По света сигурно има доста места, където се събират величието на природата и магията на човешкия дух. Но само в митичната Исла Негра те са успели да се прегърнат, да се заобичат и да се отдадат един на друг в една неподражаема, уж материална, а всъщност изтъкана от фантазия и мечти обител – дома на поета Пабло Неруда.
Кацнала над бурно разбиващите се в черните скали вълни на Тихия океан, странната, прилична едновременно на кораб и на влак постройка, още пази зад взрените си в простора широки прозорци духа на големия чилиец, който през 1971 г. донесе на родината си втората Нобелова награда за литература след удостоената десетилетия по-рано Габриела Мистрал.
Неруда харесва и купува къщата през 1939 г., когато току-що се е върнал от разтерзаната от гражданската война Испания, преживял е болезнено разгрома на републиката и е написал покъртителната си стихосбирка “Испания в сърцето”, която защитниците на Мадрид рецитират в окопите. Заради афишираната си подкрепа за републиканците Неруда е отстранен от дипломатическия пост в чилийското посолство, който заема дотогава, и се завръща в родното си Чили. Започва да си търси дом, съзвучен с неукротимата му натура. В Сантяго се запознава със стар моряк, испанец, дон Еладио Собрино. Той му предлага своята недостроена къща на брега на океана. Мястото се нарича Исла Негра, което означава Черен остров. Всъщност няма никакъв остров – само океански бряг, а черни са единствено скалите в мощния прибой.
Неруда е очарован. Домът, сглобен от камъни и дъски, ярко боядисан и обърнат към океана, му заприличва на кораб. И понеже е влюбен в морския простор, но от люшкането при пътешествията по вода му прилошава, поетът решава, че тъкмо тази къща ще стане неговия плавателен съд из океана на фантазиите и мечтите му. Години наред той ще пълни стаите с уникалните си колекции, повечето свързани с морето, а когато пространството не стига, ще започне да достроява стаи, една след друга, като вагончета на влак. Сигурно не е случайно – рано останалият без майка Нефтали Рикардо Рейес Басуалто /както е истинското име на поета/ прекарва голяма част от детството си из железопътните композиции, защото баща му е машинист.
Този корабовлак се превръща не само в акумулатор на поетичното вдъхновение на Неруда /псевдонимът е заимстван от фамилията на чешкия поет Ян Неруда/, не само в жив музей на колекционерските му страсти, но и в магнит за многобройните му приятели. Тук му гостуват прочути интелектуалци от цял свят, включително нашият Любомир Левчев, а също и политически дейци, дипломати, както и съвсем обикновени хора, пленени от поезията му.
Чилийците са меланхоличен, замечтан и деликатен народ. Дори неграмотните там умеят да говорят красиво и да се потапят с всичките си фибри в голямата поезия. Затова Неруда, който освен с чувствената си любовна лирика, се налага в световната литература и с огнените си социални пристрастия на страната на бедните и онеправданите, заради които става и комунист, е наистина всенародно любим в Чили. А и в цяла Латинска Америка. Всъщност, навсякъде по света, където са го чели. Не случайно една от най-прочутите му стихосбирки се казва “Местожителство на Земята”.
“Животът е по-красив от стиховете. Но ако ще се четат стихове, трябва да са на Неруда. Ако ще са на Неруда, трябва да са за океана. Всички знаят – Пабло е най-най! Може да е умрял, но никой още не го е настигнал”. Такъв е текстът на една съвременна куека /националния танц на Чили/, популярна във Валпараисо – голямото пристанище, недалеч от което е разположена Исла Негра.
Всъщност, ако се тръгва с кола от Сантяго към превърнатия днес в музей дом на Неруда, по-удобно е да се мине през Сан Антонио – друго пристанище, което по търговско значение вече е изместило Валпараисо. Пътува се по отлична магистрала, с каквито глобализацията вече е напълнила света. По нея са накацали “унисекс” закусвални и бензиностанции, каквито също има на всяка крачка и във всяка страна. Тук-таме покрай прехвърчащите автомобили се мяркат остатъците от малки павилиони, които някога, преди да се появи магистралата, са осигурявали прехраната на околните села. Жителите им идвали тук да продават собственоръчно приготвени емпанадас /типични чилийски пирожки с пълнеж от кайма, лук, маслини и какво ли още не/, сокове, занаятчийски дреболийки за спомен. Но това е било, докато е имало кой да спира и да пазарува. Сега всички бързат.
Хубавото е, че когато стигнат в Сан Антонио, могат и да поспрат, да се огледат и да се опитат да се потопят във все още романтичната леност на уличките встрани от шумното пристанище. Именно сред криволичещия им лабиринт е скрит скромният на външен вид, но прочут с пресните си и майсторски приготвени морски деликатеси ресторант “Хуанита”. Който е тръгнал да пътува към на Неруда, би трябвало да е почитател не само на поезията, но и на вкуса му към житейските удоволствия. А поетът е бил прочут както с любовните си завоевания, така и с умението си да цени гастрономическите изкушения. В “Хуанита” всеки турист ще може да оцени, че храната – особено морската – може повече, отколкото просто да утолява глада. Удивителните океански мекотели, непознати из нашите ширини, събуждат ненадейни пориви към простори и дълбини, способни да замаят и най-трезвите. Особено в комбинация с невероятното чилийско вино.
Приказната нагласа се засилва от пътя нататък – все покрай океана, все през тихи и унесени курортни селища.
Когато най-после колата се спусне по стръмния скат от шосето към къщата-музей на Неруда, се оказва, че истинското пътешествие всъщност едва започва. Няма начин да минете без екскурзовод – такъв е редът. И е оправдано. Колкото и да сте чели за Неруда и за вълшебния му дом, със сигурност ще научите още нещо от вдъхновения разказ на момчето, което ще ви поведе из кътчетата материализирана фантазия с такъв трепет, сякаш извършва свещенодействие. Вътре е забранено да се снима – разбира се, за да си купите каталог или поне картички от книжарничката до входа. Но и без да сте ги запечатали, никога няма да забравите образите, които ще срещнете там, където още броди духът на Неруда.
С първите крачки попадате в най-магическия кът на поета – залата, в която са струпани повечето от колекционираните от него човешки фигури, порили някога океанските вълни, окачени на корабни носове. Неруда е умирал за тях. Събирал ги е откъде ли не. Само една от фигурите му е подарена – от венецуелски поети “в една нощ на звезди и вино”, както ще ви обясни екскурзоводът. Нима може да очаквате по-точно обяснение? Останалите – общо 14 на брой – ги е издирвал и откупувал от собствениците. Повечето са от Чили, само 5 са от чужбина – от споменатата вече Венецуела, от Франция и от Перу. “Перуанката” се казва Гийермина и е най-сексапилната му придобивка – има разголени гърди. Неруда я видял в градината на предишния й собственик и започнал да настоява да я купи. Човекът се опъвал – били му я продали като светица, която да спасява от беди. Неруда го убедил да се раздели с нея като посочил голите гърди и казал: “Е, със сигурност не е светица!” Заради еротичното й излъчване в Исла Негра я сложил отделно от останалите й посестрими.
Друга от фигурите… плаче. Има стъклени очи и когато в студените зимни дни в залата се пали камина, стъклото се изпотява. Неруда обаче отказвал да приеме скучното физическо обяснение. Бил категоричен: “Тя плаче, защото й е мъчно за морето!” И за да я утеши, боядисал стената зад нея в синьо, да й напомня за цвета на вълните.
В двата противоположни ъгли на столовата има женска и мъжка фигури от колекцията. Мъжката е на пирата Хенри Морган. Неруда бил убеден, че двете дървени изваяния са се заобичали, докато се гледали от отсрещните страни и затова в столовата витаел дух на любов.
С любов е заредена и спалнята, която поетът споделя с третата си жена Матилде Урутия – музата на неговите “Сто сонета за любовта”. Стените, които се събират точно срещу леглото, са изцяло стъклени и гледат към океана. Така Пабло и Матилде се събуждали всеки ден сякаш на истински кораб, порещ вълните. Една сутрин Неруда съзрял в далечината самотно полюшвана дъска, остатък от някакво корабокрушение. И казал на Матилде: “Виж, океанът ми носи писалище”.
Намира изхвърлената от вълните дъска и настина прави от нея писалище. Сътворява на него с неизменното си зелено мастило единствената си пиеса – “Звездата и смъртта на Хоакин Муриета”, за чилийски разбойник-златотърсач, разбунил Калифорния по време на “златната треска”.
Пътешествието из стаите-вагончета на дома отвежда още към колекции от бутилки с миниатюрни корабчета вътре, от африкански и индиански маски, от хербарии с пленителни пеперуди, от кости на кашалоти, гигантски раковини, яйца на нянду /южноамерикански щрауси/ и какво ли още не. Има дори кон. Тоест макет на кон, но в цял ръст и с пълна сбруя. Когато бил малък, Неруда редовно минавал покрай този кон, поставен за реклама край една работилничка в родния му Темуко, и мечтаел да го има. Години по-късно, като вече прочут поет, той се върнал там и видял, че конят още си стои. Веднага го купил.
“Неруда е бил много страстен колекционер. Ако ви дойде на гости и някоя вещ му хареса, не се успокоява, докато не я получи. Обсипва ви с обаждания, писма, покани за обяд, докато не ви писне и не отстъпите”, обяснява екскурзоводът.
Последната стая в дома е недовършена. Поетът започва да я прави малко преди ракът на простатата да го повали на легло през 1973 г. Той вече не може да става, когато на 11 септември същата година бомбите започват да падат над президентския дворец на приятеля му Салвадор Алиенде, който загива в пламъците на военния преврат. Неруда е покъртен до дъното на душата от бруталността на военните и репресиите им. Пише последното си гневно стихотворение “Палачи” и започва бързо да гасне. Пренасят го от Исла Негра в клиника в Сантяго, където умира на 23 септември 1973 г. Погребението му се превръща в първата открита демонстрация срещу военната хунта.
Въпреки изказаното му приживе желание да бъде положен в Исла Негра, военните не дават разрешение за пренасяне на тялото от страх от нови протести и го погребват в безлик гроб в Сантяго. Тленните останки са прехвърлени в Исла Негра едва през 1992 г., след падането на диктатурата. До Неруда е погребана и Матилде, която си отива през 1985 г. Двамата днес лежат под черен камък с имената им на брега на океана – също както едно време, на бялото им легло-кораб. И океанският вятър брули всеки, дошъл да се докосне до приказката им…