Жената срещу мен има поразително сини очи. Чисти, тъжни, личи, че много са плакали, но погледът им не тежи, а излъчва едновременно нежност и душевна сила.
Това е Джоан Хара, вдовицата на легендарния чилийски певец, поет, композитор, режисьор Виктор Хара, изтезаван и убит в първите дни след военния преврат в Чили на 11 септември 1973 г. на стадион “Чили” в Сантяго.
30 години ни делят с Джоан от първата ни среща – през 1975 г. тя беше гост на Първия фестивал на политическата песен в Благоевград и бе потопена във вълната на искрена човешка солидарност и обич. Тогава бях на 17 години и й подарих мои стихове за Виктор. Тя се разплака. Беше на възрастта, на която съм аз сега.
Този път се срещаме в скромната сграда на Фондация “Виктор Хара” на пл. “Бразилия” в Сантяго. Джоан – с побелели коси, но със стегната фигура – ме посреща на стълбите. Прегръдки, спомени за общи приятели... Сядаме на втория етаж, в една от залите на ескпозицията със снимки на Виктор и с факсимилета и изрезки от цял свят с публикации за него. От началото на 60-е години са. Тогава младият актьор и режисьор пее и във фолклорния състав “Кункумен”, с който обикаля много страни. През 1961 г. “Кункумен” има 6-месечно турне из бившия соцлагер – СССР, Полша, Чехословакия, Румъния и... България.
Джоан сочи изрезка от вестник с кирилица. Убедена е, че това е публикация от български вестник за гостуването на състава. Взирам се в текста, но установявам, че той въобще не е на славянски език. Заедно допускаме, че е възможно да е на узбекски – турнето тогава стига чак до Ташкент. Разбира се, обещавам на Джоан да проверя из българските архиви пази ли се някъде нещо за онова гостуване на Виктор у нас. “Той беше очарован от страната ви. Писа ми тогава, че българите приличат на чилийците,” усмихва се Джоан.
Тя самата пази най-топли спомени от България. “Беше труден етап за мен. Раната от гибелта на Виктор беше много свежа, а на всяка среща трябваше да говоря за него и за трагедията в Чили. Но обичта на хората у вас, прекрасната ви музика, танците, песните ме потопиха в толкова сърдечна атмосфера, че се почувствах като сред най-близки”, казва Джоан.
По националност тя е англичанка, а по професия – балерина. Попада в Чили през 1954 г., следвайки първия си съпруг – чилийски танцьор, с когото играят в една международна трупа, гастролирала из Европа с антифашистки спектакли. В Сантяго Джоан танцува в Националния балет, а по-късно започва и да преподава танци и сценично движение в театралната школа към Чилийския университет.
Най-талантливият сред студентите й е Виктор Хара – младеж с трудна съдба. Роден на село, син на народна певица, потърсила в града препитание за четирите си деца, рано осиротял, опитал да учи в семинария и открил призванието си в театъра. Със стипендия, отпусната му като на социално слаб, той учи за актьор и режисьор, а освен това навсякъде ходи с китарата си и пее.
Междувременно Джоан се разделя с първия си съруг, ражда първата си дъщеря Мануела и е повалена на легло от стара травма на гръбнака. Човекът, който е до нея в тези трудни моменти, е Виктор. Въпреки че е по-млад от нея, опората във връзката им е той, с жизнения си нрав, с позитивната си енергия, с желанието си да промени света към по-добро.
Двамата се женят, ражда се дъщеря им Аманда. Джоан приема и споделя политическата ангажираност на съпруга си, който още в онези години е активист на Комунистическата младеж на Чили. Изборът му е продукт на собстветния му нерадостен опит сред онеправданите, а и идеите за социална справедливост и хуманните ценности са водещи сред творците в цяла Латинска Америка по онова време.
Виктор постига бляскав успех в театъра, негови постановки – винаги с изострени социални акценти - печелят национални и международни награди. Задълбочава се и песенното му творчество. Той се ангажира с движението “Нова чилийска песен”, вдъхновено от голямата фолклористка Виолета Пара и нейните деца и приятели на Виктор - Исабел и Анхел Пара. Движението ратува за връщане на песента към корените на фолклора и изпълването й със социално съдържание. В тогавашно Чили това е най-прекият път към сърцата на хората. Така Виктор и другите му съмишленици от сцената стават ядрото в предизборната кампания на кандидата на обединения ляв блок Народно единство Салвадор Алиенде в президентските избори през 1970 г.
Алиенде печели – и това е забележително събитие за целия свят. За първи път лява коалиция, групирана около социалисти и комунисти, взима властта по мирен път. Първият декрет на Алиенде е за отпускане на по половин литър безплатно мляко дневно за всяко чилийско дете. Национализирани са принадлежалите дотогава на САЩ медни мини. Форсирана е аграрната реформа. Виктор с ентусиазъм пее за новия живот и става едно от най-популярните лица на Народното единство.
Експериментът поражда много надежди, но оголва и много противоречия. Пукнатините вътре в самата лява коалиция, които водят до икономически и политически грешки, яростната дясна опозиция, неприкритият натиск на ЦРУ изиграват своята роля и прочутата дотогава с ненамесата си в политиката чилийска армия е подтикната да действа.
На 11 септември 1973 г. военните, предвождани от хунта начело с генерал Аугусто Пиночет, бомбардират президентския дворец “Ла Монеда”. Алиенде загива. Ударът сварва левицата неподготвена – профсъюзната й централа призовава всички да се мобилизират за отпор на преврата по работните си места и точно това улеснява военните да избият още в първите часове след преврата хиляди и хиляди хора, струпани по фабрики, предприятия, университети.
Виктор също отива на работното си място – в Техническия университет, където заедно със стотици други е блокиран, а после и арестуван. Откарват всички на закрития стадион “Чили”. Задържаните там около 5000 души са подлагани на чудовищни изтезания и избивани. Същото става и на открития Национален стадион, където има още повече затворници.
Оцелели свидетели твърдят, че Виктор е бил разпознат от военните и е бил измъчван с особена злоба. Въпреки физическите мъки, той написва на стадиона последната си, останала недовършена песен, която другите затворници научават наизуст и после разпространяват. Пред палачите пее химна на народното единство “Венсеремос!” /”Ще победим!/. Пребиват го жестоко, пречупват ръцете му, накрая го убиват.
Лично отговорен за гаврите и гибелта му е потомъкът на руски белоемигранти Мигел Краснов Марченко, наричан от затворниците “Принцът” – заради аристокрнатичната си надменност и жестокост. Две години по-късно “Принцът” ще се “прочуе” и с изтезанията в тайния център на ДИНА /тайната полиция на Пиночет/ Виля Грималди. Престъпленията му там са доказани и той от миналата година има 10-годишна присъда за тях. Но за убийството на Виктор няма как да бъде осъден – съдът не е признал за достатъчно достоверни свидетелствата. Другият отговорен – Манрике Браво, който е бил офицерът с най-висок ранг на стадиона, също засега се разминава само с разследване.
Делата срещу виновниците за репресиите са точат бавно и безрезултатно, включително и срещу онзи, когото Джоан и всички като нея смятат за главен виновник на чилийската трагедия – Пиночет. Няма възмездие нито за 30-е хиляди убити, нито за 3000-е “безследно изчезнали”.
Джоан по чиста случайност успява да погребе тялото на Виктор, стоварено като безименно в кошмарните дни след преврата заедно със стотици други в центаралната морга на Сантяго. Момче, което работи там, успява да го разпознае и я известява. Тя отива, броди сред обезобразените тела и накрая открива също обезобразения си мъж, малко преди всички безименни трупове да бъдат заровени в обща яма. Погребва Виктор в ниша в стената на Централните гробища, която през всичките следващи десетилетия ще бъде отрупвана с цветя и с бележки на обич от всякакви хора.
Джоан напуска Чили и заминава за Лондон с двете си дъщери и с три куфара, пълни сас записи, плочи, снимки – най-ценното от архива на Виктор.
Този архив, заедно с още много други материали, издирени по света в годините на изгнание, днес се пази във Фондация “Виктор Хара”. Тя е създадена през 1993 г. Идеята за нея се ражда година по-рано, когато Джоан и още около 400 чилийски артисти правят възпоменание за Виктор на стадион “Чили”. По повод 30-годишнината от гибелта му – през 2003 г. - стадионът е преименуван на “Виктор Хара”, но в момента общината на Сантяго, ръководена от десницата, го е закрила. Уж за ремонт. “Опитват се да заличат паметта му,” казва Джоан. Подетата сега от фондацията кампания обаче цели точно обратното и то личи от мотото: “Чили възражда паметта на Виктор Хара”. “Той обикаляше постоянно из Чили, има кътчета, където хората още пазят по нещичко, свързано с него. Искаме да стигнем до тях, да събудим паметта, да съберем тези предмети, снимки, записи. За същото апелираме и към приятелите по света, които имат някакви спомени за него. Грижата ни е да запазим не само творчеството му, но и ценностите, които защитаваше,” обяснява Джоан. Тя смята, че днешните млади хора много малко се интересуват какво става около тях. А духовното наследство на Виктор е именно съпричастността, ангажираността, желанието светът да стане по-добър.
Джоан е категорична: “Идеите на Виктор трябва да оцелеят. На хората сега им липса солидарността, не се събират достатъчно, за да подобрят нещата. Може да изглежда романтично, но по света има толкова хора със същите ценности – социалната справедливост, мирът. Трябва да общуваме и да се обединяваме. Песните на Виктор са дори по-валидни днес, отколкото когато ги е писал. Има песен за мира, коятое и днес е много актуална заради онова, което става в Ирак”.
Джоан е описала историята на легендарния си съпруг в книга, издадена в Лондон 9 години след преврата и озаглавена “Виктор – прекършената песен”. Книгата е преведена на много езици, на български – още не.
Дъщерите Мануела и Аманда помагат на Джоан във фондацията. Мануела има 4 деца и преподава балет в школа, разположена в съседна на фондацията сграда. Аманда е художничка, живее край Тихия океан.
Когато вече си тръгвам, на врата се сблъсквам с момче, забелязало на външната стена плаката с лика на Виктор. Идва да пита дали може да получи същия плакат. Кампанията на Джоан няма как да не успее.