Латиноамериканското турне на Джордж Буш не донесе никакви изненади. Предварително обявените намерения на президента на САЩ да се покаже в нов образ – на внезапно прогледнал за неволите на бедните и загрижен за тях самарянин, бяха посрещнати с очакваните унищожителни подигравки и бурни протести на улицата. Така бе навсякъде по маршрута му – и в Бразилия, и в Уругвай, и в Колумбия, и в Гватемала, и в Мексико. А дори и в някои от съседните им държави, където – уж случайно – по същото време си правеше собствена латиноамериканска обиколка най-върлият му регионален враг, венецуелският президент Уго Чавес. Самият Чавес, който финишира в Никарагуа, при Даниел Ортега, обяви, че Буш е бил “нокаутиран” по време на пътуването си от демонстрациите.
Факт е, че във фотоемисиите ефектните кадри от уличните сблъсъци, особено от “щурма” на американското посолство в столицата на Мексико, определено доминираха над официалните снимки. В които пък фолклорно-екзотичният дух беше тясно преплетен със зашеметяващо внушителното полицейско присъствие. Дотолкова, че легендарните старини на маите в Уксмал, на полуостров Юкатан, е трябвало да бъдат тотално затворени за туристи и отцепени от екипирани с шлемове и щитове униформени. Та да може Буш и домакинът му Фернандо Калдерон да се разхождат и да се щракат из руините абсолютно обезапасени и отрязани от околния свят.
А за да е пълна гротеската, жреците от едни други руини на маите – в Ихимче, Гватемала, където Буш също се отби – обявиха, че започват ритуал на пречистване на светинята от “злите духове”, дошли с американския гост...
От цялото едноседмично пътуване практически единственият що-годе позитивен за САЩ политически резултат е споразумението, което Буш подписа с бразилския президент Лула да Силва да промоцират заедно етанола като алтернативен енергиен продукт. С този спирт, който в САЩ се получава от царевица, а в Бразилия от захарна тръстика, бразилците много се гордеят и от десетилетия вече разчитат предимно на него, за да зареждат автомобилите си. Между другото, един от най-ентусиазираните радетели на популяризирането на етанола е доскорошната министърка на енергетиката на Бразилия и днешна “дясна ръка” на Лула Дилма Русеф, чийто баща е българин.
Далечната цел на Буш в етаноловия му флирт с Лула е всъщност да откъсне бразилския лидер от “лошата компания” на Чавес. Защото другият хитов енергиен проект в региона е тъкмо една замислена съвместно от Чавес и Лула инициатива -изграждането на петролопровод от Венецуела, който да минава през бразилска територия и да стига до Уругвай, Аржентина, Парагвай, Боливия и т.н. Нещо като енергийно захране на “лявата ос” в Латинска Америка. Ако сега покрай тандема с Буш за етанола Лула се разкандърдиса да се занимава с тази тръба, това ще е голям успех за несъмнения американски интерес да се забие клин между по-умерените и по-радикалните леви лидери на континента.
Факт е, че демонстрантите в Сао Пауло с еднакво удоволствие носеха карикатурни маски и на Буш, и на Лула. Но е съмнително да се очаква особено рязък завой в политиката на Лула само заради едно доста общо и обтекаемо споразумение със САЩ за етанола. Още повече, че вече се чуват много сериозни експертни критики по начало към идеята за използване на хранителни продукти за извличане на биогорива. Това неизбежно води до поскъпване на храните, а значи хич не е подходящо за преборване на бедността, особено пък в Латинска Америка, където прехраната продължава да е проблем за огромни човешки маси.
Тази тема бе основен лайтмотив в протестите, акомпаниращи Буш по латиноамериканските му маршрути. Така американскитя президент се видя принуден полека-лека да се свие до традиционните теми, които винаги са се обсъждали с добрите му приятели в региона, каквито са лидерите на Колумбия, Гватемала, Мексико. А именно – борбата с наркотрафика и проблема с латиноамериканските имигранти в САЩ.
В Колумбия доминираше първото. Въпреки че там Буш по-скоро се съсредоточи върху моралната подкрепа за верния Алваро Урибе, когото завари насред ширещ се местен скандал – депутати от партията на президента се оказаха свързани с военизирани групировки, избивали леви активисти.
Имигрантският въпрос пък бе в центъра на вниманието на спирките в Гватемала и Мексико. Особено болезнено бе третирането му на мексиканска земя, където дори преливащият от симпатия към госта си и към САЩ Фернандо Калдерон нямаше как да премълчи националната обида от издигането на стена срещу нелегалните имигранти по мексиканско-американската граница. “Стената на позора”, както я наричат мексиканците, бе акцентът на протестите и в Мерида (администартивния център на Юкатан, където спря Буш), и в столицата на Мексико. Буш обаче с нищо не показа, че ще даде на заден за стената. Само обеща на Калдерон да натиска Конгреса за ревизиране на закона за имигрантите.
Ако целта на пътуването е била Буш да види с очите си колко го мразят латиноамериканците от улиците и колко са хрисими избрани от него президенти, може да си я отбележи като изпълнена. Само че на кого от това ще му стане по-сито?