Има едно братство в България, в което отворените към магически реалности души се чувстват най-добре – братството на влюбените в Космоса на Латинска Америка. Всепризнат негов патриарх е Никола Инджов – поетът, който пръв откри на мнозина от нас потайностите, вълшебствата, катаклизмите на този Космос. С чувствените си преводи на най-кристалните образци латиноамериканска поезия. С отвеждащите в най-дълбоките недра и в най-замайващите висини на човешкия дух пътеписи и есета. Със светлината на неугасимата си мечта за един друг възможен свят, в който превежданите от него автори и собствените му творчески открития преплитат прометеевски пламъци.
Сред първите прозорци, които още преди десетилетия зашеметиха българския читател със звездите в кубинското небе, бе книгата на Инджов “Кубамар”. Заглавието й бе и урок по испански за цяло едно поколение, което покрай кубинската революция откри онзи “пламтящ континент” на поети и бунтовници – Латинска Америка. Наред с името на Острова на свободата тътнещата като удар в “конга” (типичен афро-кубински барабан) думичка “Кубамар” съдържаше и най-важния за латиноамериканския Космос глагол – “амар”, “обичам”. Тази заразна обич обсебваше всеки, връхлетян от трепетното слово на Инджов и от задавящите му с високия прилив на страстта преводи на латиноамерикански поети-исполини. Колко нежни танци вплетоха в младостта на поколението от 70-те строфите на онази преведена от Инджов и превърната в песен “Малка пловдивска балада” на Николас Гийен...
Днес тя е отново тук – като мило, топло зрънце в зашеметяващата по размах антология на латиноамериканската мерена реч от памтивека до днес, която Инджов е подбрал, превел и подплатил с вибриращи от любовта му към континента Космос интродукции. Озаглавена “Пламък на вятъра” – по израза, зает от стихотворение на колумбийския поет Порфирио Барба-Хакоб, атнологията представя магнетични текстове от времената на маите, ацтеките и инките през класици като Хорхе Луис Борхес, Пабло Неруда, Сесар Вайехо до убити поети, с каквито, уви, е прекалено богата историята на Латинска Америка като Роке Далтон, Ото Рене Кастийо, Леонел Ругама.
Мащабът е пропит и от интимност заради личните приятелства на автора с повечето от представяните поети, заради съпреживяното от него в техните вселени.
Панамската поезия например, представена от Инджов, носи отблясъците на Синята къща, на двойничката на Багряна – Естер Мария Осес, и на завелия го при тях певец на сърдития Бог – Карлос Франсиско Чангмарин. Венесуелската поезия пък оживява в едно каракаско патио “като бамбукова клетка” между картините на художника Габриел Брачо и ръкописите на неговата Велия Бош, “странна тропическа жена с глава на северна славянска богиня”. Колумбийските рими изскачат от пижамата, котарашките погледи и дъха на червено вино на стария поет Луис Видалес, който е убеден, че понеже “поезията е раждане”, най-добре е интервютата да се дават “по пижама в леглото”...
Реалност и сън се преплитат помежду си в тази уникална антология със същата неудържимост, с която мечтите ни тичат след легенди и митове. Било за праисторически космически вестители край безводни плата и слънчеви пирамиди. Било за развети бради и барети след примера на онзи аржентински лекар, който пренесе кръста си през Гватемала, Куба и Боливия, за да стане латиноамерикански и световен светец.
Инджов ни повежда из тези наши общи сънища още с встъплението си към “Пламък на вятъра” и с признанието си, че заспива “нетърпеливо”, за да поеме към любимия си континент и да потъне в прилива “на предишна памет”. Не само хипотетичните извънземни пришълци, които може би са навестявали древна Америка, са оставили на народите там спомени от бъдещето. “Поезията също е преждевременно познание”, подсеща Инджов. И тръгва да ни превежда през това познание. Така: “...Моят бележник наистина се препълни, но не толкова с мои писмена, колкото със стиховете на американски поети, които превеждам като мравка към нашата азбука. Когато казвам, че превеждам, аз имам предвид първичното значение на глагола – пренсям, прехвърлям, прикарвам към българския език написаното от американски поети. Това е викът, който ме съпровожда. Той някога е бил спокоен и плавен говор, сега е като свист от крилете на кондора”.
Размахът на тези криле раздухва пламъка на вятъра с такава неукротимост, че изтрива границите на времена, разстояния, неразбирания. И осветява прометеевски пътеки. Извървяването им Инджов оставя на нас, читателите и гражданите. По латиноамерикански свободолюбиво, но и с българската вяра, че като направиш добро и го хвърлиш на вятъра, то непременно отново ще се върне при тебе. Защото добро при добро отива, поет при поета и пламък при вятъра и при борбата – същите, за които Инджов ни буди с гласовете на общите ни сънища и спомени от бъдещето...

................................................................

Предлагаме откъс от антологията “Пламък на вятъра”, посветен на колумбийския поет, станал неин “кръстник”


ЧОВЕКЪТ С КОНСКОТО ЛИЦЕ

ПОРФИРИО БАРБА-ХАКОБ
(Колумбия)
Никола Инджов

В Меделин през 1995 година се бяха събрали много поети от много страни. Градът, известен повече като средище на наркобароните, се опитваше да преобрази себе си чрез поезията. На десетина места – в университета, в един прелестен амфитеатър, в зали на големи корпорации, в кметството, в кварталните паркове – всяка вечер в продължение на десетина дни поетите от света четяха стихове пред многолюдна публика. Толкова хора да слушат поезия аз бях виждал дотогава само в Москва. В Меделин публиката бе и млада, това бяха девойки и юноши със светещи очи, тези очи именно трябваше да осветят с друга светлина града, полегнал по протежението на една река в пояса на вечната андинска пролет…
Там аз четях мои стихове на испански, но винаги започвах с едно стихотворение на български – за да прозвучи в далечната страна езикът спасител на нашия народ. Но то бе всъщност превод на стихотворението “Бъдеще” от Порфирио Барба-Хакоб – най-милия и най-странния колумбийски поет. Аудиторията усещаше, че има някаква мистификация. Не знам защо слушателите се досещаха, че това не е българско стихотворение. И когато ги питах дали са разбрали нещо, и когато добавях, че как е възможно да не са разбрали, та това е Порфирио Барба-Хакоб – те ръкопляскаха. Ръкопляскаха и викаха от радост, че този поет е четен пред тях и далече от тях. Защото Порфирио Барба-Хакоб е съкровения образ на поет в колумбийската представа за поети и поезия.
Почти сто години той е духовен спътник на поколенията.
Едва ли някога той самият е предвиждал нещо подобно. Животът му е на несретник и бохем, но това са европейски понятия за изпадналост от обществото. Порфирио Барба-Хакоб е типичен американски скитник, който още от детството си започва да върви нанякъде – и така до смъртта си. В неговия случай пътят му е от родното селище Санта Роса де Осос до Мексико. Това означава, че той е преминал през половин Колумбия, Панама, Коста Рика, Никарагуа, Хондурас, Салвадор, Белиз, Гватемала, през населения с потомци на маите полуостров Юкатан, вървял е между вулканите Попокатепетъл и Истаксиуатъл, пресичал е езера, реки, високи планини, бродил е из пристанищни градове, движел се е с мулетарски кервани… Американските скитници, за които животът е път, имат и временни спирки. При някоя жена, която след това отглежда деца с образа на случайно поспрелия в съдбата й мъж; при някоя странноприемница, където може да се поработи за един хляб или за един панталон; и на някой църковен площад, където милостинята в неделя замества делничното равнодушие към просяка…
Порфирио Барба-Хакоб така преминава до края на пътя си и до края на живота си. Това име е един от псевдонимите му, другите са Рикардо Ареналес и Майн Хименес. Роден е през 1883 година и умира през 1942 година като Мигел Анхел Осорио. В един почти фантастичен разказ гватемалският писател Рафаел Аревало Мартинес го описва като Човекът, който приличаше на кон – в тази метафора са почти всички сведения за живота му, могат да се направят всякакви догадки както за физическия му облик, така и за нрава му. В Меделин обаче аз научих, че в Никарагуа се е появил някой, който се представял за негов син. Случаят е показателен, защото на свой ред свидетелствува за изключителността на поезията на Порфирио Барба-Хакоб. Той не е оставил нищо материално след себе си. Наследниците ще получат едната слава. Но каква слава!
Порфирио Барба-Хакоб издава само три книги приживе. Всичко, което пише, разпилява по скитническия си път. Изследователите му и до днес събират случайни публикации и се потят над идентифицирането на стихове, подписани с псевдоними. Отдалечен съвършено от литературния салон, той по капризната логика на успеха в изкуството днес е най-обичаният поет на Колумбия – обичан и от читатели, и от писатели. Поезията му е изпълнена с контрастите между баналното и гениалното. Гениалното – като саморазкритие на лирическия герой. Баналното – като изумителна проява на лош вкус. Впрочем, това е становище, повлияно от испанския изследовател на колумбийската поезия Хуан Луис Панеро. Но Порфирио Барба-Хакоб остава с гениалното, с примера на творец, тръгнал от един напреднал модернизъм (Сесар Вайехо) към неизследвани и до днес простори в малкото му по обем творчество.


БЪДЕЩЕ

Кажете, когато умра… (дано не е толкова скоро!), кажете:
блуден бе и надменен, налиташе често на бой,
животът му бе някакъв неизменен припадък,
бе пламък на вятъра той.

По островите на Америка скиташе наскърбен и тъжен,
укрепи дъх в Хондурас (страна като боров усой!),
Мексико му внуши непокорство, свобода, свобода и устрем!
И бе пламък на вятъра той.

От висоти неизмерни възлизаше към звездите,
говора му се помни с болезнени странни мечти.
И пропадаше в своите безнадеждни бездни,
защото е нищо пламъче на вятъра да си ти !

Свят унил опозна и бъдеще преживя, от живота
дори и смъртта не можеше да го спаси.
И тъй си отиде с неразбираем скитнически вопъл,
бе пламък на вятъра той – и вятър го угаси!