, която идва да го моли да помогне на мъжа й, че нищо не може да направи. Факт е, че нито жената, нито дъщерята на загиналия генерал отправят някакви обвинения към днес вече 98-годишния Матеи. А Мишел Бачелет и като президентка публично продължаваше да го нарича „чичо Фернандо”...
Чилийските парадокси край нямат. Несъмненото е едно: доминиращата вече цяло десетилетие „лява вълна” в Латинска Америка е продължение и развитие на първия в историята опит за „мирна революция” чрез демократични избори, осъществен в Чили между 1970 и 1973 г. от лявата коалиция Народно единство начело с президента социалист Салвадор Алиенде. Трагичният край на този опит очерта за последователите му рисковите точки, които да заобикалят в бъдеще. А Алиенде остана в паметта на Чили и на света като образец за политик, слял думи, дела и чест. С все по-малко аналози в съвремието ни...
На 11 септември т.г. се навършват 40 г. от гибелта му в бомбардирания „Ла Монеда”, където той се самоубива, но не се предава на Пиночет. А на 26 юни т.г. станаха 105 години от рождението му. В десетки столици по света, включително в почти всички европейски името му е увековечено по улици и площади.

В София също имаше булевард „Алиенде”

– в „Младост”. В началото на 90-те булевардът бе прекръстен в „Андрей Сахаров”, а паметнъкт на Алиенде – демонтиран и запокитен в двора на съседно училище. От 2009 г. в Столична община е внесена подписка за възстановяване на паметника на чилийския президент и за даване на името му на друга софийска улица или площад. Сред подписалите апела са имена като Любомир Левчев, Светлин Русев, Георги Константинов, Никола Инджов, Виктор Самуилов и т.н. България, която в годините на диктатурата в Чили стана втора родина за около 600 чилийски емигранти, е свързана с много човешки нишки с далечната земя „на края на света”. Редно е да възстанови и тази – на паметта и уважението към Салвадор Алиенде, един от най-светлите образи на ХХ век.