“Чавес за Латинска Америка е като Путин за Европа”. Каза го досегашната първа дама и отскоро президентка на Аржентина Кристина Фернандес навръх дебюта си в новото амплоа. Това бе отговорът й на въпрос дали ще продължи топлите отношения на своя съпруг и предшественик на висшия държавен пост Нестор Кирчнер с венецуелския колега Уго Чавес.
Амбициозната аржентинка просто събра в една фраза онова, което виждат всички – петролът, геополитиката и особеностите на националния характер на венецуелци и руснаци превръщат лидерите им в нещо като политически близнаци. Аналогиите стават още по-натрапчиви и заради съвпадението на датата на два ключови вота в Русия и във Венецуела. На 2 декември руснаците трябва да гласуват за нова Държавна дума, която се очаква да бъде доминирана от “партията на Путин” “Единна Русия” и която явно ще трябва да измисли красива формула за задържането във властта на сегашния президент. Пак на 2 декември венецуелците пък ще участват в референдум за предлаганите от Чавес промени в конституцията, които наред с въвеждането на разделение на властите на “народна, общинска, държавна и национална”, предвиждат също възможност за

преизбиране на държавния глава неограничен брой пъти.

Несъмнената цел и на двата вота е циментиране на руслото на досегашния курс на развитие и осигуряване на непоклатимост на кормчията.
Освен че и Путин, и Чавес имат зад гърба си сериозните приходи от петролните богатства на държавите си, неоспорим факт е също, че и двамата се радват на неподправена народна любов. Мнозинството от руснаците харесват Путин, защото изми срама от елциновия хаос и безвремие, върна им самочувствието на велика световна сила, вдъхна им сигурността, че знае накъде ги води. Критиките от Запад за авторитарни похвати и погазване на демократични норми в Русия не правят особено впечатление. Мистериозната за прагматичния западняк “руска душа” продължава да нехае за такива условности като разделението на властите и да придава по-висока ценност на други характеристики, типични за срасналия се с руската история образ на “бащицата”. Путин разбужда у руснаците патриотични пориви, превръща се в модел за подражание, дори в сексуален обект –

“Искам такъв като Путин”

пееше една момичешка банда още през първия му мандат. Съвсем логично е сега, когато конституцията вече не му дава право да се кандидатира отново за държавен глава, руснаците да са завладяни от синдрома “На кого ни оставяш?!” и от все сърце наистина да са готови да подкрепят и най-екстравагантната форма за задържането му във властта – примерно, обявяването му за “национален лидер”, както вече беше предложено от редиците на “президентската” партия “Единна Русия”.
Сходен феномен, макар и с други корени, наблюдаваме и при Чавес. Бившият полковник-парашутист е човек, дошъл наистина от най-дълбоките народни низини, който и до днес говори на техния език. Венецуела на омайниците от конкурсите за красота и теленовелите има много малко общо със същинската маса на населението на тази латиноамериканска страна – хора, обикновено с индиански или метиски произход, потънали в бедност, пренебрегвани поколения наред, лишавани от образование и здравеопазване, лесно екзалтируеми. Чавес е техният човек. Те гласуват за него също от все сърце – както руснаците за Путин. Чавес им даде самочувствие, извади ги “на светло”, внуши им, че неговата “боливарска революция” (по името на венецуелеца Симон Боливар, наричан Освободителя на Латинска Америка от испанското владичество) е точно в техен интерес, че ще вземе от богатите, за да даде на тях, бедните. И той наистина започна цяла серия социални програми, осигури жилища и “народни кухни” за най-закъсалите, напълни Венецуела с кубински учители и лекари, които предоставят знанията и уменията си безплатно (всъщност, срещу венецуелски петрол за Куба, но това интересува избирателите на Чавес точно толкова, колкото съдбата на многопартийната демокрация - руснаците).
Вярно, и Путин, и Чавес си имат и опозиция. Тя е ярка и атрактивна за чуждите медии, но де факто е

повече оперетна, отколкото сериозна алтернатива

на управлението им.
Особено това важи за опонентите на Путин, на които сондажите дори не предричат, че ще успеят да преминат 7-процентната бариера за влизане в Думата. Такива шансове имат само комунистите на Зюганов и либералдемократите на Жириновски – две удобни за “Единна Русия” политически джуджета, които ще създават видимост за демократичност, но ще бъдат безгласни, ако “партията на Путин” успее да си осигури замислените 60-70% депутатски места. Никакъв шанс да пробият в Думата обаче нямат формациите на двамата най-шумни опозиционери, които вече обявиха, че ще се кандидатират и в президентските избори – Гари Каспаров и Борис Немцов. Затова на тях направо им дойде като подарък задържането им по време на протестите на “Несъгласните” на 24 ноември. Немцов беше веднага освободен, а Карспаров получи присъда от 5 дни арест за издигане на антиправителствени лозунги. Няма обяснение за какъв дявол послушните на Кремъл органи на реда превърнаха Каспаров в мъченик и герой с този арест. Дали защото, веднъж пуснат, валякът на държавната машина върви по инерция, или просто при липсата на сериозни “врагове на народа” те трябва да бъдат създадени, за да е по-сладък триумфът?
Впрочем,

образът на “врага” бе уплътнен лично от Путин,

който обвини САЩ, че се месят в руските избори – и така даде допълнителен стимул на руския патриотизъм. И понеже, за разлика от събрата си Чавес, Путин не иска еднозначно да се кара със Запада, а напротив, държи да бъде тачен от него със страхопочитание, руският президент избалансира с нарочна сбирка в Кремъл на чуждите посланици, пред които патетично заяви: “Ние направихме всичко, за да избавим Русия от вътрешни сътресения, за да поеме тя по пътя на еволюционното развитие. И няма да допуснем този процес да се коригира отвън”.
При Чавес външният фактор също е много силен, дори решаващ. Неговата опозиция е по-реална, отколкото антипутинската – най-малкото защото се оказа способна преди 5 години да му организира преврат, който обаче за броени дни бе неутрализиран от верни нему войски и президентът се върна на поста си. Той и до днес не може да прости на “империята”, както нарича САЩ, за заговора. Убеден е, че той е бил скроен и финансиран от тайните служби на Джордж Буш, когото не спира да клейми във всяка своя реч.
Звучи логично, защото Чавес наистина е голям дразнител за Буш. Не толкова заради словесните си изблици, а най-вече заради топлата си дружба с иранския лидер Махмуд Ахмадинеджад, заедно с когото се опитва да играе с цените на петрола в ОПЕК и така да притиска САЩ и другите богати страни. Като червено на бик несъмнено действа на Буш и амбицията на Чавес да тласне радикално наляво и в анти-САЩ русло цяла Латинска Америка, ползвайки отново лоста на петрола си. Амбициозните проекти за изграждане на регионални тръбопроводи, които да снабдяват с венецуелски нефт и с боливийска газ (в съюз със съмишленика му - боливийския президент Ево Морлес) всички приятелски страни на континента, определено имат голям геополитически размах. Създавайки така на латиноамериканските страни

комфорта на енергийната самодостатъчност,

Чавес получава и възможността да влияе върху политическия курс на приелите съюза с него правителства. През тази призма може да се прочете и споменатата фраза на новата аржентинска президентка Кристина Фернандес. Също както Европейският съюз (независимо от всичките му резерви и критики към модела на управление в Русия) все пак се стреми да поддържа добри отношения с контролиращия газовото кранче Путин, така и Латинска Америка има интерес да играе в един отбор с разполагащия с венецуелския петрол Чавес.
Регионът обаче не е единен по въпроса. Плътно до венецуелеца са боливийският му приятел Ево Моролес, никарагуанецът Даниел Ортега, еквадорецът Рафаел Корреа, и, разбира се, кубинският патриарх Фидел Кастро. По-улегнали в другаруването с него, но пак достатъчно добронамерени са бразилецът Лула да Силва, аржентинската президентска двойка и дори парагвайският президент Никанор Дуарте, който е представител на традиционна буржоазна партия, но за петрол наистина е готов на чудеса. С особен статут са чилийката Мишел Бачелет – социалистка, но стриктно спазваща статуквото на “свободния пазар”, и следващият същата посока перуанец Алан Гарсия, излъчен от една от най-старите “леви” партии на континента – Американския народен революционен алианс (АПРА). Тези двамата са толкова въздържани към инициативите на Чавес, колкото и съвсем антиподните му латиноамерикански лидери като десните Алваро Урибе в Колумбия, Фернандо Калдерон в Мексико, Атнонио Сака в Салвадор.
Идеалистичният период, когато левите латиноамерикански лидери от всички нюанси възраждаха на сбирките си студентските мечти на своето поколение за социални правдини, напоследък изгуби актуалност. Избухването на испанския крал Хуан Карлос срещу Чавес на Ибероамериканската среща на върха в Чили с прословутата реплика “Защо не млъкнеш!” стана емблематично за

настъпването на една нова конфронтация,

в която на предната линия се оказват наистина най-крайните и от двете страни, а “умерените” остават в миманса. Малко по-късно Чавес беше принуден да понесе още едно публично унижение – колумбиецът Алваро Урибе, който го беше поканил за посредник в преговорите с колумбийската партизанска групировка ФАРК за освобождаване на държаните от нея заложници, внезапно се отказа от посредничеството му под предлог, че Чавес прекалено се бъркал във вътрешните работи на Колумбия.
Сериозни проблеми сполетяха и Ево Моралес в Боливия – проектът му за конституция бе посрещнат с ожесточени протести. Дали тръгва контранастъпление срещу “линията Чавес”?
Сондажите във Венецуела сочат превес на противниците на конституционната реформа там, въпреки че според Чавес това са манипулации на враговете му. Дори обаче реформата и да не мине, той би трябвало да остане на власт поне до 2012 г., когато изтича сегашният му мандат. Досега Чавес е минавал три пъти през изпитанията на урните и винаги е печелил. Това е неговото ноу-хау – революционни промени, одобрени с гласуване. Противниците му не спират да подлагат на съмнение демократичността на всеки организиран от него вот. Досущ като в Русия, където пък Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) алармира, че хората на Путин не са й позволили да прати наблюдатели на сегашните избори. Един от ветераните-наблюдатели на същата тази ОССЕ - оскфордският преподавате по история Марк Алмонд обаче апострофира: “Функционирането на демокрацията зависи не от това, дали над изборната схватка прелитат чужди наблюдатели, а от политическата култура на народа, който отива на избори. Демокрацията се осигурява от бдителността на обществото, а не на международните наблюдатели. Възможно е на Русия да й предстои още дълъг път към демокрацията. Но на какво основание представителите на Запада смятат, че техните собствени избори са безупречни?”
Наистина, щом се приема, че въпреки казусите “Флорида” през 2000-ра и “Охайо” през 2004-та повечето от американците са си харесали Джордж Буш за президент, защо да не се приеме, че повечето от руснаците или венецуелците могат да имат свои предпочитания кого и колко дълго да държат за свой вожд?