Дори и най-беглият поглед върху българските медии от последните години с лекота установява, че за Латинска Америка у нас се пише малко, повърхностно и едностранчиво. Причината не е в някаква специфична тенденциозност, защото същата картинка наблюдаваме, за съжаление, и по отношение на други немаловажни региони и държави – примерно, Югоизточна Азия, Китай, Индия, Африка и т.н. Налице е любопитен феномен – ако в периода преди 1989 г. международните страници на българските вестници бяха най-пъстри като тематика, география и четивност, то в годините след промените акцентът в журналистическия интерес бе рязко изместен към вътрешнополитическата проблематика. В началото на прехода това донякъде бе разбираемо – все пак падането на Берлинската стена и последвалите от това трусове в Източна Европа и конкретно в България бяха централно световно събитие. Но в средата на 90-те продължаването на този дисбаланс вече бе минус, който, уви, не намира своята корекция и до днес.
В българските медии бе наложен един общ основен подход към отразяването на събитията по света, а именно: какво общо има случващото се с България? Така първите страници на наши издания се оказаха абонирани за новини за арестувани или застреляни из различни екзотични кътчета нашенци със съмнителна репутация, а сериозните политически процеси, протичащи в същите тези екзотични кътчета, бяха обречени в най-добрия случай на бегло маркиране в кратките хроники.
Единствената неприкосновено привилегирована международна тема е европейската, но пак пречупена през призмата на българския интерес - желаното членство на България в Европейския съюз.
Подобен подход има своята логика, но сигнализира и за голяма доза провинциализъм. В един глобализиран от интернет и от транснационалното разпределение на влияния свят като днешния няма страни или региони, които да са “незначителни”. Елементарно и недалновидно е да се дава приоритет единствено на “европейската тема” - най-малкото защото хич не е “по европейски”. Медиите в страните от ЕС определено подхождат към отразяването на световните събития значително по-мащабно и задълбочено, отколкото българските. Включително и когато става дума за Латинска Америка.
Нещо повече. ЕС от години има специална стратегия в отношенията си с латиноамериканските държави и ежегодно провежда срещи на върха ЕС-Латинска Америка. Уви, от нашите медии трудно може да се научи какво точно се случва на тях. Тази година например разбрахме само, че по време на евро-латиноамериканския форум във Виена премиерът Станишев играл в мач между участниците и забил гол на отбора, в който бил шефът на Европйската комисия Жозе Мануел Дурау Барозо. Разбира се, видяхме и кадрите с красивата аржентинка, която по бански и по ботуши разходи пред строените за семейна снимка лидери протестен плакат срещу строежа на замърсяващ околната среда целулозен комбинат на границата между Аржентина и Уругвай. Но никое издание не публикува нещо повече за въпросния комбинат или за екологическите проблеми в Латинска Америка. Да не говорим за дискусиите, породени от изявите на срещата във Виена на лидери като Уго Чавес или Ево Моралес, със сигурност рефлектиращи доста по-осезаемо върху международните отношения, отколкото дузпата, забита от Станишев.
Тази обърната призма, през която практически всички решаващи фактори в българските медии гледат на международните събития и процеси, включително и в Латинска Америка, доведе и до създаването през последните години на един сериозен дефицит на добре подготвени журналисти международници. Много е просто – за младите колеги в професията ни е по-лесно и престижно да се впускат в шумните вътрешнополитически колизии, които толкова бързо прославят добралия се до някоя политклюка репортер, отколкото да се посветят на трупането на познания за далечни региони, които не интересуват шефовете им в редакциите.
Неизбежно се налага да споменем също и обстоятелството, че практически всички български медии днес в по-малка или в по-голяма степен са обвързани и с корпоративни интереси – било директно чрез издателя си, било чрез рекламата, с която се издържат, било чрез сложната система за балансиране между политически и икономически целесъобразности, които да улесняват съществуването им. Така днес на медийния пазар ни се предлага практически същото, както и на политическия. Както избирателят няма кой знае какъв избор между партиите, тъй като всички са за Европейския съюз, НАТО и пазарната икономика, така и читателят, слушателят, зрителят е крайно затруднен в избора на алтернативна медия, защото огромното мнозинство са трудно различими – те също всичките са за Европейския съюз, НАТО и пазарната икономика. На международните си страници вестниците пускат едни и същи новини и снимки от Ройтерс, както пък телевизиите излъчват едни и същи кадри от Си Ен Ен, Би Би Си или Евронюз.
Агенция Ройтерс, разбира се, е високопрофесионален и богат източник на информация. Също както и споменатите телевизионни компании. Тъжното е, че в българските медии, особено печатните, те са със статута на Международния валутен фонд или Европейската комисия в следите на политиците ни. Тоест – каквото дойде оттам, непререкаемо е. Въпреки огромните възможности на интернет, практически не се търси алтернативната информация, различната гледна точка към дадено събитие или процес. Безспорно, от интернет се “вадят” много подробности, които липсват в агенционната новина, но крайно рядко те са в различен от нейния ракурс. Обикновено целта е просто да я потвърдят и допълнят.
Необходимо е да се отбележи, че за първи път опит да излезе из-под “шапката” на универсалистки поднесената информация българската журналистика направи по време на войната в Югославия. Тогава – може би заради чисто географската близост на конфликта и заради активната гражданска реакция на обществото – медиите ни разчупиха обективистичния и схематизиран подход, като в част от тях се появи именно алтернативният поглед към ставащото. Следващият такъв случай бе войната в Ирак – въпреки че с течението на времето и по тази гореща тема медиите започнаха да стават също толкова политкоректни, колкото и политическите партии у нас.
Що се отнася до все още въприеманата от повечето редакционни ръководства като “периферна” Латинска Америка, по отношение на нея продължава да се практикува най-разпространеният подход – новините оттам се поднасят така, както са поднесени от приоритетно използваните у нас като източници за информация агенции и телевизии, без допълнителни усилия за сверяване с местен източник от самата страна на отразяваното събитие. При това се борави с опростени категории и термини, наподобяващи нелепите жанрове в кварталните видеотеки, където за Фелини или Бунюел няма място, защото филмите могат да бъдат единствено драми, комедии, екшъни или хоръри. Така латиноамериканските лидери днес дефилират из ерзац-новините единствено като популисти, левичари или десноцентристи. На рафта просто не е предвидено място за боливарски революции, перонисти, апристи, пиночетисти и други подобни сложности. Този подход мултиплицира едностранчивост и схематизъм, които бяха характерни за един по-предишен етап от развитието на обществото и медиите ни.
Журналистическото покритие на “латиноамериканската тема” в днешните ни средства за масова информация безспорно страда от всички онези минуси и липси, характерни изобщо за международната ни журналистика и вече изброени дотук. Ако приемем, че балансът в тази област е функция на зрелостта на обществото ни, може би оптимистичният извод би трябвало да бъде, че с времето нещата ще си дойдат на мястото. Най-малкото защото все по-отворената към света българска аудитория сама ще намери своите панорамни интернет-прозорци към реалния му облик, ако медиите продължат да й го показват през само един от тях.

Юли 2006 г.