Белая армия, Черный барон
Снова готовят нам царский трон.
Но от тайги до британских морей
Красная Армия всех сильней.

Поколения наред съветски граждани израстват с песента за “най-силната от всички” Червена армия. Тя е съчинена в годините на гражданската война, когато Бялата армия и Черния барон, както наричали генерал Врангел, още се надяват да разбият “червените” и да възстановят монархията. Вместо това обаче Червената армия вижда сметката на “белите” и за 70 години наистина става най-силната опора на съветската власт.
След смутно прекъсване от две десетилетия днес лентата изглежда отново се завърта. С обновен и разкрасен римейк. Русия отговаря с глобално самочувствие и с несъмнен силов акцент на натиска на актуалния “Черен барон” – САЩ, който се опитва да й наложи подчинена роля в световните дела. Дразнят я с война от Грузия, с маневри от Украйна, с Противоракетна отбрана от Полша? Е, тя пък си го връща с петролно-военна прегръдка с Венецуела, с Никарагуа, с Куба, с Боливия. И ясно предупреждава с думите на президента си Дмитрий Медведев, изречени на среща в Кремъл с “представители на обществени организации” в края на миналата седмица: “Ние ще настояваме

контурите на новия световен ред

да съответстват на международното право, но не на думи, а на дело... Ние последователно ще укрепваме нашата национална сигурност. Ще модернизираме армията, ще повишаваме отбранителната способност на страната до достатъчно равнище. А това достатъчно равнище ще го определяме в зависимост от моментните условия. Невъзможно е то да бъде премерено веднъж завинаги”.
От ясно по-ясно. Русия декларира, че ако не я уважават с добро, тя няма да се притеснява да отстоява интересите си със сила. Моделът, впрочем, не е нейна измислица. Точно така се държат на световната сцена и САЩ – при това не от вчера.
Аналогията със Студената война обаче е прекалено елементарна. Ако някой е проспал гибелта на идеологиите и развитието на Русия оттогава до днес, време е да се събуди. И да се заслуша какво говори Медведев: “Непрекъснато се водят разговори, че ето, уж най-накрая ни проличавало истинското лице, режимът хвърлял маските и в Русия ще възтържествува онзи строй, който е най-характерен за руската държава – авторитарен, пререстващ в диктатура. Нас по същество ни избутват тъкмо към такъв път на развитие, път, който е основан не на пълноценното, нормалното, цивилизованото сътрудничество с другите страни, а на автономното развитие, зад глухи стени, зад “желязна завеса”. Още веднъж искам да подчертая: това не е нашият път, за нас няма смисъл да се връщаме в миналото, ние нашия избор сме го направили”.
Въпросният избор е формулиран пак в същата емблематична, дори програмна президентска реч. Медведев е пределно конкретен: “Задачите в развитието на икономиката и в разширяването на предприемачеството ще се решават незабавно, без оправдания, че страната е в особено положение, че сме заобиколени от врагове. Ние сме направили своя избор, не за да се харесаме на някакви държави, това е

изстраданият избор

на нашия народ. В близките години цялата държавна система ще бъде насочена към търсене на новатори, към раждане и развитие на интересни идеи. Без това е невъзможно да се изгради силна и влиятелна Русия. Ключът към иновационното развитие е в самата свобода. С това е свързана и конкурентната борба: печели онзи, който дава повече свобода за развитието на интелекта”.
Несъмнено е наличието на доста интелект дори в степенуването на силовите подходи на руската политика – било при прилагането на неизбежни военни решения, било при активирането на газовия фактор, било при разместването на геополитическите пешки. И трите елемента са вплетени в момента в набъбналата досами руската граница политическа криза в Украйна. Въпреки изнервящия опит с Грузия, засега Русия пази хладнокръвие спрямо украинските сюжети. Наистина не й се и налага да поема по-активна роля. Местните герои там са си достатъчни. Дори швейцарският в. “Льо Тан” прозря: “Катализатор за разпадането на “оранжевата” коалиция в Украйна стана кризата в Грузия, както и прекомерните лични амбиции на президента на страната Виктор Юшченко и на премиера Юлия Тимошенко, чиято борба се изостри до краен предел в навечерието на предстоящите догодина президентски избори”.
Така е – сега бившите съратници от барикадите на “оранжевата” революция не могат да се гледат. Юшченко е бесен срещу Тимошенко, защото тя не се хвърли да защитава кумеца му Михаил Саакашвили, когато Русия отвърна на грузинското нападение в Южна Осетия. И още по-бесен е, защото премиерката се разбра с общия им (доскоро) враг и лидер на проруската Партия на регионите Виктор Янукович за съвместно гласуване в парламента срещу опитите на Юшченко да се циментира на президентския пост. Обиденият държавен глава изтегли своята партия от правителствената “оранжева” коалиция и практически подтикна страната към извънредни избори. На обвиненията му, че е манипулирана от

“ръката на Москва”

Тимошенко отговори: “Щом президентът на Украйна толкова много говори за “ръката на Москва”, нека тогава да се опита да получи от тази “ръка” газ по умерени цени в най-скоро време. За всички радикални решения спрямо Украйна отговорността е лично на президента Виктор Юшченко. Когато на някои страни се обябяват информационни войни, когато ги оскърбяват и унижават, то безусловно Украйна трябва да очаква ответен удар. Да се сочи с пръст Москва е глупаво. Коалицията беше разтурена не от ръката на Кремъл, а от решенията на президента”.
Тимошенко отказа и да подава оставка от премиерския пост заради политическата криза със следния аргумент: “Коалицията не се разпадна. От нея едностранно излезе президентът с част от своята политическа сила. Но ние не сме стадо овци, което вкупом скача в пропастта, щом там е скочила една овца”.
Разбира се, и на самата Тимошенко не й бяха спестени язвителни коментари, че и чисти подигравки. Най-вече заради крепнещото й разбирателство с Партията на регионите на Янукович. Смята се, че то дори може да приеме формата на нова коалиция под евентуалното наименование “Изтокът и Западът заедно” – прозрачен намек за рускоезичния Изток на Украйна и антируски настроения й Запад, които се олицетворяват от двете партии. По този повод украинските медии не спират да тиражират едно изявление на Тимошенко от януари 2006 г., когато враждата между нея и Янукович все още е в разгара си. Ето какво казва тогава пламенната Юлия пред “Украинская правда”: “Нашият блок може да се обедини с “Регионите”, само ако някое НЛО ме отвлече на чинията си, извърши с мен незаконни опити и ме лиши от памет и ум. Други обстоятелства за такова обединение няма”. И докато из Киев броди шегичката за Тимошенко

“Значи извънземните вече са я обработили”

заедно с плакат, на който премиерката е изобразена като Алф, от Партията на регионите вече контраатакуват Юшченко. “Регионалният” депутат Вадим Колесниченко алармира, че президентът готвел военен преврат. Затова ухажвал военните, раздавал висши воински звания, осигурявал финасиране на армията от чужбина. Колесниченко смята проведените в Черно море военни маневри за пряка подготовка на президентския екшън. Пак с този план свързва и пътуването на Юшченко до Вашингтон тази седмица. Словата на депутата са повече от живописни: “Юшченко-Буратино лети за САЩ, при своя татко Карло, за да го моли да му смени червивото дървено носле с желязно. С други думи послушната марионетка лети при татенцето за инструктаж как да се спасява в случай, че има импийчмънт и народната вълна започне да го тъпче по улиците...” Според Колесниченко американците се гласяли да раздухат гражданска война в страната, но “Юго-Изтокът и Центърът на Украйна няма да подкрепят такъв преврат”, категоричен е депутатът. Той прогнозира “стачка на китайско ниво” и “масова гражданска съпротива”.
Внимателното наблюдаване на този кипеж в съседна и кръвно свързана с руската история Украйна не пречи на Москва да се взира и в доста по-далечни географски точки. Миналата седмица на многозначителна обиколка в Куба, Венецуела и Никарагуа бе руският вицепремиер и председател на съвета на директорите на “Роснефт” Игор Сечин. Естествено, че това бе възприето като рефлекторна реакция срещу американското разбунване на традиционните руски сфери на влияние. Русия показа, че и тя владее тези прийоми. Още повече, че в “задния двор” на САЩ са налице и благодатни условия – най-вече в лицето на петимния за съюз с Москва венецуелски лидер Уго Чавес, както и на слредващите неговата политическа линия водачи на Боливия и Никарагуа.
Там е и Куба – островът, най-тясно свързан с някогашния СССР. Може би обаче тъкмо поради този факт днешна Куба под ръководството на Раул Кастро

не демонстрира голям ентусиазъм

от подновения интерес на Москва към нейното стратегическо мастоположение. Веднъж вече кубинците са били изоставяни от големия съветски съюзник и сега нямат много основание да се ангажират с руския му наследник. Факт е обаче, че руските ухажвания точно на Куба са доста настоятелни. Сегашното посещение на Сечин е второ за по-малко от два месеца. Предишното – в началото на август, бе “асиметричен отговор” на подписаното тогава споразумение за разполагане на американска ПРО в Полша. Сечин замина за Куба със секретаря на Съвета за сигурност на Русия Николай Патрушев и с висши представители на “Газпром”, “Сургутнефтегаз”, “Роснефт”, “Миненерго”. Смята се, че делегацията е проучвала възможностите за връщане на руските военни бази в Куба, но реакцията на домакините е била съвсем прохладна и не е бил подписан никакъв съвместен документ.
Сегашната визита на Сечин в Куба, мотивирана с “подкрепа за кубинския народ и за неговото ръководство в преодоляване на последствията от неотдавнашните урагани”, също не доведе до подписване на документи. Разбра се само, че е имало “предварително обсъждане на възможността в Куба да се построи с руска помощ местен космически център”.
Доста по-ефективна бе визитата на Сечин във Венецуела, където през ноември предстоят съвместни венецуелско-руски военно-морски маневри. Гостите бяха сърдечно посрещнати от президента Уго Чавес, който тази седмица отново е в Москва за подписване на нова серия документи за сътрудничество в енергетиката, в науката и в областта на технологиите. През юли, по време на предишното му гостуване при Дмитрий Медведев, също бяха подписани ключови документи за участие на руски нефтени компании в проучвания на венецуелските недра. При визитата на Сечин беше обявено, че тези компании са създали първия в историята си консорциум, за да облекчат своята дейност във Венецуела. Междувременно бяха обсъдени и възможности за доставка на руски системи за ПВО и съвременна бронетехника. Отново бе проявен венецуелски интерес към новите модели на руските военни самолети от серията Су. Очаква се Чавес да поръча и производството на подводници.
Третата посетена от Сечин латиноамериканска държава бе Никарагуа. Нейният лидер Даниел Ортега заяви, че не вижда причини, които да пречат на Русия да възстанови сътрудничеството си с Латинска Америка и в частност с Никарагуа

“до обемите от съветско време”.

Ортега си записа голяма червена точка пред Москва с факта, че неговата страна бе втората след палестинското радикално движение “Хамас”, която призна независимостта на Южна Осетия и Абхазия. Трета и последна засега е анклавът Република Сръбска Крайна в Хърватска.
И още една латиноамериканска държава – Боливия, влезе в “руска връзка” през миналата седмица. Москва предложи на правителството на боливийския президент Ево Моралес да му помага в борбата с наркотрафика. Нишата се освободи, след като Моралес прогони от страната американския посланик, когото обвини, че подстрекава опозицията за свалянето му от власт и за разцепване на страната. Това постави под въпрос отпусканите от САЩ 30 млн. долара за борба с трафика на дрога. Руснаците веднага предложиха услугите си, включително предоставяне на пригодени за високопланински условия хеликоптери.
Директорът на Института “Латинска Америка” към Руската академия на науките Владимир Давидов изкоментира така съживения руски интерес към региона: “Кремъл вече отдавна се прицелва към Латинска Америка. Там много тънко усещат промените в САЩ. Те знаят, че хищникът вече е зпочнал да се изтощава, така че могат да си позволят да разширят своя кръг от контакти и да се заемат с търсене на алтернативни варианти”.
Руски анализатори твърдят, че от оживените контакти най-вече във военната област между Русия и Латинска Америка има полза дори Китай, който отдавна гледал на Чавес като на полезен съюзник в осигуряването на китайската енергийна сигурност. Според в. “Комерсант” Китай, който чрез голям хонкогски бизнесмен държи и контрола над Панамския канал до 2020 г., щял да бъде много доволен, ако в карибските води около канала се навъртат руски военни кораби – за по-голяма безопасност
Така че старата и дълга песен за Червената армия звучи все по-глобално и по-актуално дори и с един от позабравените си куплети:

Бедный китаец, несчастный индус
Смотрят с надеждой на наш союз,
Ведь от тайги до британских морей
Красная Армия всех сильней!